Богомил Райнов, „Война“

Война[1]

1.

Пред нас отново растнат нови дни.

Събития избухват като взривове.

Железни епидеми страни

и континенти със барут заливат.

Нахлули с пламъка на черно време,

в земята на човека като хищници

стопани станали, орат и сеят

чудовищата на апокалипсиса:

Ята стоманени се вият с крясък,

гъсеници по хълмищата лазят,

по урвите чудовищни жирафи

в заплаха вратовете си изправят.

Светът, забравил себе си, дори

с желязо и корав бетон се храни,

с петрол горчив си жаждата пои,

с бодлива тел превързва свойте граници.

Човекът само с мишците корави

стои като безумен, с поглед ням

и гледа: бъдещето се възправя

като огромен, тежък черен танк.

2.

Свиква се дори и със войни.

И обикновено, след десерта,

хората се хранят с новини

и ругаят,

ако няма много жертви.

Днес убили двеста-триста души.

Много са – да бяха параходи.

Самолети падат като круши;

– жалко, –

колко скъпи са моторите.

Кораби цистерни потопили;

само двайсет души са удавени,

но петролът изгорял и хиляди

лири-стерлинги

са хвръкнали по дявола!

Имало пак нейде офанзива.

Викат хората, на пръсти смятат:

хвърлили са толкоз тона взривове,

те пък

правят толкова във злато.

Тъй като че нищо не е станало,

хората живеят сред войната:

Тупат се с ужаса по рамото

и говорят с него

най-приятелски.

3.

А нейде в заледените полета

се гушкат малки фигурки в снега;

огромни и запалени комети

над тях изригват тежките дула.

Копаят ями черните гранати,

летят месо и кости и шрапнел;

един войник се гърчи на земята

във кървав сняг, като премазан червей.

А нейде през нощта, във океана,

запалена от вражески снаряд,

цистерната на кораба, преляна,

избухва и във злата тишина

замиг моряците с очи безумни

оглеждат зачервените вълни,

лицата си омаслени, безлунното

небе, и после… после – огнен взрив.

А някъде, тъй близко до небето,

в безмълвната, студена самота

два самолета се с бръмчене срещат,

картечница изграква, и с крила

обърнати, надолу полетява

един безжизнен, тежък самолет;

лети, като играчка детска става,

изгубва се, и в тихото небе

отново само облаци се носят.

А нейде стара майка скръбно чака

да позвъни на портата й гост,

да дойде той или пък раздавачът

да донесе от него някой плик.

Докле накрая, в някой обед черен,

писмото, писано с ръка трепереща,

назад се връща с надписа: „Убит.“

[1] Тези три части от цикъла „Война“ са публикувани в стихосбирката на Богомил Райнов „Стихотворения“ (изд. „Нов свят“, 1941), с. 53, 54, 55-56.