Светослав Минков, “Човекът, който дойде от Америка”
12.09.2018
Що е железница
Що е железница?
13.09.2018

Мелница на времето[1]

 

Когато прочетох, че Жан-Жак Русò е син на женевски часовникар, дори потомък на династия часовникари, не можех да не се запитам какво влияние е оказала върху му средата, в която е пораснал. Представих си замисления момък, който е още само Жан-Жак, сред ателието на баща си. Не е възможно в тая мелница на времето бъдещият реформатор от „Обществения договор“, бъдещият мъдрец от „Изповеди“ да не е бил дълбоко засегнат. Духът на всеки юноша прилича на зареден фотоапарат, в който се отпечатва безразборно и безвъзвратно всичко външно. А ето ги, часовниците, туптят като сърца. В тяхното цъкане впечатлителният младеж не е могъл да не дочуе шума на времето, което напредва. Неумолимите часовници, които определят края на всяко нещо и поставят граници на сътворението. Окачени на стената, като малки и големи очи, те непрестанно фиксират стария Русò, заличават го със своето безразличие. Дали часовникарят, който продава тези термометри за старост, чувства, че те най-напред неговата собствена разруха скандират?

Седи бащата, наведен над малката работна маса, наподобяващ някакъв противоприроден магесник в странната си мелница. Движението на всички механизми се слива в едно тихо гъмжене, като жуменето на кошер, или като ромона на дъждовни капки върху ламаринения перваз на някой прозорец. Къде гледа този прозорец? Къде гледат очите на всички тия неподвижни циферблати?

Циферблатите не могат да гледат другаде, освен към миналото и към бъдещето. За тях настоящето не съществува, щом като непрестанно стрелките се движат. Всеки миг те откъсват от бъдещето една частица и я хвърлят в миналото; безвъзвратно непоколебимо. Значи ние не живеем, щом като няма настояще? Или може би има само настояще, понеже стрелките се въртят в кръг. И това настояще е вездесъщо. И ако времето е кръгът, който стрелките тъй лаконично чъртаят, тогава напредъкът не съществува – той е само едно удобство на речта. Навярно Жан-Жак е бивал озадачен и наскърбен от всички тези неразрешими питания. И нищо чудно да е пригаждал към безпокойството си отчаяните думи, които Паскал бе писал едно столетие по-рано: “Le silence éternel des espaces infinis m’effraie”. („Вечното безмълвие на безкрайните пространства ме ужасява“).

А между това, стрелките на окачените навред в ателието часовници са продължавали да се въртят в невъзмутима, флегматична, сляпа отмереност. Ту са се дигали нагоре като молитвени ръце, ту пък са се отпускали безпомощно надолу, или пък са се изправяли като удивителни. Разтворени, веднъж те са приличали на разпятие, веднъж пък на голямата разкрачка, която постигат добрите балерини. И после пак са продължавали да се въртят като безумен пергел, който рисува все същата окръжност, или като коне, които вършеят над празен харман. Дали пък, обзети от някаква механична похот, те не се гонят, за да се постигат дванайсет пъти?

Желал бих да живея във века на Русò. Желал бих като на неговите съвременници денят ми да бъдеше разпределен само на сутрин, пладне и вечер. Те са били господари на времето, докато ние сме му роби. Защото нашето време е разнищено на десетки малки късове, от които зависим неотклонно. Едно закъснение с няколко часа, и ни протестирват полицата; едно закъснение с няколко минути, и се лишаваме от надницата в завода; едно закъснение с няколко секунди и пропускаме влака; едно закъснение с една десетка от секунда и загубваме спортния рекорд.

Най-големите пороци на днешния човек са точността и бързината. Те го правят неспокоен, объркан, нещастен. Те ограбват вътрешния му живот. Всичко да вършим навреме е хубаво, а по-хубаво е да знаем, че всичко си има време. Мъдростта лежи в похвата да се избавим от ненужното, да можем да се ограничим, да имаме мярка. Мъдрите хора не са прекалено заети, а твърде заетите не могат да бъдат мъдри. Кога наистина човек съзнава, че му е мил животът? Не в блъсканицата пред някое гише на гарата, разбира се, не когато яде, без да дъвче, сякаш някой го гони. А когато лежи под върбова сянка и слуша щурците, когато може да върви към работилницата с песен на уста.

Докато за съвременниците на Русо главният тиранин е бил пространството, защото са напредвали с конска бързина, за нас главният тиранин е времето. Ние победихме пространството и се сметнахме за цивилизовани и дори свободни. Всъщност, свободата и дори цивилизацията се състоят не в това да имаш технически помагала, а да не бъдеш зависим от тях. Затуй осемнайсетият век на конската бързина може да се счита по-цивилизован от нашето аеропланно, телефонно и танково столетие. Ние можем ли да спим колкото си щем, да работим докато ни омръзне, да се храним, когато пожелаем, и да си почиваме както ни харесва? Уви, денят ни е превърнат в програма и то в удивително еднообразна програма.

Но ако известен ред е нужен при всеки живот, прекомерната редовност не е животът, даден на човека от Бога. Тя нивелира безотговорно. Като принуждава човека да живее стандартно, тя го тика да чувства, да мисли, да желае стандартно. Днес милиони хора правят еднакво сутринната си гимнастика, четат същия вестник, гледат същия филм. Всичко им идва наготово. Къде е участието на изненадата във всичко това? На оная изненада, която е карала нашите прадеди да се напрягат, да се стараят и да се обособяват? Толкова много всеки мой ден прилича на вчерашния, щото, като се обърна, виждам, че не съм живял. Години са отекнали в минаване по едни и същи улици, в изкачване на едни и същи стълби, в седене зад едно и също писалище. Остарял съм при повторението на типови работи, типови навици, грижа и вкусове. И само книгите, които съм имал хрумването да напиша, остават като километражни жалони на мечтаното съвършенство. Наистина, ако идеалът на света е серийният човек, ние вървим право към него. Но ако идеалът е освободеният човек, цялостният човек, изключителният човек, тогава – долу тази цивилизаиця на уеднаквяване.

***

Вината – изглежда – е там, че нашето време тече много бързо. Погълнати от стремителността му, ние нямаме възможност да надникнем в себе си. Също както при пътуване с влака: ако искаме да се съсредоточим, трябва да свалим поглед от пейзажа, който се движи като филм и само ни уморява безцелно. Завиждам на съвременниците на Русò, задето времето им е текло по-бавно.

Но как може времето да тече бавно или бързо, щом като една година трае винаги само една година? Навярно се касае до някаква игрословица. Всъщност не се касае до никаква игрословица, защото без съмнение времето не е в часовника, който го хроникира, а в нас, които го чувстваме. Един час, прекаран при музиката на Моцарт, е много по-траен, отколкото същият час, употребен за покупки. Тук се измъква гениалното Бергсоново прозрение за „траенето“, това непрестанно преливане на миналото в настоящето, което изгражда духовната ни същина.

Не сте ли се запитвали защо често пъти цели периоди от вашия живот са заличени от паметта ви, цели периоди на труд, на постоянство, на дисциплина, докато някоя случка съвсем безполезна наглед (например някоя екскурзия или някой концерт, или някой флирт, или някоя прочетена сентенция) продължават да ечат в душата ви като мелодия и да ви изпълват с признателност, възторг и умиление? Не според логиката на ползата, а по съвсем друга логика душата си подбира истински важните за нея преживелици, на които би желала да даде вечност. Ползата означава сегашното, мигновеното; траенето означава може би ненужното, ала вечното.

Как се преобразява номенклатурата на годините, когато ги наблюдаваме през лещата на чистото им траене! Календарната година престава да е мерило, вековете могат да отминат като един век, а един век може да трае десетки векове. Ето, векът на Перикъл трае 2500 години, защото през това време се създадоха устоите на западната цивилизация и се изгради мирогледът на европейския човек. А петстотинте години на нашето робство минаха като една година, защото през тоя период народът ни не извървя нито една крачка. И Средновековието, което за Европа свърши към 1400 година, за България свърши едва с появата на Паисиевата история. От тогава досега племето ни за две непълни столетия трбяваше да измине пет столетия път, докато настигне западните страни. Деветнайсетият век (епоха на мирен напредък), който всички казват, че свършил на 31. декември 1899 г., всъщност свърши при обявяването на общоевропейската война (епоха на кървави стълкновения). Има грамадна пропаст от Волтеровия „Кандид“ (1758 г.), който беше завещание на едно общество, до „Новата Елоиза“ на Русо (1761 г.), която беше евангелие на другото общество, върпеки че между двете книги разстоянието е само трийсетина месеца. А през изтеглата 1939 година всички дни съвсем не са равни, макар да броят все по 24 часа: има там един паметен първи септември, който ще погълне впоследствие всички останали, така че когато се говори за 1939 г., ще се мисли са за тоя първи септември, който означава нов прелом в световния ред, гибел или възкресение на много нации, на много идеали.

***

Впрочем, забелязахте ли колко бързо премина 1939 година, макар тъй много събития да се изредиха напоследък? Тази аномалия винаги ме е озадачавала, и аз не мога да си я обясня другояче освен със самите събития, които така ни погълнаха, че не успяхме да обърнем внимание на собствения си живот. Четейки, тълкувайки вестниците, ние минахме покрай себе си, без да се забележим. Оставихме неколцина да действуват вместо нас, а ние – цялото човечество – само ги наблюдавахме, както из тъмнината на киното зрителите следят екрана, без нищо да допринасят за филма.

Но аз не мога да допусна, че всички сме еднакво покорни пред такава участ, че всички „ще минем покрай себе си без да се зърнем”. Няма ли белязани между нас, които да се разбунтуват срещу подобно обезличаване?… Гьоте беше един от тях. Погрешно той се бе отдал на административна дейност в двора на Саксен-Ваймарския херцог Карл Август и сякаш беше забравил мисията си на поет. Той работеше, безспорно, но тая работа можеше да бъде изпълнявана и от други ръце. Негово призвание беше не външното време на моментна ползотворност, а вътрешното, онова, което носи траенето. И скоро настъпи часът, когато Гьоте настоятелно замоли херцогът да го освободи, да го остави да върши занапред само това, което „никой друг не може”, да „го върне на самия него и на отечеството му”.

Колко пъти съм пригаждал Гьотевите думи към мнозинството наши духовни избраници, които погълнати също тъй от един неправилно разбран дълг, биват негови жертви, и завинаги остават на прага на собствения си живот. Дългът – както неговия най-силен подбудител: парàта – може да бъде добър слуга и лош господар. Още повече, когато истинският дълг в това, не да задоволяваме временни нужди, а да бъде верни на предопределението си.

Виждам поражението на толкова събратя, които трябва да крадат от собственото си време, за да живеят. Каква душевна паника, какъв неизразим тормоз! Колко проекти и замисли са погивали в мене поради коварната липса на време, поради все същия непоколебим дълг! Повтарям, дългът не бива да ни прави противоприродни, или по-точно, един дълг не бива да пречи за изпълнението на друг по-важен дълг.

***

Днес животът на повечето хора не е жажда да надхвърлят времето, да излязат вън от него, а да вървят с него. Животът на мнозинството не е неповратим героичен подвиг, а редица най-обикновени неща, които правят всекидневието. Неща безименни и всеобщи, каквито са едновременното покълване, никнене, зреене на милиардите класове в една нива. Една рутина на ядене и спане, запознанство и сбогуване, аперитив и кафене, грижи и смях, гости и журове, слушане радио и кърпене чорапи – тъй неизменна, щото изисква не рицарска, а гаменска философия, за да не ни омръзне съвсем. Къде е тази философия? Може би в Хорациевите думи: “Carpe diem, quam minimum credula postero”. „Бързай да използуваш настоящето и разчитай по възможност най-малко на утрешния ден.”

Наистина, защо да дирим някакво неясно съвършенство или да гоним непостижимото безсмъртие, дори с риск да не живеем? Да постигнем безсмъртие, би значило да спрем времето и да го обсебим. Наивен донкихотски напън, който потокът от милиони години живот на нашата планета безмилостно опровергава. Истинското безсмъртие, всъщност, е да се влеем в тоя пресушим поток.

Нашият живот не е ли капка в потока на племето, сам капка в потока на расата, сам капка в потока на цялото човечество? Как смеем тогава да искаме от своя живот да има собствено неповторимо начало и собствен незаличим край?

И аз не зная. Едно е вярно, че в човека се борят два полюса. Полюсът на главата, дигната към небето и сякаш съперница на Бога. И полюсът на краката, стъпили безизходно на земята. Както корените и венецът на едно дърво: едните потънали в тъмното, ограничено – пръстта; другият флиртуващ със светлото, просторното – въздуха. В тоя конфликт се е лутало от века цялото човечество. Корените – ниското, безличното, зависимото, онова, чрез което принадлежим на рода и на вида. Венецът – високото, особеното, свободното, онова, чрез което ставаме монади. Духът и тялото. Духът, който убеждава; „Ти си необятен, ти си единствено, ти си всичко.” И тялото, което разубеждава: „Ти си преходен, неволен, ти си нищо.”

Избирайте.

 

 

[1] Текстът на Боян Болгар е публикуван в сп. “Златорог”, 1940, кн. 6, с. 238-243.