Модерната стрина Зайка[1]
–Зайка на Зайо продума:
Най-сетне спри се и чуй ме, –
се прост ли ще си останеш?
Няма ли вече да схванеш,
край нас, мой Зайо, що става? –
Как се живота менява? –
Моите дружки, мой мили,
си имат автомобили:
Форд, Шевролети, Фияти,
с каруцарии богати,
пък ти – я да си признаеш –
не искаш дори да знаеш…
Даже и дума не правиш! –
Без Форд ли ще ме оставиш?
Я тъй не ми се подсмивай,
скоро в гаража отивай! –
Да не сме сетни бедняци?…
Зайо се малко почеса
и рече: Ний сме селяци…
Селянка де е, и де са
градските дами, със фини
облекла се от коприни?
Селянка как се облича?..
Едва ли ще ти прилича
автомобила,
о, мила!
–Я, млък там! Зайка изкряка –
Я го ти гледай – глупака!
Как иска да ме урони
пред тия градски кокони!
Еднаж ли тая година
ведно със теб сме слизали
в голямата им градина,
сребърни книжки лизали,
се от най-фини бонбони,
яли ги тия кокони?
Тогаз кажи ми за Бога,
защо ли пък да не мога
и аз да седна у Форда –
надбягал всички при спорт
най-бързи автомобили?
–Не бе ли нужно, мой мили,
преди самичка да кажи, –
да си отишел в гаража
първия номер да вземеш
вместо в трънака да дремеш?
–Аз друго щях да попитам:
Преди да тръгна да скитам
да ти намеря колата,
кажи ми, ти ли самата
с нея ще возиш децата? –
Аз като мъж ти говоря –
кой ще ти бъде шофьора?
–Ех, че пък чудо голямо!
Зайка надменно продума –
Грижата да е туй само! –
Спри се за малко край друма
преди в гаража да идеш –
сам със очи си ще видиш,
в час колко дами минават,
колата що управляват,
а че след туй я купувай…
Тръгвай и не ми умувай!..
–Нека колата получа
в два часа ще се науча!
И той, при тая повеля,
натъпка пълен портфеля,
без дума да проговори
отиде всичко да стори, –
купи и с двама шофьори
автомобил й докара. –
С лъснати бели два фара,
гладък и лъснат отвънка
без пукнатина и гънка
вътре със меки пружини
в облекла се от коприни…
Колата Зайка щом зърна,
сърцето й се превърна!
От радост викна запея:
че хубост, Божке, че чудо!
Ах, де я мама, ах, де я,
да види, да се почуди!
Първом ще ида при нея
да й покажа колата,
пък и да види децата –
своите внуци и внучки!
–Ловците с псета – зли кучки –
да имат вече да вземат.
Със тая вихър-машина
съчмите ще им надмина!
–Я, жена, чуй ме, мирясай,
толкова не се унасяй
Не е за всеки колата..
Тя е и черно-чернило
за онзи, що му ръката
не знае що е кормило,
при тия страшни завои!…
–Брей, че пък страшно страшило,
там, дето има завои
грижите нека са мои. –
Има ли нещо по-лесно?
Врътнеш наляво, надясно,
и тя самичка възвива! –
От туй по-лесно – що бива? –
Аз при шофьора ще седна
да му в ръцете погледна
дор‘ме из двора повози –
един от двама – ей този!
Хитричка беше Зайкана,
тя зорко бдеше и схвана
всички шофьорски похвати
и след като ги изпрати,
без Зайо, само с децата,
бърже се метна в колата
у майкини си да иде
майка й сама да види
седнали в автомобила
рожбите, що е родила!
Слезе на друма, потегли,
и би стигнала тя, негли,
ако не бе й насреща
сянка орлова-зловеща!
Но, ха де, пуста остала,
сянката бе се задала…
Зайка нагоре погледна –
цяла изтръпна и бледна,
забрави свойто кормило,
забрави драго и мило
и скочи къмто дерето
да се прикрие в трънака…
Децата? … Те са в купето! –
Нека наокол глупака
със клюна да си потрака
си мисли Зайка – горката.
Но що не спира колата?
Как тъй самичка отива?
Завоя! .. Тя невъзвива!..
О, ужас!… Трясък!… Полита
В пропаст на части разбита
колата ведно с децата!…
Зайка напусна търнака
ревна, записка, заплака:
Рожбици – мили на мама,
каква бе тая измама?
Такваз ли бе ви съдбата,
да ви събирам костите!…
Но в миг на Зайка в ребрата
Орльо заби си ногтите
И я нагоре понесе…
Страшен се писък разнесе
достигнал дори до Зая…
Той взре се и се замая! –
Зайка отнасят далече…
Ахна, въздъхна и рече:
Ето ти автомобила,
сърбай какво си дробила!
Текста подбра и обработи за публикация: Надежда Стоянова
[1] Поемата е публикувана в отделна книжка през 1929 г.