Чичо Стоян, „Модерната стрина Зайка“

Н. Казанакли, Из „За изнамервание барутът и книгопечатанието”
02.05.2018
Аеропланът след 100 години
03.05.2018

Модерната стрина Зайка[1]

 

–Зайка на Зайо продума:

Най-сетне спри се и чуй ме, –

се прост ли ще си останеш?

Няма ли вече да схванеш,

край нас, мой Зайо, що става? –

Как се живота менява? –

Моите дружки, мой мили,

си имат автомобили:

Форд, Шевролети, Фияти,

с каруцарии  богати,

пък ти – я да си признаеш –

не искаш дори да знаеш…

Даже и дума не правиш! –

Без Форд ли ще ме оставиш?

Я тъй не ми се подсмивай,

скоро в гаража отивай! –

Да не сме сетни бедняци?…

Зайо се малко почеса

и рече: Ний сме селяци…

Селянка де е, и де са

градските дами, със фини

облекла се от коприни?

Селянка как се облича?..

Едва ли ще ти прилича

автомобила,

о, мила!

 

–Я, млък там! Зайка изкряка –

Я го ти гледай – глупака!

Как иска да ме урони

пред тия градски кокони!

Еднаж ли тая година

ведно със теб сме слизали

в голямата им градина,

сребърни книжки лизали,

се от най-фини бонбони,

яли ги тия кокони?

Тогаз кажи ми за Бога,

защо ли пък да не мога

и аз да седна у Форда –

надбягал всички при спорт

най-бързи автомобили?

–Не бе ли нужно, мой мили,

преди самичка да кажи, –

да си отишел в гаража

първия номер да вземеш

вместо в трънака да дремеш?

 

–Аз друго щях да попитам:

Преди да тръгна да скитам

да ти намеря колата,

кажи ми, ти ли самата

с нея ще возиш децата? –

Аз като мъж ти говоря –

кой ще ти бъде шофьора?

–Ех, че пък чудо голямо!

Зайка надменно продума –

Грижата да е туй само! –

Спри се за малко край друма

преди в гаража да идеш –

сам със очи си ще видиш,

в час колко дами минават,

колата що управляват,

а че след туй я купувай…

Тръгвай и не ми умувай!..

–Нека колата получа

в два часа ще се науча!

 

И той, при тая повеля,

натъпка пълен портфеля,

без дума да проговори

отиде всичко да стори, –

купи и с двама шофьори

автомобил й докара. –

С лъснати бели два фара,

гладък и лъснат отвънка

без пукнатина и гънка

вътре със меки пружини

в облекла се от коприни…

 

Колата Зайка щом зърна,

сърцето й се превърна!

От радост викна запея:

че хубост, Божке, че чудо!

Ах, де я мама, ах, де я,

да види, да се почуди!

Първом ще ида при нея

да й покажа колата,

пък и да види децата –

своите внуци и внучки!

–Ловците с псета – зли кучки –

да имат вече да вземат.

Със тая вихър-машина

съчмите ще им надмина!

–Я, жена, чуй ме, мирясай,

толкова не се унасяй

Не е за всеки колата..

Тя е и черно-чернило

за онзи, що му ръката

не знае що е кормило,

при  тия страшни завои!…

–Брей, че пък страшно страшило,

там, дето има завои

грижите нека са мои. –

Има ли нещо по-лесно?

Врътнеш наляво, надясно,

и тя самичка възвива! –

От туй по-лесно – що бива? –

Аз при шофьора ще седна

да му в ръцете погледна

дор‘ме из двора повози –

един от двама – ей този!

Хитричка беше Зайкана,

тя зорко бдеше и схвана

всички шофьорски похвати

и след като ги изпрати,

без Зайо, само с децата,

бърже се метна в колата

у майкини си да иде

майка й сама да види

седнали в автомобила

рожбите, що е родила!

 

Слезе на друма, потегли,

и би стигнала тя, негли,

ако не бе й насреща

сянка орлова-зловеща!

Но, ха де, пуста остала,

сянката бе се задала…

Зайка нагоре погледна –

цяла изтръпна и бледна,

забрави свойто кормило,

забрави драго и мило

и скочи къмто дерето

да се прикрие в трънака…

Децата? … Те са в купето! –

Нека наокол глупака

със клюна да си потрака

си мисли Зайка – горката.

Но що не спира колата?

Как тъй самичка отива?

Завоя! .. Тя невъзвива!..

О, ужас!… Трясък!… Полита

В пропаст на части разбита

колата ведно с децата!…

Зайка напусна търнака

ревна, записка, заплака:

Рожбици – мили на мама,

каква бе тая измама?

Такваз ли бе ви съдбата,

да ви събирам костите!…

Но в миг на Зайка в ребрата

Орльо заби си ногтите

И я нагоре понесе…

Страшен се писък разнесе

достигнал дори до Зая…

Той взре се и се замая! –

Зайка отнасят далече…

Ахна, въздъхна и рече:

Ето ти автомобила,

сърбай какво си дробила!

 

Текста подбра и обработи за публикация: Надежда Стоянова

[1] Поемата е публикувана в отделна книжка през 1929 г.