Дух и мелодика на техниката

Дух и мелодика на техниката

Духът на техниката е духът на човека, който в своите оръдия се опитва да възпроизвежда себе си. Техниката е образ на човека в устрема му да надмогне своята природа. Редица изследователи я разглеждат като притежаваща „трансцендентна същност“, като материално въплъщение на Идеята. Хайдегер във „Въпросът за техниката“ (1954) говори за нея като за начин за самореализацията на човечеството; тя е поле на осъществяване на истината, начин за достигане до дълбинните свойства на битието поради възможността про-из-ведението да привежда скритото в открито. Така чрез представянето ѝ като израз на стремежа на човека към метафизично познание на света за нея стават определящи не материалността и утилитарността, а именно заложеният потенциал за освобождаване от материята. Този потенциал се опитват да разпознаят българските автори, провиждайки проявленията на техническото не само в автоматиката на навика, но най-вече в творческата дейност на субекта. Именно тогава техниката започва да „звучи“ с мелодиката на модерното време.

В този раздел на Антологията представяме някои от важните текстове, които според нас определят отношението към техниката в българската култура до Втората световна война. На първо място слагаме манифестното есе „Моторът“ (1920) на Чавдар Мутафов. Моторът в него е представен като обективизация на конгломерат от митологични и културологични представи, а при описанието на техните взаимни метаморфози в текста се преминава от категориите на красивото към тези на възвишеното. Машината се е оказала конструиран в обективната реалност образ на копнежа по вечност. Тя е утопия – перпетуум мобиле. Машината е пореден опит за надмогване на смъртността, на темпоралната прекъснатост, но и съзнателен стремеж – посредством иновативността – за задвижване и ускоряване на времето. Публикуваме линк и към „Пианото“ (1920) на Чавдар Мутафов – текст, с който видима високата сюжетна пълнота на машината, но и възможността за нейното метафорично приплъзване към образите на животното, детето, музикалния инструмент и др.

Публикуваме още текстовете от 1930-те години – „Романтика“ на Никола Вапцаров, „L’Art Poetique“ на Богомил Райнов и „Вчера и днес“ на Александър Вутимски – лирически произведения, които свидетелстват за променената поетическа и жанрова изразност, случила се под давлението на технизираната епоха. Дискретно тези текстове маркират една от големите теми в поезията на 30-те години – за смисъла и функцията на поезията в прагматиката на модерното всекидневие. Включен е и текстът на Ламар „Налево“, изразяващ надеждите и утопиите на междувоенните години.

Надежда Стоянова