Иван Грозев по страниците на сп. „Слънце“ и религиозно-мистичните интерпретации на символа в творчеството му

ИВАН ГРОЗЕВ ПО СТРАНИЦИТЕ НА СП. „СЛЪНЦЕ“ И РЕЛИГИОЗНО-МИСТИЧНИТЕ ИНТЕРПРЕТАЦИИ НА СИМВОЛА В ТВОРЧЕСТВОТО МУ

Елена Азманова-Рударска

Югозападен университет „Неофит Рилски“, България

IVAN GROZEV’S POETRY IN  THE SLANTSE JOURNAL AND THE RELIGIOUS-MYSTICAL INTERPRETATIONS OF THE SYMBOL OF THE SUN IN HIS WORKS

Elena Azmanova-Rudarska

South-West University “Neofit Rilski”, Bulgaria

Ivan Grozev is a representative of mystical symbolism in Bulgarian literature from the first half of the 20th century. In this article have been studies som of his works which reveal the symbolism of the sun and laid down in the aesthetic interpretation of religious-mystical teachings such as Theosophy and Freemasonry. Works from his poetry collection Visions and Contemplations (1919) and his publications on the pages of the Slantse journal (1920 – 1921) were examined. A frequently used symbol in Grozev’s poetry is the sun-cup which is analyzed in religious-mystical stylistics.

Keywords: Ivan Grozev, theosophy, freemasonry, mystical symbolism, Bulgarian literature, sun, cup (chalice, grail)

Иван Грозев е активна творческа фигура за цялата първа половина на ХХ век. Тогава той създава своята поезия, драматургия и публицистика, активно участва в различни публични прояви, печати по страниците на вестниците и списанията и е един от популярните автори на своето време. През 1928 г. е предложен за Нобелова награда за литература от проф. Михаил Арнаудов (Азманова-Рударска 2018: 184-226). Като творец се изявява в няколко направления и жанрове – започва с лирика, а впоследствие създава и драматургични произведения. В началото на своя творчески път (1896 г.) поезията му е реалистична, с влияние от Вазовата и от Стоян-Михайловската образност. Много бързо обаче (след 1903 г.) намира своето амплоа в изразяване на религиозно-мистичната естетика, което се разпростира върху цялостното му творчество – поезия, драматургия, литературно-критически статии. Религиозно-мистичните учения, които влияят върху неговия светоглед, са спиритизъм, който Грозев  бързо изживява, и теософия и масонство, които оказват трайно и дълбоко въздействие в художествените му интерпретации[1].

Първоначално Грозев е привърженик на „християнския мистицизъм“, след което се ориентира към езотеричните форми. Мистичното като цяло привлича вниманието му, чете такива книги още като студент в Софийския университет. Дотолкова се увлича, че се присъединява към теософското учение, а по-късно – и към масонските организации. Те оформят неговия творчески натюрел – с подчертан интерес към митологичното, тайнственото, мистичното, езотеричното, месианистичното. Затова и стиховете, и драмите, и статиите му звучат тържествено, ритуално, пророчески. Този интерес продължава през целия му живот и му създава мистичния ореол на човек, който преминава през световете и времената и е носител на свръхестествено познание и мъдрост.

В изследването си „Unio mystica и българският символизъм“ (Георгиева 2008) Цветана Георгиева разглежда формирането на естетиката в творчеството на българските символисти през призмата на мистичното и извлича множество образи и значения у почти всички творци от периода. В хода на анализа тя изяснява и спецификата на част от мистичните учения от първата половина на ХХ век, сред които – теософията и масонството. Мистичните творби на Иван Грозев са художествена литература с претенцията за висок изказ и стойностен сюжет от българската култура и история. В тях се открояват главно три гностически модела: християнски мистицизъм – богомилство (християнска ерес) – теософия и масонство (надперсоналистично изразяване на вярата). В една или друга степен тези мотиви присъстват в голяма част от творчеството и на други български писатели за посочения период, което показва тяхната актуалност и модерност.

Ролята на Иван Грозев като част от организацията и функционирането на тайните общества на теософи и масони е неоспорима и съществена. Още при основаването на първия клон на Теософското общество в България (14 февруари 1903 г.) член-основател е Иван Грозев заедно със своята съпруга Мария Грозева и приятеля им Софрони Ников. Според протоколите на Теософското общество в България[2] той е избран за председател на дружеството от 1930 до 1934 г. Теософите в България са ориентирани към централното седалище на организацията – град Адиар, Индия, където се е установила на работа Е. Блаватска, основателката на Обществото. През 1928 г. Иван Грозев е един от участниците на Конгреса на Ордена на звездата, Холандия. Освен тези прояви, поетът участва в издаването и на някои списания на Теософското дружество – „Български теософски преглед“ (1904 – 1907) и сп. „Теософия“ (1912 – 1924).

В основата на теософската символика е разбирането за Една Истина – Един Път – Ново Общество. За да се постигне това, е необходима сериозна духовна работа. В изразяването на отделните етапи, които преминава човек по пътя към духовното просветление, сред символите, които най-интензивно се използват, е и слънцето. То изразява Абсолютът, проявление на върховния жрец, на наказанието и на болката, но и на идеята, зародиша, началото. Слънцето и Пламъкът са носители на Божествения огън като символика на творческото начало. Като се има предвид знанието за космоса, че и слънцето е звезда, като знак също влиза в сходни конотации – на отличения в своето развитие човек, издигнал своя дух над ограниченията. Всички космически знаци – звездата, небесните тела и космическите измерения (Млечен път, галактика, Вселена, планетите, особено Сатурн, представата за космическо време и пространство), са присъствия, отбелязващи етапите на израстването и усъвършенстването на човешкото познание за себе си, света и Вселената.

Българското масонство, основавано и развивано на територията на България, датира от средата на 80-те години на XIX век. Историята му е дълга и променлива според политическите и обществените нагласи. Настоящата статия няма за обект изследването ѝ, а се стреми да извлече онези моменти от масонската символика, същност и работа, които пряко провокират и влияят на литературната инвенция. То има своята история от 1880 до 1941 година, която е с известно колебание между 1883 и 1914 г. Във времето на стабилизиране на българското масонство от 1914 г. нататък голяма част от теософите плавно и безболезнено преминават в масонските ложи. Това съвместяване е било както на основата на търсенето на мистични, религиозни и обществени идеи и изяви, така и на принципа на обикновено житейско познанство. Една част от теософите стават и масони (или са вече такива) на международно ниво. Именно те полагат основите на масонството в България и привличат за такива своите познати, някои от които са от теософската ложа. Подобен е случаят с Иван Грозев. Активен член на Теософското общество, той става част от масонското движение – най-напред в ложа „Зора“ (преди 1918 г.)[3], а след това – сановник в ложа „Заря“[4].

Общоприетите образи, съотнасящи се с масонското учение, са триъгълник с вписано око, акация, чук, пергел, длето, прав ъгъл, мистрия, отвес, троен свещник, хляб и вода, числата три и седем. Но такива могат да бъдат и словесни знаци – масонската тайна азбука, специални думи – пароли, дори масонски легенди, като практически всеки образ може да бъде натоварен със специфично значение, тълкувано през доктрината на тайното учение. Един такъв символ е този на слънцето – специфично употребен и интерпретиран в творчеството и на Иван Грозев.

Социално активиращите настроения като борба и победа над тъмните сили на мрака чрез мощната енергия на светлината и възтържествуването на слънцето като духовна еманация изпълват поезията на Грозев. Творбите в единствената му стихосбирка от 1919 г. (Грозев 1919) са резултат от дълго писане и премисляне на тези схващания – първите публикации са от 1906 г. Но темата продължава да го вълнува и след излизане на стихосбирката – резултат на тези творчески тежнения са творби, които остават из страниците на периодичния печат, каквито са и тези в сп. „Слънце“.

„Видения и съзерцания“ (Грозев 1919) изразява в най-висока степен това съчетание на теософско и масонско съвместяване на алегории. Както корицата, така и съдържанието на книгата са оформени по очакванията на религиозно-мистичните послания.

Корицата на „Видения и съзерцания“ е изработена от Стоян Райнов, брат на Николай Райнов, и е подчинена на основни теософски трактовки. Във формата на мандорла от рози е вписан човек в цял ръст, а на върха на този своеобразен венец, над главата на човешката фигура, е поставен триъгълник, ориентиран с върха надолу (основен теософски символ). В него пък е изписан санскритският знак за слънце. В долния си край мандорлата е заоблена във форма на обърнато сърце и в основата му е вплетен вторият триъгълник от традиционния теософски символ, този път върхът на геометричната фигура сочи нагоре. Този втори триъгълник е изпълнен с изрисувано слънце – малък кръг, от който излизат лъчи във всички посоки на триъгълника. В центъра на мандорлата са разположени две фигури – на мъж и на жена. Жената е седнала в разцъфнал лотос и с ръцете си е обгърнала краката на изправена мъжка фигура. Той е разперил приветствено ръцете си встрани, вперил поглед в слънцето. Този сюжет пресъздава египетският мит за сътворението на света от разцъфнал лотос, от чиято чашка изскочил божественият демиург като красив момък. Така женският цвят и мъжката енергия се съчетават в пораждането на нов живот, нов свят, нов смисъл. Формата на мандорлата през Средновековието разкрива бликащата от Христос светлина. Тук мъжката фигура е подчертано човешка и акцентира на теософската идея за снемането на Бог в човека. Чашката на лотоса събира небесната активност и човешката трансформация, защото цъфтенето е резултат от вътрешната деятелност. Символично свързано с това изображение е и мотото на стихосбирката, изписано на вътрешния титул – „И видях небе ново и земля нова“, който стих от „Откровение на Йоан“ („Апокалипсис“) (Грозев 1919: 3) символизира настъпването на новата ера за теософите. От своя страна, самата библейска книга също представлява видение, което кореспондира със заглавието на стихосбирката. Под библейския цитат е изрисувана втора мъжка фигура, вписана в кръг от звезди. На стъпалата, в ръцете, издигнати към небето, и на кръста му са изрисувани общо 7 звезди. Според масонската символика петоъгълните звезди изобразяват възродения човек, а петолъчната им форма символизира съвършенството. Броят им седем в досега с човека в кръга пък според масонската представа е целукопност в движение, а освен това е своеобразен код и в „Евангелие от Йоан“, и в „Откровение на Йоан“. Така седем изразява йерархията на духовните състояния при преминаването от земно към небесно измерение.  Именно тези послания са видни и на поетическо ниво.

Композицията на стихосбирката съдържа всички пунктуални моменти от цялостния теософски и масонски ритуал на събуждане, следовничество, последователно преминаване през трите посвещения, достигане до екзистенциална самотност и страдание, отърсване от земното, преминаване през Портите, следване на „тънкия като острието на бръснач“ (Блаватска 2006: 18). Път, попадане в Пещерата на скритото знание, достигане на Нирвана, преобразяване в Учител и Съвършен.

Образът на слънцето се среща в творби като „Призив“ („из чаши сребърни елате пийте слънце!“ – Грозев 1919: 5), „De profundis“ („и Аз въставам като Ново Слънце“ Грозев 1919: 14), „Към храма“ („Блещи кат слънце чашата“ – Грозев 1919: 17), „Разсвет“ („Най-после Той яви се – Слънце-жрец“ – Грозев 1919: 26), които сякаш проследяват пътя към храма на душата – към осъзнаването на изпитанието. Тогава сякаш лирическият герой попада в нов свят. Това преображение е предадено в творбата „През четирите стихии към слънцето“. Самото заглавие насочва към едно по-общо осъзнаване и овладяване на света, не чрез неговите изкушения, а чрез неговите граници. След влизането в храма пътуващият се подготвя да посрещне Христос – „Се жених грядет“ (Грозев 1919: 56). Образът му все още е видение, което осветява със светлината света – „Ти приближаваш – Слънце-лик блести…“.

Образът на Христос присъства и в следващите творби – „Христос“, „На Велик-ден“, „Срещу жениха“. Те описват моменти от това богопроявление, което се разкрива бавно и постепенно, в няколко стихотворни откъса, които оформят своеобразен „сюжет“ – Христос пътува към хората. Неговият път е неравен, изпълнен с трудности, но и предсказание. Неговото явяване е облечено в светлина, той е „Цар на царете, Господар / на господарите“, „на бял кон – святкащ като слънце“ („Откровение“), „Огнений Жених“ („На разсъмване“), „Ново Слънце“ („Храмът на Соломон“), „Слънце-лик“ („Се жених грядет“), благославящият Христос („Христос“), явяването му на Великден („На Велик-ден“).

Творбата „Аз есмь“ преодолява всички тези горепосочени представи за слънцето и предлага нова символика – снетото слънце у посветения, по подобие на битуващия Бог у човека според теософите: „Аз – слънце – се възмогнах над света“.

 „Молитва“ и „Христос“, положени в контекста на статията „Исусовите мистерии в първите времена на християнството“ (Грозев 1909а), представят теософските трансформации на християнството у Грозев. „Молитва“ (Грозев 1909б) разкрива страдащия и осъзнал своите грехове човек, молещ пощада и подкрепа от своя бог. В библейски смисъл, откъдето преминава и в масонската символика, може да се открие сходство с мотива за Йов – страдащ, отдаден на вярата си, прекланящ се пред Божиите изпитания: „Прати безбурно време, / прати ми слънце, / за да разчистя нивата трънлива“ („Молитва“).

20-те години на ХХ век са особено ползотворни за Грозев. Те получават своя заряд още от първото десетилетие на ХХ век – заложената религиозно-мистична концепция за света и човека от теософията, а по-късно и от масонството, се обогатява от символистичните настроения и извеждат до екзистенциални прозрения. Оказва се, че всичко, което Грозев полага в периода 1907 – 1919 г., изкристализира в най-добрия вид за поета именно през 20-те години. След стихосбирката „Видения и съзерцания“ Грозев публикува и други творби из периодичния печат, които така и не успява да събере в отделна книга. През 20-те години той сътрудничи на вестници и списания като „Хиперион“, „Българска мисъл“, „Вестник на жената“, „Литературен глас“, „Театър и опера“, „Листопад“,  „Обществена обнова“, Златоструй“, „Знаме“, „Време“, „Витлеемска звезда“, „Обзор“, „Подвиг“ и др. Сътрудничи и на сп. „Слънце“.

По страниците на сп. „Слънце“ – творби и „слънчева символика“

Сп. „Слънце“ започва своя живот като издание за „литература и свободна трибуна за обществени въпроси“. Редактор на първата годишнина е В. Добринов, а редакционният комитет се състои от проф. Ал. Теодоров-Балан[5], В. Ангелов, А. Томов и В. Добринов. На годишнина втора и трета редактор е Христо Борина. Сътрудници са всички по-известни по това време поети – Ив. Вазов, Ст. Михайловски, Тр. Кунев, Д. Подвързчов, Ив. Карановски, П. Генов, Н. Ракитин, Б. Йоцов, С. Скитник, Ем. Попдимитров, Хр. Борина и др. През 1920 и 1921 г., в година II и година III, са поместени пет Грозеви стихотворни творби –„Хляб наш насущний“, „Исус“ и „Богомили“ (през 1920 г. − Грозев 1920: 92-94) и „На кръстопът“ и „Планината“ (през 1921 г. – Грозев 1921: 14-16). Те са отпечатани като част от поетически цикли – „Видения“ („Хляб наш насущний“, „Исус“, „Богомили“) и „Прозрения“ („На кръстопът“, „Планината“).

Стиховете от цикъла „Видения“ са наситени с апокалиптично-патетични внушения. „Хляб наш насущний“ е по-обемна творба, която разкрива символиката на жетваря като фигура, стояща над времената и мистично преосноваващ мирозданието. Мотото от „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше отклонява библейския сюжет към неговата неофициална трактовка и вплита дуалистични елементи, специфични за световъзприемането на теософите. Творбата възвестява настъпването на Съдния ден, който белязва и създаването на нова ера. Слънцето тук е типичен за образната символика на Грозев знак, като е положен едновременно и в теософски, и в масонски сюжет. Сложните съществителни „чаша-слънце“ и „слънце-влага“ описват тази „Нова Пасха“ като тържество на всички светове – и живи и мъртви, след което настъпва ново битие. Хлябът насъщен е всъщност духовна храна, който Евхаристията превръща във вечна храна. Свещеният миг на видението е свързан с образа на Христос-жътваря, който определя истинската стойност на човешката дейност:

И Ангели ще възтръбят –

понесли Чаша-слънце,

преливаща от слънце-Влага….

И всеки огън ще вкуси,

и всеки слънце ще пие,

ще се запали с ново битие

и никога не ще умира вече.

(Грозев 1920: 92)

Следващата творба „Исус“ пресъздава един от любимите сюжети на Грозев – за Христос, като жертвен агнец, но и като месия, като водач, проповедник… Тук Христос, като еманация на въплътеното Слово, е представен като воюващ и побеждаващ злото, страстта, изкушенията, но в същото време е и онзи, който съзижда нови светове. В едно почти апокалиптично видение протичат процеси на разруха и просветление, влизането в гроба и възкръсването, изживяването на световната жертва и превъплъщаването във воин.

„Богомили“ представя един от лайтмотивите в Грозевото творчество − богомилството. Той го разработва в много от своите поетически и драматургични произведения, като го застъпва в различна степен и интензитет. На някои места той е основен интерпретативен план или символна канава – такива са драмите „Боян Магьосника“ и „Златната чаша“, както и публицистичният материал „Богомилството като мистично движение върху фона на историята“, публикуван по-късно и под заглавието „България – духовно огнище за Европа през средните векове“. За Грозев българското еретическо учение е първооснова на всяко духовно извисяване, а българите, които са основали това учение, са сред избраните народи на земята. Стихотворението „Богомили“ пресъздава видения от страшните дни на гонения срещу богомилите – клади, пламъци и страдания. Особено въздействащ е финалът на творбата, където множественото „слънца“ е характерно за мистичните учения описание на всемира, свръхсъзнанието и същевременно е символ на просветлението: „О, слава, слава / на всички мъченици, / що станали са огън жив / и слели са се с Мировата Жъртва, / която пали всичките Слънца!“ (Грозев 1920: 94).

Публикацията в цикъла „Прозрения“ в кн.1, год. III (1921) на сп. „Слънце“ вероятно е подготвяна за нова стихосбирка, но този замисъл така и не се осъществява. Поемната структура е разделена на две неравномерни части. „На кръстопът“ има старинен античен сюжет, образите са заети от старогръцката митология: Хеката, Химера, Цирцея, Пегас и Берофон са символи, изразяващи разредения космос и нарушената в него хармония. Кръстопътят на душата е представен от завръщания в предхристиянския свят, където хтоничните същества са се активирали и съдбовното пресичане на старо и ново е нравствената победа. В алегоричен план кръстопътят описва раздвоението и изкушението на душата, която след кратко лутане и колебание отново поема по Правия път.

„Планината“ пресъздава сизифовските мъчения на лирическия герой, призван да следва трудния път към духовното израстване. Планината е образ не само на трудността, но и на свещеното – тя е „диамантно-ледна“, а преодолявайки я, зрящият се превръща в духовно прогледнал. Пресъздадено е символичното пътуване към прозрението, което е съпроводено с препятствия и изпитания. В стремежа си да ги преодолее, Азът осъзнава, че не крайната цел, а тяхното превъзмогване е истинският Път на душата.

Тези творби, публикувани по страниците на сп. „Слънце“ разкриват оформилия се вече стил на Грозев – тежнението към мистичните образи и внушения, пресъздадени чрез апокалиптичната изразност на библейските и неканонични пророчества.

Като своеобразна еманация в поетическите интерпретации на темата за слънцето у Грозев е творбата му „Заклинание към слънцето“, публикувана в книга 1 на сп. „Хиперион“ от 1922 г.

Заклинание към слънцето

Над умрели води,

над смразени гърди,

Слънце, мощно изгрей:

с огнебури лудей,

изстъплено Светило,

исполинско Кандило,

пълно с Огън-Елей!

Слънце-Дух, о, изгрей

над умрели води,

над смразени гърди:

с огнебури лудей,

изстъплено Светило,

исполинско Кандило,

пълно с Огън-Елей!

(Грозев 1922: 9)

Основен знак в творбата е „Слънце–Дух“, който е призован да съживява и събужда „Богове, светове“. Множественото число наслагва, уголемява различните проявления на пространството, като създава усещане за несамотност на лирическия герой. Той е част от многобройните присъствия в Космоса, не е сам в своята надежда. Сложните метафори, които Грозев често употребява, като „огнебури“, „златосън“, „златозвън“ (Грозев 1922: 9), придават напрегнатост на пространството, което съвсем не е еднозначно. Заклинателната патетика произвежда внушението на древен ритуален транс, в който се намира лирическият герой, призовавайки: „Слънце, мощно изгрей“. Опозицията горе – долу, характерна за мистичните усещания, е очертана и тук – „долу“ са „умрелите води“, „смразените гърди“, а „горе“ е „Слънце-Дух“. Не липсват и специфичните за мистичните картини знамения на светлината – „Кандило“, „Огън-Елей“. Окултната символика, използвана от Грозев, акцентира на пречистващата сила на огъня за сетивата, духа, плътта. Всички окултисти, и в частност Иван Грозев, познават и тълкуват мистично откровенията от книгата на Йоан („Откровение на Йоан“), което предполага и богата огнено-апокалиптична стилистика. Към подобна стилистика принадлежат и някои от стиховете на Хр. Цанков – Дерижан, сред които се откроява „Кир“ (Дерижан 1926). Този мотив е интерпретация на съдбата на Вавилон (петото видение на Йоан). Грозевите заимствания на символики от „Откровение на Йоан“ заслужават по-обстоен анализ, като тук те се отбелязват като присъствие. Това са мотивите „ново небе“ и „нова земя“, „небесната невеста“, Агнето, противоборството между Бог и сатанинските сили, змеят / змията / ламята като образи на Сатаната, „Съдний ден“, съдбата на еврейския народ и др. В конкретната творба „Заклинание на Слънцето“ именно огънят е използван като част от мащабната знаковост на „Откровение на Йоан“ – неговата пречистваща сила, всеизгарящият пламък на наказанието и изкуплението: „А колкото за страхливите, невярващите, мръсните, убийците, блудниците, чародейците, идолопоклонниците и всички лъжци, тяхната участ ще бъде в езерото, което гори с огън и жупел“ (Откровение 21: 8).

Обожествяването на Слънцето в разглежданата творба натоварва образа с допълнителни означения – то става „видение“, „откровение“, „вселенски дух“, който „възкресява“ чрез преминаването през различни изпитания. Императивната форма на призоваването в заклинанието се свързва с идеята за древни ритуални практики – една своеобразна словесна активност, в която божеството и човекът са равнопоставени. Нещо повече, човекът може и има силата да заповяда, да подчини божеството, а оттук – Вселената и Космоса, само ако е дълбоко посветен в ритуалите, за да притежава и способност, и воля, и мисъл как и защо да го прави. Тази идея се опосредства най-ясно с представата за „Свръхчовека“, който владее тайните на Вселената и механизмите за въздействие върху нейния ход. „Свръхчовек“ не толкова в Пенчо-Славейковия прочит на Ницше, колкото всичко онова, което успява „да каже“ Заратустра извън опеката на философските и литературни възгледи. С други думи, Грозев успява да извлече допълнителни значения от книгата на Ницше и да си представи тази свръхличност като надградена и духовно усъвършенствана спрямо човешкия и Божия свят.

„Заклинание към Слънцето“ разкрива едно знаменателно видение за въставането на силите в света, за възвестяването на „нов ред“, „пожара световен“. Преобразяването на Вселената се случва чрез борбата между доброто и злото, между Слънцето-Дух и „черен сонм духове“. Това твърде много се доближава до мотивите за нов световен ред на соцреализма и соцреалистическата литература. Парадоксално на пръв поглед, но социалистическата „апокалиптика“ твърде успешно „заема“ от стилистиката на мистиците. В периода 1920 – 1945 г. може да се открият заимствания, преплитания и дори използване на едни и същи визуални и словесни образи – пентаграма, звездата, пръскаща лъчи, пламъка, Слънцето (в началото на построяването на Съветска Русия след Октомврийската революция се среща и триъгълник с вписано в него око), братската ръка и обръщението „брат“, стълбата, метафоричността на семето, нивата, труженика, зидарството, строителството и свързаните с това алюзии за построяването на нов свят, триъгълника, пергела и отвеса като част и от изобразителната система на социализма. Не е странно и това, че част от масоните припознават социализма като „нов световен ред“, който е отдавна чакан от тях в мистичен аспект.

У Грозев няма да се срещнат нито духовна безприютност и скиталчество, нито тревожна безнадеждност или жестока съдба, която огъва човешкия дух. Грозевите стихове търсят аналог със светлините на мирозданието (слънце, звезди, огън, ден, лъч и др.) и възвестяват патетично победата на доброто над злото. У Грозев мотивът за пътя е развит по нов и различен начин – това не е просто изминатият път или пътят предизвикателство, а пътят трансформация, където житейска предопределеност и духовно израстване белязват етапите му. Това пътуване всъщност се оказва „вътрешно“ – това са приключенията на мистичната душа към нейното прозрение.

Идеята за слънцето като вестител на нов ред се откроява и в нехудожествени текстове от преломното време около и след 1944 година. В различен от мистичния контекст слънцето се споменава в едно интервю на Иван Грозев с Петко Тихолов от 1942 г. Във финалната част поетът изповядва нуждата от любов и вяра – „ние с вяра трябва да очакваме оня благословен ден, когато слънцето на любовта ще изгрее в сърцата на хората“ (Тихолов 1942: 14). Със значение, близко до социалистическата знаковост, е разчетено слънцето в Грозевата творба „Съдний ден“, и то от соцреалистическата цензура. Министерският съвет[6] на НРБ  изпраща писмо № К 47-53 от 3. IV, 1951 г. до Иван Грозев като отговор на молбата на писателя драмата му „Съдний ден“ да бъде рецензирана и допусната до сцена. Отговорът е написан от кабинета на неговия ученик от Трета софийска мъжка гимназия В. Червенков. Рецензията е целенасочено подценяваща, изобличаваща, творбата е неприемлива, а писмото на МС дори на места намеква, че може да е и застрашаваща за автора ѝ – изрази като „замъглява“, „паяжината на мрака, мистиката и религиозното бълнуване“, „ретроградни позиции“, „открито ругае достиженията на научната мисъл“, „вредно“ могат да се окажат опасни за живота на Грозев. Между всички тях се среща обаче едно изречение, което сякаш стои встрани от изобличаващата критика: „Характерът на произведението, неговата основна идея добре се дават във финалните думи на героя на пиесата Израил-Ахасфер: „Той (слънцето, истината) свети над праведни и грешни. Няма вече елин, няма юдеин, няма самарянин“. За съжаление, и тази Грозева творба остава извън българска сцена.

Особен символ е слънцето чаша, който се свързва с духовното просветление и също се нарежда сред „месианските символи“ (Добрев 2000: 135). Доказателство за нейното изключително значение в Грозевото творчество е драмата „Златната чаша“[7]. В пета картина византийският император Алексий Комнин, който е осъдил Василий Врач на смърт чрез изгаряне, има видение:  „Василий – той слиза от кладата, той иде – грамаден… по тялото му пожари! Из устата му – мълния!… в ръката му – слънце: Златната чаша… И огън прелива – причастие…“ (Грозев 1942: 74). Тя участва ритуално в посветителските действия на разпятието, тайната вечеря и Евхаристията, от гледна точка на християнството. Заедно с това, тя бива натоварена с допълнителни значения на теософията и масонството и така този символ преминава на мистично равнище, където отразява своеобразното духовно приключение по търсенето и намирането на прозрението.

Символиката на слънцето у Грозев се определя от неговите религиозно-мистични тежнения. То изразява както Божественото върховенство, така и търсенията и стремежите на човека към Бог. Богът Слънце, „слънце-жрец“ („Разсвет“), „Слънце-дух“ („Заклинание към слънцето“), както и слънчевата чаша („Хляб наш насущний“, „Призив“, „Към храма“) са носители на Божествения огън като символика на творческото начало.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Азманова-Рударска, Е. 2018. Иван Грозев в българската литература. Социални, политически, исторически и религиозно-мистични контексти, полемики и диалози. София: РИВА.

Блаватска, Ел. 2006. Гласът на безмълвието. Юбилейно издание. Прев. oт рус. Ив. Грозев. Второ издание. София: Сдружение „Нова палитра“.

Георгиева, Цв. 2008. Unio mystica и българският символизъм. София: За буквите – о писменехь.

Грозев, Ив. 1909а. Исусовите мистерии в първите времена на християнството. – Духовна пробуда, № 15, с. 5-8.

Грозев, Ив. 1909б. Молитва. – Духовна пробуда, № 7 – 8, с.10.

Грозев, Ив. 1919. Видения и съзерцания. София: Гужгулов и Котев.

Грозев, Ив. 1920. „Хляб наш насущний“, „Исус“ и „Богомили“. Стихотворения. – Слънце, № 2, с. 92-94.

Грозев, Ив. 1921. На кръстопът, Планината. Стихотворения. – Слънце, № 1, с.14-15.

Грозев, Ив. 1922. Заклинание към слънцето. – Хиперион, № 1, с. 9.

Грозев, Ив. 1942. Съчинения. Том 1: Драми. София: Стопанско развитие.

Дерижан, Хр. Ц. 1926. Някъде далече. София: С. М. Стайков.

Добрев, Д. 2000. Символите в творчеството на българските символисти. София: Сиела

Откровение от Йоан Богослов. – В: Библия, нов превод от оригиналните езици. София: Българско библейско дружество, 2013.

Тихолов, П. 1942. Българският писател за кооператизма. София: Кооп.

АРХИВИ

ЦДА, ф. № 264, оп. 5, а.е. 1086

ЦДА, ф. № 401Б, оп. 1, а.е. 15, л. 1.

ЦДА, ф. №767, оп.2, а.е.18, л.32.

ЦДА, ф. № 525К, оп. 1, а.е. 80, л. 8.

[1] В статията са ползвани преработени и допълнени части от книгата „Иван Грозев в българската литература. Социални, политически, исторически и религиозно-мистични контексти, полемики и диалози“  (Азманова-Рударска 2018).

[2] ЦДА, ф. № 264, оп. 5, а.е. 1086, л. 2.

[3] ЦДА, ф. №767, оп.2, а.е.18, л.32.

[4] ЦДА, ф. №767, оп.2, а.е.18, л.5.

[5] Теософ и масон, една от фигурите в близкото обкръжение на Ив. Грозев. ЦДА, ф. № 401Б, оп.1, а.е. 15, л.1.

[6] ЦДА, ф. № 525К, оп. 1, а.е. 80, л. 8.

[7] Една от творбите, с които Грозев е предложен за Нобелова награда (Азманова-Рударска 2018: 184-225).

Елена Азманова-Рударска – доцент, доктор по българска литература към ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград. Основните ѝ интереси са както към историята на българската литература и култура, където изследва мемоарната литература, биографичното, лириката, модернизма и символизма, така и към медиевистиката, където разглежда формирането на култ и почитание към мощи и образи на светци. Обект на изследване са теми и въпроси като: полемики и диалози, канонично и неканонично, религиозни и мистични учения, ритуалното слово (молитви, клетви, химн, марш), празничност и всекидневна култура, св. Седмочисленици и др.