Образът на слънцето в представите и вярванията на българите в Бесарабия

Образът на слънцето в представите и вярванията на българите в Бесарабия

Елена Водинчар

Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН

The Image of the Sun in the Ideas dnd Beliefs of the Bulgarians in Bessarabia

Elena Vodinchar

Institute of Ethnology and Folklore Studies with Ethnographic Museum at BAS

Summary:

The purpose of this article is an attempt to reconstruct the image of the sun in the traditional folk mythology of the Bulgarians in Bessarabia. The task was carried out on the basis of written sources, folklore and ethnographic publications and personal field research of the author. The presented materials are important for the scientific community, and will also help to expand the ideas about the cultural heritage of the Bulgarians in Bessarabia.

Keywords: mythology, image of the sun, Bulgarians in Bessarabia

Митологията е част от традиционната духовна култура на българите в Бесарабия. Тя се изразява в система от представи, вярвания, легенди, предания, опит и знания на много поколения българи за света и неговата същност. От древни времена тази форма на мироглед е единственият начин хората да разберат своето съществуване, да дадат обяснения на природните явления, да намерят въпроси за промените в живота и т. н. С други думи, митологичният мироглед е своего рода „хранилище“ на етнокултурната памет и връзка между поколенията. С такова наследство на светоглед българско население от Балканите мигрира в Бесарабска област в степите на Буджака[1]. В новото пространство и време митологията като устойчива система от възгледи за околния свят продължава да съществува в бита на това българско население чак до средата на ХХ век.

Първите опити да се обърне внимание на светогледа на българите в Бесарабия се появяват през втората половина на XIX век. Ярък пример в това отношение са публикуваните в „Кишиневски епархиални ведомости”[2] историко-етнографски летописи на редица български селища (подробно вж. у Водинчар 2019). Това, което заслужава да се отбележи е, че илюстрирайки ежедневието на българите, авторите, макар и фрагментарно, са описали и техния мироглед по отношение на разбирането що е Бог, светец, смърт, болест и пр. (Казанаклий 1873, Федоров 1876, Чакир 1891).

В началото на ХХ в. темата за митологичните представи на българите в Бесарабия намира място в трудовете на Йов Титоров (1903) и Николай Державин (1914). Но и в тези произведения митологичният свят на българина в този край се споменава фрагментарно, с акцент върху един или друг аспект от неговия светоглед. Трябва обаче да се отбележи, че Н. Державин за първи път отделя тази част от народната духовна култура в отделен абзац, наричайки я „Вярвания” (Державин 1914: 175-181). Оттогава е изминал повече от половин век, за да се възобнови интересът към митологията като особена форма на мироглед в културата на българите в Бесарабия. В тази връзка е важно да се отбележи изследването на Вячеслав Степанов „Мироглед” в колективната монография „Чийшия”, представящо демонологията, магическите практики, вярванията, гаданията, поличбите, приказките и легендите на българите от с. Городнее (старо Чийшия), Одеска област, Украйна (Степанов 2003: 527-552).

Предвид гореизложеното в настоящия текст се предлага поглед върху един от елементите в мирогледа на българите в Бесарабия, а именно образа на слънцето в представите и вярванията на това население. Темата е разгърната на базата на лични теренни записи, архивни и публикувани материали.

В мирогледа на българите в Бесарабия светът се състои от небе или всичко, което е горе, от земя или това, което е тук, и от място под земята или това, което е долу. А там, където небето и земята се допират, се казва „край-земя или край-света”. И този тричленен модел на Вселената си има създател – Бог или Господ, който изпълнява ролята на властелин на посочените светове. В редки случаи се казва, че всичко е създадено от майката Природа.

На въпроса как е устроен светът „горе” се дават кратки отговори: небе, слънце, звезди, луна. Посочва се също, че небето и звездите са „твърди неща”, а слънцето и луната са „огнени неща”, които се движат. В други варианти звездите са закачени за небето като кандила, а слънцето и луната обикалят под тях. И там, където се срещат небето и земята, на края на света, живеят слънцето, болестите и самодивите (Георгієва 2005-2006: 137).

В светогледа на българите от Бесарабия слънцето е най-важното небесно светило. То се движи между небето и земята и от неговия ход зависи времето, плодородието и здравето. С неговото движение се обяснява смяната на годишните времена. Така например казват, че истинската зима настъпва с Деня на св. Андрей Първозвани и така се поставя началото на поредица от зимни празници и обреди. В тази връзка се вярва, че от св. Андрей денят се увеличава с едно просено/ царевично/ бобено зърно и зимата се търкаля към пролет. Ясно се вижда архаичната представа за обръщането на слънцето към лятото в деня на св. Андрей. Към това трябва да се добави и практиката за готвене на царевица и бобови растения, което също се възприема като вид магическо въздействие за увеличаване на слънчевия ден.

В празничния календар на българите в Бесарабия средата на зимата се пада на Зимен св. Атанас (Танасовден), защото се вярва, че на този празник Танас се обръща с лице към нас. От този ден слънцето започва да набира сила, обаче истинската пролет настъпва с празника Свети четиридесет мъченици, когато небесното тяло забива 40 шипа в земята. Смята се, че по този начин земята се затопля и вече е възможно да се започне активна полска работа.

За пролетното слънце се казва още, че през март то е най-фалшиво, тъй като Баба Марта го носи в бяла престилка, т.е. носи слънцето със сняг. Възможно е във връзка с това да са и ритуалите с огъня, извършвани в края на февруари или началото на март. Повсеместно в българските села на Сирница[3] се палят огньове. В един текст от XIX в. се разказва как на Масленица деца и юноши събират две-три купи слама в махалата и ги палят; всеки се опитва да прескочи огъня, за да няма паразити; ергените стрелят с горящи стрели, което е вид предсказание дали ще се оженят през следващата година; в края на това забавление те разхвърлят въглените с краката, след което се разбягват по домовете си, без да се обръщат назад (Киранов 1975: 774).

Етнографските материали показват, че огънят, който се пали вечерта на Масленица, има следните названия: пашпалига, улюлюга, олюлюнга, ламбадия, сидянки. Традицията да се пали огън продължава и през ХХ в. Мъже, ергени и момчета събират от оборите или около хармана слама, пръчки, стъбла от царевица, след което всичко се носи на улицата пред дома или по високите места край селото и се пали. Огънят се прескача до три пъти с думите: „Да няма бълви и въшки!“; „Скакайти да няма бъйли!“; „На попа въшките, на дякуна бълхити!“; „На попа бъйли и въшки, а на мени здрави, на попа мрави, на мени здрави!“; „В къщи марта, вънка бъйли!“; „На попа въшките, на дякона бълхите, на титора гнидите!“ (Водинчар 2019а: 86). В редица действия на децата, момчетата и ергените се наблюдава определен състезателен елемент. Надпреварват се в прескачането на огъня, в това чий огън е по-голям, по-дълготраен, по-весел, кой ще обиколи и прескочи най-много огньове за вечерта. Следва да се добави, че край огньовете се устройват гуляи с трапези, музика, песни, хора. В същата вечер ергените палят стрели и хвърлят топове към реката или дерето. Според изследването на Иваничка Георгиева тези обреди с огъня са магическо въздействие върху слънцето и са в пряка връзка с идеята за увеличаване на слънчевата светлина и топлина (Георгиева 1983: 20).

Един от основните летни празници на българите в Бесарабия е Еньовден. Хората казват, че именно на този ден небесното светило спира и прави завой към зимата. Затова празникът е известен и като сред лято, когато дядо Еню облича голям кожух и тръгва за сняг или да вика студа. Вярва се, че на Еньовден слънцето играе и по време на този танц слънчевите лъчи придобиват магическа сила. Именно това убеждение е в основата на практиката да се изнасят навън вълнени дрехи, килими и одеяла. Ако вещите останат от сутрин до вечер на слънчевата светлина, молците и мишките няма да ги нападат през цялата година.

Слънчевата топлина оказва влияние и върху човешкото настроение. В този ред на мисли в редица селища до днес съществува следната гадателна практика. По времето през март месец може да се определи характера на жените в махалата като се наричат къщите на всеки ден от месеца. Ако пече слънце, жената е слънчева и добра, ако вали дъжд – мрачна, ако духа вятър – избухлива, ако пък завали сняг и задуха вятър – зла и проклета.

Широко разпространени са и редица забрани, свързани с дневния ход на слънцето. Така например след залез слънце не се мете и изхвърля боклук, не се дава на заем, не се простират бебешки дрехи, не се позволява на родилката да се показва навън.

Почитта към слънцето е засвидетелствана и в практиката да се кръстиш и молиш, обърнат към изгрева на слънцето – на изток. Хората казват, че когато видиш изгрева на слънцето, трябва да спреш и да се прекръстиш. Голям грях е да плюеш срещу слънцето, защото е равностойно на това да плюеш срещу Бог.

За значението на слънцето в живота на предците на бесарабските българи свидетелстват и фолклорни текстове, където образът на това небесно тяло има редица човешки черти: има име – Райко, семейство (майка, брат, сестра), то се движи (става и ляга), храни се, танцува, състезава се, ядосва се, влюбва се. Всички тези характеристики се срещат в коледния фолклор, където основен мотив е женитбата на слънцето със земна девойка. Така например в репертоара на коледарите има следната песен: „Немала й Стояновото булче девет ми цели години. // Та на десета година имала й, мамо, имала, едно ми русо момиче. // За да му е името грозно и да му са дълги годините, // речи мама, наречи Грозданка – име най-грозно! // Расна Грозданка, порасна и кога си на двори излезе – слънцето са е възпряло. // Три дни хем три вечери й трептяло, дано си Грозданка надгрее. // Кога си Слънко отиде, мама на Слънко думаше: // „Къде си ми, синко, пойоди, та ти вечеря изстина?”. // Слънко на мама думаше: „Мамольо, старо мамольо. // Каквато мома видях, та и аз, мамо, възпрях! // Три дни и три нощи трептях, дано Гроздана надгрея! // Ако ми я, мамо, вземеш, късно ще ти зайдювам” (с. Городнее, Одеска обл., Украйна).

Сюжетната линия на песента се гради от два момента: раждането и израстването на девойката Гроздана и диалогът между слънцето и неговата майка. Обединява ги моментът на надгряването, т.е. състезанието между момата и слънцето. В същото време този двубой води до настъпването на кризис в космическия ред: слънцето три дни не се прибира и не залязва. Развръзката идва с изказаното от слънцето условие – женитбата, т.е. Слънко отново ще залязва, но след като майка му вземе Грозданка за негова невеста.

Мотивът за слънчовата женитба присъства и в други коледни текстове. Така например в песента „Похвали се момина майка“ се откриват повече подробности около семейството на слънцето и около самото надгряване: „Похвали се момина майка, // че си има хубост мома. // По-хубава от ясно слънце, // от брата му ясен месец, // от сестра му ясна звезда. // Че са спусна над момини, // над момини равни двори. // Че похлопа, че потропа: // „Я излез, я излез момин майка. // Ти ли ми са похвалба хвалиш, // че си имаш хубост мома. // По-хубава от ясно слънце, // и от брата му ясен месец. // Я да идем тъй надолу, // тъй надолу, край бял Дунав, // дето слънце рано грее“. // Грела два дня, грела три дня // Ясно слънце на два дяла“ (с. Кайраклия, Молдова) (Велчева 2003).

Как завършва обзалагането между слънцето и момата може да се види от друга коледна песен с по-разгърнат сюжет: „Пуфаля са, куладе ле. // Момян майка, куладе ле. // Снощи вечер, куладе ле. // На гираню пред юнаци. // Чи си има малка мума, куладе ле. // По-юбава ют слънцето, дваж гиздава ют месяцу. // Де я зачу, куладе ле, ясну слънце. // И дупадна, куладе ле в момини двори. // „Ти ли ми се пофали, куладе ле. // Чи си имаш малка мума, куладе ле. // По-юбава ют слънцето, дваж гиздава ют месяцу. // Хайди да са юбзаложим, да се двама надгряваме. // Аку ли ма, куладе ле, тя надгрей, // аа ми удземи столнината. // Аку ли аз надгрея – жа й зема русината”. // Дурде слънце изгрей, куладе ле, // малка мума на изтока. // Дурде слънце на юбяда, малка мума – на пладнина. // Дурде слънце на пладнина, малка мума в слънчеви двори. // Чу му й ютзела, куладе ле, столнината и пладнината” (Сорочану 2013: 279-280).

Народният певец рисува образа на слънцето като равен на хората: то е юнак, който има брат, сестра и майка, но никога баща. И този факт препраща към идеята за древността на мотива за слънчовата женитба и съответно за началото на култа към слънцето. В този ред на мисли е важно да се отбележи устойчивостта на този фолклор във времето и пространството. Това, че днес у българите в Бесарабия са съхранили най-различни представи и вярвания за слънцето, показва възможността за функционирането на този дял от народната култура в състояние на откъснатост – донесен от метрополията в друга географска, полиетнична и историко-културна среда.

Символи на слънцето могат да бъдат открити и върху различни предмети, като портите и оградите на дворовете, фасадите и прозорците на къщата, върху надгробни плочи. Във фолклора на бесарабските българи е запазен мотивът за изображението на слънцето върху вратите на манастира като жертва на Бога: „Подкарал ми е, коледо, коладе ле // Свет Димитър три шмийки с жълто жито. // Та ги спусна низ бял Дунав. // Даде Господ южен вятър, // ще потопи три шмийки. // Три шмийки жълто жито. // Свет Димитър по край ходи. // По край ходи, Бога моли. // Бога моли, курбан коли: // „Възпри, Боже, южен вятър! // Ще изграда нов манастир. // Ще изпиша на вратата ясно слънце. // На пенджери – ясен месец. // На кубето – дребни звезди”.

Цитирана литература:

Велчева, Марина. 2003. Някои митологични аспекти в българските коледни песни. Дипломна работа. Комратски държавен университет. Факултет за национална култура, Катедра по българска филология. Специалност: Българска и молдовска филология. Дипломант: Марина Велчева. Научен ръководител: Раковчина Т. И. Комрат.

Водинчар, Елена. 2019. Формиране на наратив за етнокултурния образ на българските преселници в Бесарабия. В: Буджак: от прошлого к настоящему. Сборник статей к 80-летию Ивана Федоровича Грека. Кишинев: Ин-т культурного наследия М-ва образования, культуры и исслед. Респ. Молдова, с. 423-448.

Водинчар, Елена. 2019а. Календарна обредност и идентичност у българите в Бесарабия. София: Парадигма.

Георгієва, Светлана. 2005-2006. Основні риси болгарської переселенської говірки с. Зоря: тексти. – Одеська болгаристика. Вип. 3-4. Одеса, с. 134-145.

Георгиева, Иваничка. 1983. Българска народна митология. София: Наука и изкуство.

Грек, Иван и Червенков, Николай. 1993. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще. София: „Христо Ботев”.

Державин, Николай Сергеевич. 1914. Болгарские колонии в России: Таврическая, Херсонская и Бессарабская губернии. В: Сборник за народни умотворения и народопис. София: Държавна печатница. Кн. 29, с. 260.

Зеленчук, Валентин. 1979. Население Бесарабии и Поднестровья в ХІХ в. (Этнические и социально-демографические процессы). Кишинев: Штиинца.

Казанаклий, Петр. 1873. Твардица. – Кишиневские епархиальные ведомости, №18, с. 664-666.

Киранов, Стефан. 1875. Борьба приходского священника с предразсудками и суевериями прихожан – болгар. – Кишиневские епархиальные ведомости, № 21, с. 770-823.

Крушеван, Павел. 1903. Бесарабия. Географический, исторический, статистический, этнографический, литературный и справочный сборник. Москва: Изд. газета „Бесарабец”.

Мещерюк, Иван. 1965. Переселение болгар в Южную Бесарабию 1828-1834 гг. Кишинев: Картя молдовеняска.

Скальковский, Аполлон. 1848. Болгарские колонии в Бессарабии и Новоросийском крае. Статистический очерк. Одесса: Тип. Т. Неймана и К.

Сорочану, Евдокия. 2013. Пролетни празници на бесарабските българи. В: България: метрополия и диаспора. Кишинев: S.S.B., с. 408-420.

Степанов, Владимир. 2003. Мировозрение. В: Чийшия: очерки истории и этнографии болгарского села Городнее в Бесарабии. Одесса: Астропринт, с. 527 – 552.

Федоров, Михаил. 1876. Описание церкве и прихода села Задунаевки, Акерманского уезда. – Кишиневские епархиальные ведомости, № 21, с. 789-790.

Чакир, Михаил. 1891. Историко-статистическое описание церкви и прихода села Исерлии, Акерманского уезда. – Кишиневские епархиальные ведомости, № 17, с. 524-525.

Приложение

Сн. 1, 2. Слънчова символика върху кръстове. Старо гробище в с. Нова Ивановка, Болградски район, Одеска област, Украйна.

Снимка: Е. Водинчар, 2006 г.

Сн. 3. Слънчов символ в украсата на порта (входна врата). Ограда на къща в с. Софиевка, Тараклийски район, Р. Молдова.

Снимка: Е. Водинчар, 2009 г.

Сн. 4. Розети върху стена (вход в мазе). С. Делен, Болградски район, Одеска област, Украйна.

Снимка: Е. Водинчар, 2006 г.

Елена Водинчар е изследовател с научни интереси в областта на етнографията, етнологията и музеологията. Работи върху следните проблеми: българска историческа диаспора в Молдова, Украйна и Румъния, гагаузите в Бесарабия, културно-историческото наследство и етнографското експониране.

E-mail: elena.vodinchae@iefem.bas.bg

[1] Поселенията на българите в Бесарабия, разположени днес в границите на две държави – Украйна и Молдова, съществуват от края на ХVІІІ век. Най-масови преселвания на българи в Бесарабия са извършени в годините на руско-турските войни (1806-1812 и 1828-1829), както и по време на Кримската война (1853-1856) (Скальковский 1848, Мещерюк 1965; Грек, Червенков 1993: 13-18). В документи от статистически и историко-етнографски характер има сведения за това, че към края на ХVІІІ в. в Бесарабия наред с местното население – молдовците, тук се настаняват и руси, малоруси (украинци), цигани, евреи, немци, сърби (Крушеван 1903: 175-193, Зеленчук 1979: 39-68). В резултат от всички тези миграционни процеси, до заселването на българските колонисти в Бесарабия, основното население на цялата област е източноправославно и принадлежи към карпато-балканския културен ареал. Като такова то си остава до днес, началото на ХХІ век.

[2] Кишиневски епархиални ведомости (КЕВ) – печатен орган на Кишиневската епархия в периода 1867 – 1917 г.; излиза на руски и на молдовски език – бел. авт.

[3] От края на в XIX в. източнославянското име – Масленица все по-трайно навлиза в народната култура на българите в Бесарабия. Към средата на ХХ в. тази дума вече се използва като обединител на обичаите през Сирната и Месната седмица и заместител на традиционния термин Заговезни – бел. авт.