Иван Вазов, „В електрическия трамвай“
22.02.2018
Елисавета Багряна, „На крилете на Сидна“
23.02.2018

Радиото[1]

 

Цял ден бяхме пътували из чужди, изпълнени с красота, страни. Вечерта ни завари, дъждовна и глуха, още по-далеч, на хиляди километри от бащината ни земя. Мокрият асфалтен път, лъснал от фаровете на колата, режеше потъмнелите хълмове, покрити с гъсти борови гори. Нощта, в която потъвахме всяка минута все по-надълбоко, заличаваше всичко, което досега бе наш живот, и разкриваше пред очите ни друг, нов и непознат свят. На един завой неочаквано изникна като мираж грамаден планински хотел, светнал с всичките си прозорци посред черния лес. Спряхме за минута. По верандите хора в летни дрехи вечеряха около пъстри абажурчета. Вътре едно радио извиваше танго. После пътят отново закриви, горският дворец изчезна като угасен и наоколо имаше пак само мокри борики, които тичаха назад, и тъмнина.

Моят другар също отвори радиото в колата. Отнякъде затрещя джаз, другаде предаваха сказка, едно нежно трио се застоя и повисна трепетно над нас. И тая препускаща в мрака кола, която носеше в себе си далечните звуци на цигулка, виолончело и пиано, изглеждаше съвсем фантастична.

Изведнъж мелодията прекъсна, апаратът запращя, после затихна — и веднага стана нещо странно. Из далечините на пространството и в същото време като че някъде вътре в нас бликна и ни потопи дълбока, могъща, вълшебна вълна от някакво неизразимо чувство:

— Шиленце вакло, байово,

защо си толкоз кахърно,

че ми стадото разблейваш…

Копчето на апарата бе завъртяно на „София“. Един плавен, топъл, малко сипкав, но изумително изразителен глас пееше. Пееше Жечо Долчинков. В тъжната мелодия на песента, в чистите слова на прекрасния език изплуваха, огрени от слънцето, далечни балкани, зашумяха житни равнини, чу се мекият мълвеж на реки с най-хубавите на света имена, лъхна мирис на топло мляко и на дим от колиби. И мигновено всичко натрупано през тия дни в съзнанието, всичките красоти и блясъци на чуждите страни изчезнаха, стопиха се без следа — остана само песента и думите, в които бе заключен най-истинският, единственият за нас свят. Угаснаха лютите жажди, затихна лудешкият устрем към непознати земи и в едно внезапно просветление разбрахме колко малко всъщност е потребно за щастието на нашето ненаситно човешко сърце!

1938

[1] Текстът е публикуван в книгата Цял ден бяхме пътували… // Разкази и пътеписи. София, Български писател, 1980, с. 343-344. Препубликуваме текста от Моята библиотека: https://chitanka.info/text/17574-radioto [дата на достъп 22.02.2018]