Градът[1]
1.
Студено ме гледат бетонните сгради
със своите взори, червени от яд,
пред мен са легнали обширни площади
във тоя стохиляден град.
И ето, аз скитам из него тревожен,
край мене тълпят се тревожни чада,
и ето, аз виждам, че тук невъзможни
са мисъл и воля на волни сърца.
И в мене възстава приспаната радост
и вика високо: – По-скоро назад,
където остави и песен, и младост,
далече, далече от каменний град!
И в мене възкръсва пак споменът – село
и малките къщи пред мене да растат,
и мен ми е тъжно – тъй тъжно и вяло, –
и слушам унесен как пее дъждът.
А тежката мъка по бедното село
Започва стихийно във мен да расте;
над мене нощта е печално надвесена
за моето Утре тя мълком чете.
Самотен аз тръгвам из тия площади
и мълком пристъпвам и чужд, непознат,
и сам се изгубвам сред тъмните сгради
на тоя огромен и хиляден град.
И ето, тревога забива в гърдите,
тревожен аз влизам в града,
а тъмни съмнения ми стъпят в следите
и скръбно ръмоли над мене дъжда.
Нощта е безлунна, дълбока и страшна,
пред мене паважа окъпан блести,
и в тъмните локви от буря вчерашна
оглеждат ликът си гирлянди звезди.
А жълтите глобуси стрелят във мрака
и с тътен се носи препълнен трамвай, –
колата на дявола всеки тук чака
и вечна измама навсъде витай.
Светлеят пред мене кина и локали,
и ето, пред мен е престъпник – градът,
а тихо над всички за простите жали
и своите жалби изплаква дъждът.
[1] Публикува се по изданието на текста в стихосбирката „Ниви“ (1933), с. 65-66. За напомнянето да включим този автор в настоящата антология благодарим на проф. Михаил Неделчев.