Лалю Рогачев, „Градът“

Градът[1]

1.

Студено ме гледат бетонните сгради

със своите взори, червени от яд,

пред мен са легнали обширни площади

във тоя стохиляден град.

И ето, аз скитам из него тревожен,

край мене тълпят се тревожни чада,

и ето, аз виждам, че тук невъзможни

са мисъл и воля на волни сърца.

И в мене възстава приспаната радост

и вика високо: – По-скоро назад,

където остави и песен, и младост,

далече, далече от каменний град!

И в мене възкръсва пак споменът – село

и малките къщи пред мене да растат,

и мен ми е тъжно – тъй тъжно и вяло, –

и слушам унесен как пее дъждът.

А тежката мъка по бедното село

Започва стихийно във мен да расте;

над мене нощта е печално надвесена

за моето Утре тя мълком чете.

Самотен аз тръгвам из тия площади

и мълком пристъпвам и чужд, непознат,

и сам се изгубвам сред тъмните сгради

на тоя огромен и хиляден град.

И ето, тревога забива в гърдите,

тревожен аз влизам в града,

а тъмни съмнения ми стъпят в следите

и скръбно ръмоли над мене дъжда.

Нощта е безлунна, дълбока и страшна,

пред мене паважа окъпан блести,

и в тъмните локви от буря вчерашна

оглеждат ликът си гирлянди звезди.

А жълтите глобуси стрелят във мрака

и с тътен се носи препълнен трамвай, –

колата на дявола всеки тук чака

и вечна измама навсъде витай.

Светлеят пред мене кина и локали,

и ето, пред мен е престъпник – градът,

а тихо над всички за простите жали

и своите жалби изплаква дъждът.

[1] Публикува се по изданието на текста в стихосбирката „Ниви“ (1933), с. 65-66. За напомнянето да включим този автор в настоящата антология благодарим на проф. Михаил Неделчев.