Лъчезар Станчев, „Аеродрум“

Аеродрум[1]

Не се излюпих във гнездо на птици,
с крила свободни никога не бях,
затуй до днес на тез моторни птици
да се покача не посмях.

А те излитат над аеродрума.
Летят крилата по лазурен път
над нивите, полето и градът,
и като ластовици с плячка във устата
в гнездото връщат се да спрат.

Аеродрум, с аероплана лек,
гнездо и дом на смелия човек!
Със трепет стъпвам в таз земя свещена

И ето спирам, гледам във захлас
един аероплан със лъскав гръб.
Крилата му не смея да докосна,
така безсилен съм пред него аз!

И тъй нищожен аз изглеждам,
син на земята, на пръстта,
по нея със тревите аз раста,
шумя и пея
за безгранични смели дни,
за слънчевите висини,
а щом потрябва, от пръстта
да се откъсна, да летя не смея.

И ето че запя моторът,
затуптя
металното сърце със всички сили,
разля се кръв в невидимите жили
и затрептя туй младо, бодро тяло.

Забърза колелото по земята,
пробуди се задрямалата перка
и леко
издигна се аеропланът,
изви се гордо над света,
свободно, смело
над туй поле в миг опустело.

И аз оставам с вечерта
при слабите треви
при камъните и пръстта.

[1] Стихотворението е публикувано в стихосбирката на Лъчезар Станчев „Хора по стрехите” (1935), с. 48-49.