„Нека винаги да има слънце“ – практики на озаглавяването в НРБ

„НЕКА ВИНАГИ ДА ИМА СЛЪНЦЕ“ – ПРАКТИКИ НА ОЗАГЛАВЯВАНЕТО В НРБ

Инна Пелева, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, България

 

“MAY THERE BE SUN FOR EVER” – TITLING PATTERNS IN THE PEOPLE’S REPUBLIC OF BULGARIA

Inna Peleva, Plovdiv University “Paisii Hilendarski,” Bulgaria

 

The titles of hundreds of books published in Bulgaria between 1944 and 1989 feature the words day, sun, morning, light, break of dawn, sunrise, dawn, and sunshine. These lexemes perform the function of keywords testifying to the ideological norm of the age (it is “historical optimism” that lies at the core of this norm). The titles containing words like night, evening, sunset, darkness, twilight and dusk are considerably less frequent than those directing the imagination towards light (or its synonyms). In other words, the titles that appeared in this country after the communists took over on September 9^th, 1944 form a peculiar textual territory which makes visible both the loyalty to the Party’s tenets and the desire for detachment from them.

 

Keywords: ideology and text, title, culture in the People’s Republic of Bulgaria

 

Налагането на „народната власт“ в България през втората половина на 1940-те e съпроводено и с бърза валидизация на един доста твърд регламент, аранжиращ публичното речево поведение в страната. Митингът и събранието непременно предполагат слова откъм трибуната, откъм подиума; вестникът и радиото – след 1959-та и телевизионните новинарски емисии – тиражират изявленията на нашите и съветските държавни лидери, както и тезисите от конгресите на БКП и на КПСС; лозунгът и плакатът („агитационните материали“) са навсякъде: в градския екстериор, в предприятията, училищата, магазините, учрежденията, кината, в залата, събираща за политпросвета работници, интелигенти и ръководни другари. Тъкмо щрихираните комуникативни (или псевдокомуникативни) ситуации и актантите, които ги инициират и дирижират,  формират образците на новоговора, практикуван тук в официална среда, пред аудитория чак до 1989-та.

Литературата – направа от думи, по презумпция битийстваща в публичността и подлежаща на контрол и санкции – се приспособява към овластения в НРБ модел за съотнасяне между език и свят. И да, литературата не само се захваща да илюстрира важните според комунистическия режим теми, да представя новите хора в новия живот, да прокламира актуалните ценности и маркс-ленинските философеми. Тя също така изпълнява, въплъщава изказната норма на епохата дори чрез/в характерен сегмент от тялото си, какъвто е името на това или онова произведение.[1]

Обяснимо е защо името на текста (също на танцовата, живописната, скулптурната, музикалната творба, на филма) е толкова „чувствителна информация“ в границите на съществуване, менажирано от една много бдителна и мнителна относно лоялността на всички свои поданици Държава Партия. Името на парчето изкуство e бързо обозрим синтетичен знак, светкавично четим лаконичен образ; името се вижда и чува веднага, лесно се запомня, лесно прониква в съзнанията (например книгата, която то евентуално нарича, се случва много по-бавно и със сигурност на много по-малко хора, отколкото са тези, чиито очи и слух ще срещнат заглавието ѝ). А и в култура, в която скандирането на еднозначни кратки фрази е (вече) част от ритуалистиката на общността, името на което и да е художествено изделие се доближава (формално, но би могло да е и функционално) до лозунга – ами точно лозунгът е съкровената, същностно своята за „народната власт“ инкарнация на езика. Другояче речено, названията (на разните видове творби) сглобяват важно заради свръхдостъпността си словесно пространство, където идеологемният речник на Режима би могъл да бъде рецитиран, подкрепян и пропагандиран. (Ясно е, че в мрежата, изплетена от хиляди названия на естетически артефакти, евентуалните трепвания, евентуалните отмествания от дискурса на Властта биха били остро разпознаваеми и неминуемо биха произвеждали – тъкмо поради своята различност – специфични послания.)

Следдеветосептемврийската културна формация толерира принципи за озаглавяване, които – и те също – произтичат от, най-общо казано, клаузата за „историческия оптимизъм“ (соцреализмът изисква действителността да се изобразява откъм безалтернативна вяра в доброто, човека и предстоящата вселенска победа на комунизма). Характерният моделиращ натиск насища текстовата среда със заглавия, които пак и пак артикулират думите пароли, договорени в рамките на онзи политизиран език като означения на правилното според Партията световъзприемане – то най-адекватно се изговаря чрез „светлия“ алегоризъм, чрез извърнатия към радостта символен репертоар. Разбира се, че присъствието на някоя от думите пароли – на някой от „ведрите“ знаци – в даден над-слов свидетелства за изискуемото „положително отношение“ на пишещия (и изобщо на твореца) към реалността. Тоест – в края на краищата – за верността на съответния автор към Системата, за причастността му към нейното митотворчество. Предсказуемо, всяко ново, поредно заглавие, съобразено с речевия регламент на времето, слага още една тухла в стената, още един път верифицира и ретранслира нататък лексикално-фразовите формули, въплъщаващи манталитета на конюнктурата. Додава им чуваемост и смислова валидност, прави ги да изглеждат все по-„естествени“ и нормални, работи за превръщането им в рефлекторен автоматизъм на езиковото въображение.

Кои точно от думите пароли на онзи политически сленг ще ме занимават в рамките на това размишление върху тукашните практики за наричане на разни видове творби?

До момента (юли, 2021 г.) съм открила 742 издания, отпечатани у нас между 1944-та и 1989-та, в чиито именувания присъства или ден (-я, -ят, дните), или слънце (-то, -а; слънчев-ия/-ият, -а, -ата, -и, -ите), или утро (утрин, -та, -ите, сутрин, -та, -ите), или светлина (-та, -и, -ите, свет(ъ)л-ия/ият, -а, -ата, -о, -ото, -и, -ите), или разсъмване (-то, съмва), или изгрев (-а/-ът, -и, -ите), или зора (-та, -и, -ите), или заря (-та, -и, -ите).[2] В заглавията на 335 от тези 741 издания стои ден (или някоя граматическа модификация на думата); слънце грее в едрия надпис върху 194 корици; светлина и версиите на основната лексема са част от наричанията на 63 книги; утро (или сутрин) е в 61 заглавия; зора – в 38; изгрев – в 34; разсъмване – в 17.[3]

В същата тази грамада томове, брошури и албуми, печатани тук от 1944-та до 1989-та, намерих 286 книжни тела с названия, съдържащи или нощ (-та, -и, -ите, 168 пъти), или вечер (-та, -и, -ите, 51 пъти), залез (-а/ът, -и, -ите, 28 пъти), тъмнина (-та, -и, тъмен и пр., 19 пъти), мрак (12 пъти), здрач (8 пъти).[4]

Простата математика отсъжда, че в социалистическа България книжните заглавия, призоваващи дневно-слънчево-светла представност, са около два и половина пъти повече от тези, които отпращат мисълта и въображението към нощта и тъмнината (и към всичко, което те биха могли да о-значават).

Дали обаче едно подобно картографиране на специфична зона от публичната словесност на соца не прави изкривен образ на даденостите – да не би например острата доминация на дневно-слънчеви именувания да произтича от твърде многото детски книжки в купчината, която съм претърсвала. Ясно е, че наричането на писания, предназначени за малки читатели, „по природа“, по подразбиране ще се це́ли в активизирането на емоции от усмихнатия спектър; книгите за деца и за възрастни не биха могли – и това важѝ за която и да е културна парадигма – да ползват една и съща понятийност при автопрезентирането си (понеже и съдържателността им не би могла да е една и съща).

В приложенията, фиксиращи заглавия от интересуващата ме типология, изрично съм отбелязвала коя от описваните книги е за деца или за юноши. И при бърз, и при по-внимателен преглед се вижда, че томовете за зряла аудитория, ползващи заглавия с ден-слънце-светлина-разсъмване, съвсем не са по-малко от изданията за невръстна публика, разчитащи на същата лексика в номинативните си комплекси. Ще отместя изкушението да внушавам, че соцът инфантилизира чувствеността на поданиците си и като изравнява и уеднаквява (в определен смислов план) практиките на озаглавяване, характерни за детската и за „възрастната“ литература. По-скоро бих предположила, че идеологизираният формулен език на времето е тоталистки и всепроникващ. И че прокламира един-единствен (и беден) символен фонд толкова мощно, така безкомпромисно, че световете на коя да е възраст, класа, пол, занятие се оказват унифицирани и в края на краищата слети, претопени в монолитна цялост-същост. Доколкото всяко от изговарянията на всеки от тези светове – светове, дето би трябвало, би било нормално да са все пак различни един от друг – става принципно идентично с артикулираните образи на/за всички останали.

В подкрепа на това предположение първо ще отбележа, че светло-позитивният комунистически идиолект форматира имена на какви ли не като родова и жанрова природа художествени произведения (и така от известна гледна точка ги дисциплинира в блок, прави ги да звучат/изглеждат „като един“) – произведения за малки и за големи, лирически, прозаически, драматургични или пък музикални (през 1955-та Иван Пейчев например издава стихосбирка, която се казва „Начало на деня“; „Слънчева долина“ на Веселина Геновска е повествователен опус от 1960-та; сборник пиеси от 1961-ва се нарича „Нови дни“; съществува и „Увертюра „Светъл ден“ за симфоничен оркестър“ от Александър Райчев, 1969, и т.н.).

Същата називна политика моделира заглавия на публицистични, документални и полудокументални (или псевдодокументални) текстове, а и на сборни конструкти с есеистика: „Дела и дни на един райком. Очерци за новото в комсомолската работа на село“, С. Гарбузов, Г. Ошеверов, 1955[5]; „Най-дългият ден. Документална повест за Тодор Моллов“, Кинка Константинова, 1971; „От бялата лястовица до белия ден. Общественици, писатели, публицисти за българското социалистическо село“, съст. Стефан Поптонев, 1975; „На светлина превърнат. Художествено-документални биографии“, Андрей Германов, 1978; „По стъпките на дните“, Богомил Нонев, 1980; „Очаквайте ме на разсъмване. Повест за Петър Лазаров“, Виктория Генова, 1981; „Утринни ателиета“, Йордан Янков (в книгата иде реч за творчеството на ред български художници; нима заглавието не би могло да бъде „Следобедни ателиета“ или пък „Ателиета по залез“ – ами не би могло; в онези десетилетия ателиетата биха могли да са най-вече утринни[6]); „На разсъмване през август“, Борис Пядишев, 1984; „Моят хубав ден. Документален очерк за героя на социалистическия труд Лилия Рачкова“, Генка Зидарова, 1985; „Тук слънце не залязва. Документална повест за два пъти героя на социалистическия труд Йордан Абрашев“, Крум Немирников, 1983, и пр.

„Визитките“ на справочници или на ангажирани със спорта четива също са в норматива; те също се съобразяват със социалистическата називна матрица  (например „Диря светла, безсмъртна. Туристически маршрути по партизанските пътеки из българските планини“, колектив, 1980, или пък „Утрото на футбола“, Димитър Попдимитров, 1988).

Дори научнопопулярни и чисто научни издания се стремят към – и постигат – тази правилност: в заглавията си да повтарят магичните думи, вярното интониране (то все клони към някаква развълнуваност). През 1969-та Боню Ангелов кръщава книгата си не с по-семплото, по-строгото и пестящо поетизми „Начало(то) на българската възрожденска литература“; не, авторът (или редакторът) е предпочел върху корицата да стои „В зората на българската възрожденска литература“. Очерк, който би могъл спокойно да се себепредстави така: „Възникване и еволюция на живота“, е предпочел да се нарича „В зората на живота“ (Иван Попов, 1971) – тази особена приповдигнатост, това отваряне на заглавието (каквито и съдържания да метонимизира то) към една прочувствена красивост бездруго изразяват духа на времето, съответни са на стила му.

Тягата към приповдигнатото и красивото – дори когато става дума за наричане на критически, аналитичен, научен опус – личи и в нерядката практика преди същинското именуване на текста (това, дето сочи предмет или основна тема) да застава синтагма всъщност излишна, празна от гледна точка на информативната прагматика. Въпросната синтагма е там като че ли само за да бъдат отново артикулирани знаците на принадлежност към правилния публичен език/речник и към правилната емоционалност. Щеше да е напълно достатъчно и съвсем приемливо (обаче по сегашни мерки) книгата на Петър Горянски от 1981-ва да се казва „Очерци за български писатели“. Е, тя се казва (ни повече, ни по-малко) „Дни без залези. Очерци за български писатели“. Николай Янков е автор не просто на труд, наречен „Български поети за деца“. В действителност заглавието на изданието е „При утрото на живота. Български поети за деца“ (1982). Не са оставили Иван Дуйчев да издаде том, надписан с „Очерци за средновековната българска култура“. О не, визираният том се нарича „Пътеки от утрото. Очерци за средновековната българска култура“ (1985). Критически страници за сънароднички, творящи лирика, не са обединени под заглавието „Български поетеси“. Върху корицата на припомняния сборник стои „И слънцето върни. Български поетеси“ (Иван Спасов, 1987). Даже през 1989-та, годината, в която Стената най-сетне пада, едни работи не бива, а други – трябва: изследването на Пенка Чангова-Менихарт за живота и труда на българските градинари в Унгария се именува „Под слънцето на Унгария. Очерк за стопанската дейност на българските градинари (1720–1980)“. Ако ви се стори пресилено и току-що споменатото научно заглавие да се чете като реверанс към соцновоговора, като негово поредно въплъщение, нека напомня, че всъщност „под слънцето…“ е свръхидеологизирано називно клише в границите на епохата. Не бих могла да помисля друго, имайки пред очи съчинения като „Под слънцето на свободна Монголия“, повести и разкази, 1953; „Под слънцето на Китай“, Младен Исаев, 1956; „Страната, където слънцето не залязва“, Слав Хр. Караславов, 1967, а и „Слънцето на Грузия (В страната на Съветите)“, Васил Попов, 1978. Разбира се, че в подобно обкръжение „Под слънцето на Унгария. Очерк…“ е озаглавяване, което сбъдва своеобразен жест на присъединяване. На съгласяване и съгласуване.

Съгласяване и съгласуване личат даже в названията на научни текстове от времето на НРБ, в които названия присъства „… до наши дни“ – продължавам да следя как думите пароли (символно натоварените лексеми, опорни за речитативите на Строя) работят в академичните номинативни комплекси между 1944-та и 1989-та. Поради политически дефинираната норма за „вярно послание“, която в изследвания период диктува  контекстуализациите на „до наши дни“, словосъчетанието, ставайки част от име на книга, тутакси губи своята невинност, неутралността си. Според сегашния слух синтагмата е обикновен автоматизъм и о-значава просто края на времевата отсечка, която е осмисляна върху дадени страници през определена съдържателност. Обсъжданата синтагма, смятаме най-често, само сочи финалната точка („днес“) от разгръщането на процес, идея, събитийност. Но чуйте тези заглавия: „От Дарвина до наши дни. Развой на големите биологични въпроси“, Жул Англа, 1946 (първо издание на български – 1927 г.); „История на българската литература от Смирненски до наши дни“, Пеньо Русев, 1957; „Портретът в българската живопис, ч. 2. От Октомври до наши дни“, Ирина Михалчева, 1971; „Очерки по история на славянските литератури, ч. 2. От победата на реализма до наши дни“, Емил Георгиев, 1971; „България в света от древността до наши дни“, т. 1, 2, 1979; „Нови изследвания на съветската литература. От Октомври до наши дни“, сборник, 1989. При конструирането на подобни именувания „наши дни“ не е единствено някакво си петрифицирано словосъчетание, празен откъм внушения хроносен указател. Те, „нашите дни“, играят в макетирането на социалистическото летоброене, оказват се родени от правилните, истинските начала  (най-често всичко започва от Октомври или поне от някаква друга важна за Строя победа – тази на реализма да речем, или пък от Дарвин – знак на материалисткия антирелигиозен мироглед, или от Смирненски – първия голям тукашен поет на Идеята), или пък помагат на късния соцнационализъм да окрупнява и утвърждава образа на една вечна, отколешна, винаги била „тук“ България.[7] В границите на припомнените фрази названия „наши дни“ не значи само „сегашни, най-нови дни“ – „наши“ всъщност развива допълнителна семантика, смислово се отваря към „комунистически“, поема отблясъци от идеологемата зад изброените заглавия – тя прожектира филм за неудържимия ход на Учението напред и нагоре до настоящето като негова (на Учението) пълна осъщественост.

Та в специфична своя зона, каквато е заглавието на изследователския текст, следдеветосептемврийският научно-критически дискурс също е подвластен на набора сигли, шифриращи социалистическата картина на света. Като не само „фигурите на доброто“ (ден, утро, слънце, зора) биват функционализирани при наричането на този или онзи труд. И твърде податливата на алегоризации дума залез например без свян споделя предразсъдъци и предубедена оценъчност (а те не се погаждат лесно с научния обективизъм), бидейки изписана върху ред корици на смятащи се за сериозни, фактологически аргументирани изложения („Залезът на световния капитализъм“, Уилям Фостър, 1950; „Залез на империализма в Близкия и Средния изток“, Иван Донев, 1955; „От съглашателство към залез. Социалдемократическата партия в България 9 юни 1923 – 19 май 1934“, Боян Григоров, 1980; „Възникване, развитие и залез на опортюнизма в българското работническо движение 1891–1948 г.“, колектив, 1986; „Възход и залез на тютюнопушенето“, Петър Андонов, 1988).

Манипулативният потенциал на задължителните думи, правещи подходящи книжни названия, ясно личи и при сглобяването и представянето на сборни текстови конструкции. Когато кръщават „по норматива“ подобни конструкции, съставители и/или редактори волно могат да пренебрегнат, „да обеззвучат“ определени имена на включени в компилацията творби – и смисъла на дадени текстове, – за да постигнат правилния макрообраз на постройката (правилен дори въпреки евентуално отклоняващи се от реторическите клишета на епохата заглавия/произведения, вместени в колективния том). Или пък, за да угодят на суперзаглавието с препоръчителния лексемен състав, редактори и съставители просто ще селектират крайно предубедено – словесни изделия и/или названия, които не пасват на дневно-светло-слънчевите работи в „изискуемия“, пред-зададения надпис на титула, бездруго няма да бъдат допуснати, няма да стигнат до съответната все пак антологийна по природа публичност поради твърде специфичния критерий при представянето (то е всъщност пре-създаване) на обглежданата дискурсивна територия.

Е, в бригадирския сборник „Най-хубавите ни дни“ (1949, съст. и ред. В. Барух, Г. Стоев, Л. Димитров) няма напрежение между което и да е от произведенията и макроимето на компилацията (днес не можем да знаем какви/кои произведения са отпаднали от селекцията, понеже не са удовлетворявали директивата на радостно-величалното сборниково заглавие или по други причини).[8] Но в антологията от 1989-та, която се казва именно „Кораби на слънцето. Румънски поети“ (съст. Николай Зидаров), определено личат проблеми в съотносимостта между дисциплиниращото оптимистично именуване на книгата и доста текстове/заглавия, поместени в нея. Защо те все пак са показани на тукашната публика, след като „се отклоняват“ (и защо е толкова сериозна бройката на „неправилните“, въведени във видимостта), е важен въпрос, но сега няма как да го разисквам (най-набързо казано – 80-те не са 40-те); тъй или инак е безспорно, че сборниковото заглавие извършва вид превъзпитателни действия спрямо „отклоненията“, поне донякъде смила, смива другостта им (80-те все пак не са чак толкова дълбинно други спрямо 40-те).[9]

Типологически подобно премилане в НРБ нерядко се осъществява и при изборното представяне на родния фолклор. Ето, книга, излязла през 1952-ра, се нарича „Рано преди слънце. Трудови народни песни“ (съст. Йордан Стубел); „Юнак ясно слънце (народен епос)“ е издание от 1955-та; от 1964-та е сборникът „Откога се е зора зазорила (народни и революционни песни)“; „Слънчев хоровод“ (съст. Делка Димитрова) прави образ на фолклорното наследство през 1973-та. Слънце, зора зазорила, слънчев – подобно ограничаване на кадъра, подобно подбиране и надписване определено изкривява представи и нагласи. Някак започва да изглежда, че в този фолклор няма скръб, трагедийни истории за гибел, предателства и страдания, че всичко в него може да се сведе до „Що ми е мило и драго / че се е пролет пукнала“.

Характерната стратегия за озаглавяване на конструкти от извадки  управлява неведнъж и представянето на класиците. Огромният и много разнообразен вътре в себе си корпус Вазови лирически творби примерно може да бъде така пресят, че да се получи комплектът стихотворения, на който пасва обобщаващото название „Питат ли ме де зората“ (1970). Отново през 70-те настойчиво тиражираната теза „Ботев изповядва комунистическите идеи“ е подкрепена и чрез/от заглавието, което надписва високотиражно изборно – за пореден път изборно – издание на Христо-Ботеви публицистични работи. Разбира се, изданието се нарича „И ще дойде ден – ден първи“ (1977), която фраза отпраща именно и само към „Смешен плач“, един от най-толерираните по социалистическо време текстове на поета журналист.[10] Покрай такива озаглавявания на изданията, прецедили класиците през политически актуалните  критерии за стойностност, и Вазов, и Ботев започват да изглеждат така, като че ли говорят най-вече на този български (светъл, утринен, дневен), дето е свой за „народната власт“.

Понякога през избора на сборниково заглавие прозират и по-странни сюжети около у-свояването на класическото наследство от страна на следдеветосептемврийския дискурс. Том първи (1944) от „Съчинения“ на Елин Пелин се казва „Летен ден“. Същото име носи първата книга отново от „Съчинения“ на Елин Пелин, този път издадена в 1946-та. Все така се нарича началният том от „Събрани съчинения“, 1948, от „Събрани съчинения“, 1949, а и от двутомника на автора, издаден през 1950-та. Всъщност „Летен ден“ е заглавие, с което започват да надписват компилация текстове на големия разказвач още по царско време: тогава и в петтомния, и в тритомния формат за представяне на важното ни творчество (1938–1942, 1940–1944, 1942, 1943) първите книги се казват – пак и пак – именно „Летен ден“. Та след установяването на „нашата власт“ се променя какво ли не, но макрозаглавието, под което се подреждат разни Елин-Пелинови истории, си остава същото. Инерция? Недоглеждане на волята всичко да се пренаправи, да е по новому?

Да, за/в буржоазна България изборът на номинацията е обясним – доколкото супертитърът „Летен ден“ акцентира върху „Елин Пелин и природата“, върху „пейзажния“ Елин Пелин, а не върху конфронтационните, гневните текстове на прозаика със страдания и престъпления в сюжетите. Но в НРБ Елин Пелин е преди всичко „певецът на българското село“, който безкомпромисно съди социалните несправедливости в предишната, капиталистическата България. И откъм такива едни презумпции би било редно като за „книга първа“ да се предпочете общо/обобщаващо заглавие, емблематизиращо тъкмо „критическия реалист“ Елин Пелин. Например „Закъснялата нива“ – то е на разказ от групата текстове с ясен ангажимент към онеправданите и с категорично артикулиран упрек към мрачното време „преди нашата победа“.

Само че – факт – надписът, повтарящ се върху онези следдеветосептемврийски първи томове, не е „Закъснялата нива“ (нито пък „Андрешко“).

Там е работата, че идеологически съмнителният ход – да се потвърди називно решение на „бившите“ (и така, в известен смисъл, да се потвърди тяхното четене на Елин Пелин) – от определена гледна точка съвсем не е съмнителен, ами е верен на новите, „нашите“ съображения. Всъщност в конкуренцията между две соцнорми за правилност (1. „правилно е да се напомня, че при монархията хората са били нещастни“ – 2. „правилно е заглавията да са „ведри“) просто взема надмощие втората. Елин Пелин не само е автор и на малък наратив, който се казва „Летен ден“ (т.е. изобщо – и все така – за синекдохическия тип озаглавяване на сборни конструкции „Летен ден“ стои адекватно в ролята на макрознак). Освен това летен ден непременно, автоматично се асоциира със светлина и слънце. Тоест рефлексът, тягата към книжни названия, удачни според политсимволиката на Строя,  са сработили. И „Летен ден“-на-корица в рамките на НРБ епохата бездруго е омонимично спрямо „Летен ден“, отпечатано върху том отпреди 1944-та,… заради което въпросното свръхзаглавие може да е на служба и при „нас“. Е, докато се появят десеттомните събрани съчинения на класѝка от 1958–1959-та. В това издание първи, втори, трети том се казват, съвсем истинно и неутрално, „Разкази“ (на титула в третата книга от серията след „Разкази“ е добавено – няма как да се избегне заради съдържимото между кориците – „Под манастирската лоза“). Никакъв „Летен ден“, даже никаква „Закъсняла нива“ в суперпозиция. Жанровият квалификант, назначен за име, отменя риска да се избира сред същинските, собствено Елин-Пелинови заглавия и някое от тях да се фаворизира, да се натовари с повече значимост и представителност. И край с евентуалната възможност да напомним, ако ще́ и да е през омонимическото, за преддеветосептемврийските издателски форматирания/осмисляния – те бездруго инструментализират и сборниковото озаглавяване – на точно това наследство.

Като става дума за аранжиране и моделиране на словесни наследства в периода 1944-та – 1989-та, нека отбележа и следното: през тези десетилетия ред произведения от лявата текстова традиция – чужда и местна – са отново и отново печатани у нас, като старателно отглежданата им популярност вероятно има значение за утвърждаването на определени називни модели. Например „Десет дни, които разтърсиха света“ на Джон Рид (един от създателите на Американската комунистическа партия; споменатата книга описва революцията от 1917-та) е издавана на български в немалки тиражи през 1957-ма, 1978-ма, 1987-ма (също още през 1930-та) и като че ли успява да формира вкус към тип заглавия (броя и преводните съветски): „Тридесет и един ден“, А. Алексин, 1952; „За три дни“, юношеско четиво, Атанас Наковски, 1955, 1961, 1971, 1983; „Седемте дни на нашия живот“, Андрей Гуляшки, 1964, 1965, 1966, 1969, 1984 – да не губим от поглед, че тук е много популярна и книгата на Вера Кетлинская „Дните на нашия живот“; „917 дни смъртен“, Ради Радев, 1965, 1972; „Десет дни щастие“, Вадим Собко, 1966; „Седем дни“ (повест за спасяването на картините от Дрезденската галерия през 1945 г.), Леонид Волински, 1966; „2149 дни. Хроника на една победа, 1939–1945“, Георги Георгиев, 1969; „200 огнени дни“ (за битката при Сталинград), колектив, 1970; „842 дни Дупнишка комуна“, Боян Кастелов, 1973; „Двадесет дни без война“, Константин Симонов, 1974; „Десет дни, 2–11.IХ.1944“, Недю Недев, 1974; „10 дни от годината“, Славчо Васев, 1980, и т.н.

Вярно, местната публика познава и „Осемдесет дни около света“ (1949) на Жул Верн. Тоест дали пък това словосъчетание не е източникът на евентуално влияние при формулирането на изброените горе заглавия, а не фразата върху корицата на Рид. Ами книгите, за които предположих, че следват в названията си (съзнателно или не) матрицата „Десет дни, които разтърсиха света“, не са приключенски. В повечето случаи въпросните книги са за значими от гледна точка на следдеветосептемврийския Голям разказ събития: Втората световна война, комуна, революция, ключова битка или поне очакване на смъртна присъда (заради антифашистка дейност). Да, има и отдалечавания от този съдържателен профил, но пък нима „нашият живот“ не е важен, а и „превеждането“ му в „седем дни“ не повтаря ли логиката на онова класическо заглавие: малко време, значещо твърде много,… ако не за света (този път), то за отделния човек. Пак така – „по принципа на Рид“ (хроносно и събитийно/ценностно, обвързани в парадоксална пропорция; „малко – грамадно“) – са направени и заглавия като „Три дни преди бъдещето“, Димитър Василев, 1969; „Сто зимни дни“, Валентин Чикин, 1969 (на корицата стои Ленин – той и делото му са епохални, вечни, планетарни, т.е. много „по-големи“ са от „сто дни“) и др.под.

Да добавя още нещо относно матриците и образцовите постижения, раждащи линии на наследяване в називните практики на социализма. Тук през целия НРБ период сериозна популярност има и тритомникът на Алексей Толстой „Ходене по мъките“ (или „Пътят на мъките“); той е издаван през 1945–1946, 1947–1948 , 1965–1967, 1973, 1978, 1979, 1982, 1987. Последната книга от трилогията се нарича „Навъсено утро“. Току-що споменатото заглавие, от една страна, правилно алегоризира раждането на новото (на идващото след 1917-та) чрез „утро“, заедно с което обаче не идеализира и не захаросва до безобразност, ами внася известен драматизъм, все пак усложнява картината с това „навъсено“ – намръщената дума квалификант смислово дърпа в обратна посока, към тъмнината. Това събиране на плюса и на минуса в едно, това смесване на светло и тъмно във всеизвестното заглавие може би е оставило следа, преподало е уроците си на конструкти като „На разсъмване разстрелват осъдените“ (Богдан Глогински, 1960); „Най-тъмно е преди разсъмване“ (Крум Немирников, 1974); „Всяко разсъмване е мъчително“ (Гено Генов-Ватагин, 1981; на корицата – мрачни лица, множество люде, парче от позив със стария правопис); „Облачно разсъмване“, Андрей Карадимов, 1986. Да, думата парола в тези именувания не е утро, а разсъмване. Но пък двете лексеми могат да бъдат мислени като синоними, а и принципът (називното словосъчетание сблъсква-събира противоположни семантики), работещ в „Навъсено утро“, е същият, който строи и припомнените български заглавия.

Лесно за отгатване е, че откъм нашата пък лява текстовост инструктивът (и ресурсът) „Смирненски“ неведнъж се намесва при валидизирането на подходящите за след 1944-та називни стратегии. Изобщо афинитетът на този личностен поетически език към искри, огньове, пожари, утра, лъчи, светлина обуславя превръщането му в образец (и в резервоар с „готови неща“) за следдеветосептемврийското макетиране на лозунги и имена за книги. Ето, сборник със стихове и разкази за Великата октомврийска революция просто се нарича „В утрото на светла ера“ (1977). А пък заклинателно-демиургичното „Да бъде ден!“, освен че става макрозаглавието, под което се печата „всичко стойностно“ от Смирненски (т.е. под въпросното име не се възпроизвеждат единствено съставите на оригиналната лирическа цялост – първо и второ издание – от 1922-ра), също така се оказва название на том втори от амбициозната тритомна антология „Героична летопис 1878–1944“ (1965).

Може би и защото „Да бъде ден!“ е в обективно родство (родство нетърсено, неконструирано от създателите на фразите) с „Пусть всегда будет солнце!“ (императив, светлина, ден) – фраза от изключително популярна съветска песен, която песен от 1962 г. насетне звучи много често от радиоапаратите в страната, постоянно се изпълнява по какви ли не концерти, бива неведнъж превеждана на езика на рисунката в рамките на конкурси за детско творчество и т.н. Разбира се, че през леки трансформации или като точен цитат първият ѝ стих, често възприеман като име на известната песен, ще се превърне в заглавие на разни тукашни издания: брошура, представяща седмица на детската книга и изкуство (Толбухин, 1988), се нарича – как иначе – „Нека винаги да има слънце“; още през 1957 г. издават стихосбирка на Димитър Стефанов, която се казва „Слънцето да не залязва“ (всъщност в Съветския съюз четиристишието „Пусть всегда будет солнце, / пусть всегда будет небо, / пусть всегда будет мама, / пусть всегда буду я“ е публикувано за първи път още през 1928 г.); „Слънцето, което не залязва“ (за деца, Цветан Ангелов) е издание от 1963-та.[11] Преработка – или своеобразен отговор – на онова постоянно пято „Пусть всегда будет солнце“ е и „Тук слънце не залязва. Документална повест за два пъти героя на социалистическия труд Йордан Абрашев“ (Крум Немирников, 1983). „Слънцето няма да угасне“ (Иван Мартинов, 1985) е заглавие, което също знае онази вездесъща съветска детска песен.

Така е – поетическият канон на Строя е наднационален.

Нека специално спомена обаче, интересувайки се все така от заглавия, още една от българските конкретизации на въпросния канон. Натрапливостта с ден-деня(т)-дни(те), изписана върху толкова много корици  на местни книги, може би е в генеалогични отношения и с „Дни на проверка“ (1969) на Пеньо Пенев (1939–1958) – поемата, писана към края на авторовия житейски път, е със специален статут в НРБ културата. Казвайки това, непременно трябва да добавя: всъщност преди да влияе, заглавието на Пеньо-Пеневата творба е повлияно. Коментирайки битието на текста, Атанас Дренчев напомня: „В „Поетът с ватенката“ Любен Георгиев пише: Пеньо Пенев се колебаеше кое от трите заглавия да предпочете – „Сто възела“, „222 стиха за мене и епохата“ или „Дни на проверка“. / В Димитровград поемата е позната със заглавието „Сто възела“ […] Под това заглавие е публикувана за първи път през май 1959 г. в „Димитровградска правда“…“ (Дренчев 2003: 3; Дренчев настоява, че произведението трябва да се печата с първото си заглавие и след като се изчистят редакторските намеси в творбата, осъществени след смъртта на създателя ѝ). Заглавието „Дни на проверка“ се появява в тукашната публичност през 1958-ма: тогава у нас излиза том с две повести на съветския писател Павел Нилин; първата от тях се казва „Жестокост“ (преводач Давид Овадия), втората – „Дни на проверка“ (преводът е на Елка Хаджиева). Оригиналното име на последния текст е „Испытательный срок“ (говори се тук за началните години на НЕП-а и за борбата на органите на реда в малък сибирски град срещу „вредните елементи“); заглавието като че ли без проблем би могло да се трансферира на български като „Изпитателен срок“. Тъй или инак, повестта на Нилин става популярна у нас (томът има и второ издание от 1967-ма) с названието „Дни на проверка“ – название някак повече отворено към патоса. И повече вярно на номинативния канон на епохата. В края на краищата именно въпросният канон решава поколения българи да знаят, че последната обемна творба на Пеньо Пенев се нарича „Дни на проверка“… Като за превръщането на този текст/това заглавие във фундамент на социалистическата скулптура „Пеньо Пенев“ съдейства и изданието от 1972-ра (компилация от стихове и писма на Пенев), върху чиято корица стои „Дни върху приклада. Войнишки дневник“ (съст. и ред. Любен Георгиев). Вярно, Пенев е написал стихотворение, което се казва тъкмо „Дни върху приклада“. Но също така е автор на лирически творби с имена като „Тясна кухничка в здрач полусин…“, „Вечер“, „След залеза“, „Моите вечери“, „Вечерта е топла“, „Нощ“ (а и на текстове, съзвучни със стъмената мелодика на току-що изброените – „Есенни гори ръждиви…“, „Елегия“, „Тъжна неделя“, „Злочеста песен“). За този разколебан, вечерно-меланхолен, по-интимно, по-камерно звучащ Пеньо Пенев отказва да знае изборът именно „Дни на проверка“, „Дни върху приклада“ да бъдат разпознавани като „най-истинските“, емблематичните за поета заглавия. Разбира се, че в НРБ се прокламира и показва светло-бодро-утринно-пролетно-бетонната му страна, а бива смълчавана другата – способната на умора или разочарованост.

И разбира се, че в НРБ „Добро утро, хора!“ (така се нарича единствената стихосбирка на Пеньо Пенев, издадена преди смъртта му) е също силно озвучена фраза. (Стихотворението „Димитровградско утро“, където тя присъства, е непрекъснато рецитирано в рамките на училищни и читалищни мероприятия, конкурси за художествена самодейност, празнични програми по партийни и комсомолски поводи и пр.) Неспирното публично повтаряне утвърждава образцовото на споменатия лексемен ред и да – „Добро утро, хора!“ основава „собствена линия“ в литературата ни: до 1989 г. книги със заглавия от същата типология отново и отново се появяват на родния книжен пазар („Добър ден“, Митко Яворски, 1970; „Добър ден, капитане!“, Йордан Вълчев, 1981; „Добро утро, братино. Документална повест за два пъти героя на социалистическия труд Стефан Рангелов“, Николай Тодоров, 1984; „Добър ден, сине!“, Дарина Герова, 1985; „Добър ден! Аз съм рачето Стаматко“, Валентин Пламенов, 1985; „Добър ден, господин учителю“, Георги Мишев, 1987; „Добро утро, град“, лирически сборник, 1987 – заглавието цитира тъкмо „Димитровградско утро“ на Пеньо Пенев). През 1989-та нашата публика се запознава също с „Добър ден, Мир“ (за деца) на Фросо Хатоглу – покрай припомнянето на това издание трябва изрично да отбележа, че и книги на чужди писатели ползват при озаглавяване матрицата „традиционен/автоматизиран поздрав + обръщение“ („Добър ден, господин Ампер“, Томаш Борец, 1976; „Добър ден, господин Зола“, Арман Лану, 1987; „Добър ден, тъга“ (1954) на Франсоаз Саган е неколкократно публикувана у нас след 1989-та). Авторите на тези произведения не ще да са били облъчени от Пеньо-Пеневото заглавие, измисляйки названия за произведенията си. Но там е работата, че българският контекст бездруго придава свой привкус на въпросните вносни творби/имена, чува в тях не само онова, което е компетентност, навик, звучност на времето и мястото, когато/където са създадени оригиналните произведения.

Именно родният контекст също така налага характерно чуване/четене на заглавия от типа „Добро утро на отписаните“ (Иван Джебаров, 1986) или пък „Добър ден, неудачнико“ (Георги Алексиев, 1988). Тези именувания са особено забележими за тукашния слух тъкмо заради значимостта и значението на „Добро утро, хора!“ (и на целия монумент информация, който фразата метонимизира) за тукашната културна памет. А „Добър ден, брадат козел!“, книжка за деца от Драго Попов, просто е излязла през 1956-та – преди да стане категорично ясно за усетите на всички местни, че чак така не може, ако ще́  и написаното/нареченото да е адресирано към най-малките.

За устойчивостта на социалистическия називен канон имат сериозен принос политическите фигури, възприемани навремето като синекдохи, като персонализации на овластената в Източния блок идеология. Вождовете също издават книги и книгите им биват свръхекспонирани в публичността (освен че най-често са с внушителни тиражи, те са и цитирани, организирано обсъждани, всячески натрапвани на общественото съзнание в тази или онази страна, а и изобщо сред „братските социалистически народи“). Авторите на тези писания (или екипите им) надписват трудовете си по най-предсказуемия начин от гледна точка на политико-реторическия етикет. Получава се своеобразен затворен цикъл: клишето и лидерът взаимно си преливат верификационна мощ и властови ресурс, а съответното/поредното особено правилно заглавие на особено правилна книга прави ехоефекти в следващите години (докогато Председателят Еди-Кой-си бъде демонтиран – евентуално – от пантеона на Големите дейци на комунистическата идея). „Пред разсъмване“ на Мао Дзе Дун излиза тук през 1950-та и чак до края на 1980-те версии на надписа са в обръщение у нас (а и не само в българска среда – доказват го заглавия като „Техеран. Пред разсъмване“, Гарегин Севунд, 1955; „Разсъмване над морето“, Юрий Смолич, 1959, на корицата е изрисуван моряк – виж характерната шапка – с пушка в ръка; „Разсъмване“, Ернесто Карденал, 1984). От българските варианти на инварианта да спомена „Разсъмване“, Величко Нешков, 1960; „Разсъмване“, Антон Михайлов, 1961; „На разсъмване“, Борис Ташев, 1965 (върху корицата – въоръжени мъже, вероятно партизани); „Делнично разсъмване“, Христо Черняев, 1978; „Два часа преди разсъмване“, Николай Драганов, 1979 (за юноши, действието май се развива на границата, върху корицата – някакъв лош с пушка, униформени наши, деца – сигурно помагачи на нашите); „Разсъмване“, сборник лирика, 1987).

Надежда Крупская също има издадена на български книга със заглавие от занимаващата ме типология – „Октомврийски дни“ (1967; октомври дори в Русия и дори през 1917-та е бил сподобен не само с дни, а и с нощи, обаче – естествено – заглавието връзва именно „октомври“ и „дни“). Българските реплики/интерпретации на образеца са съобразени с местните хроникални традиции на разказа за изпитанията по пътя на Идеята: „Априлски дни 1925“, Марко Марчевски, 1956; „Априлски изгреви“, лирика, Максим Асенов, 1967 (в случая има специфично „подсилване“ на дни, доколкото „изгрев“, макар и да може да мине за синекдохично означение на „ден“, все пак е повече поетизъм, отколкото „ден“); „Септемврийски дни. Спомени за 9.9.1944“, сборник, 1970; „Септемврийски дни и нощи“, сборник, 1983. Последно споменатата книга представя художествени текстове за 1923-та; може би „Хоро“ има специални заслуги за това „… дни и нощи“ – помислям го заради прословутото Страшимирово „белите септемврийски нощи!“. Струва ми се, че именно Страшимиров е изпратил нощи и в заглавието на известна Стоян-Венева картина и е подсказал колорита ѝ; въпросното заглавие е удвоено в името на малкия албум „Стоян Венев: септемврийски нощи“ (Величко Коларов, 1965). Та „Октомврийски дни“ на Крупская може и да е въплъщение, авторитетно приподписване на най-правилното в соцпрактиките на озаглавяване, но все пак – понякога – специфичните местни наследства привнасят едно-друго в идиоматиката на Строя, обогатяват я с локални варианти (октомври ни е важен, обаче април и септември – също; заради цене́н местен автор може да се окаже дори, че в Историята освен дни има и нощи).

Като говоря за всеизвестни фигури на овластения комунизъм и съучастията им при изработването на тук описвания език за именуване, няма как да не спомена и Георги Димитров. Десетилетия наред неговата фраза „Дружбата със СССР е нужна на България както въздуха и слънцето за всяко живо същество“ е повтаряна по всякакви поводи и изписвана къде ли не. Не е изненадващо, че тя прави инфилтрат в ред тукашни названия на книги. Заглавията „Като слънцето и въздуха“ (сборник, съст. Мара Ангелова, 1974), „Както слънцето и въздухът“ (сборник, съст. Ангел Веков, Цанко Николов, 1977) директно цитират Димитров; „Ленин е слънце за нас“ (детско четиво, Николай Зидаров, 1967) демонстрира лоялност към постулата за дружбата, слънцето и т.н. през метонимия/синекдоха („Ленин“ е идеалното друго име на „СССР“); „Страната, където слънцето не залязва“ (Слав Хр. Караславов, 1967) е словосъчетание едновременно вярно на патетизирания уж-обективистки географски разказ за Съветите (като територия толкова огромна, че на все някоя от частите ѝ е ден), също на „Пусть всегда будет солнце“, а и на всеизвестното Георги-Димитрово изречение – доколкото е запазена (и „разрасната“) съотносимостта СССР – слънце.

По времето на НРБ също толкова популярна, колкото „… като слънцето и въздуха…“, е и фразата на лайпцигския герой, дето изисква „за 15-20 години България да постигне това, което други народи при други условия са постигнали за столетие“. Мисленето зад въпросния императив е белязано от Лениновата теза за прескачането на исторически етапи (било възможно без развит капитализъм, като се спести това стъпало, да се попадне направо в социализма, т.е. ето защо революцията побеждава в Русия, а не в Англия, и да, тази революция, от 1917-та, е социалистическа, а не някаква друга). Та което другите са направили за век, ние бихме могли да сторим за две десетилетия – прескачане на етапи, драстично свиване-ускоряване на времето (Ленин и Ленин-в-аранжимент-на-Димитров) – дали този идейно-представен възел е обусловил звученето и понятийността на заглавия от епохата? Струва ми се, че да. Например за по социалистически обучения слух именуване като „Дни равни на години“ (Владислав Волков, 1982) определено е в съзвучие с „основната линия“ и даже „Денят по-дълъг е от век“ (Чингиз Айтматов, 1982) си говори с аксиоматиката на Строя.[12]

Другарят Тодор Живков тоже е дал своя принос за пищния живот на клишираните политкоректни заглавия от времето на НРБ. „Неугасимата светлина на Октомври“ – така се казва книга на Живков от 1978-ма – идеално презентира реторическия етикет на епохата; опусът на генералния секретар на ЦК на БКП „Зората на нашия утрешен ден“ (1984) също смогва да струпа в името си ключови думи пароли, всъщност тавтологични – в рамките на онзи контекст – като идеологическа съдържателност (зора – утре/утро – ден).

Разбира се, въпреки огромните си възможности за моделиращ натиск, и социалистическата културна формация не успява докрай да дисциплинира всичко и всички. В случая имам предвид едни леки движения/течения в словесната среда на времето, на пръв поглед случайни и неособено значещи, които все пак артикулират и порив по отместване, поне известно отместване, от монументално-патосно-величално-гръмкото на най-естествените (според мерите на времето) заглавия.

От една страна, дори в НРБ съществува книжнина, която няма отявлен ангажимент към прокламирането на комунистическия проект, партизанската героика, вярата в светлото бъдеще, поредните ни победи в борбата, решенията на еди-кой си по ред партиен пленум и т.н. Ето издания/заглавия от този регистър: „1001 съвета за всеки ден“, колектив, 1965 („Техника“); „Всеки ден по един съвет за производството на яйца“, Козма Гьорг, 1965; „Книга за всеки ден и всеки дом. Домакинска енциклопедия“, 1967, 1970; „Как да използваме почивните дни“, Василка Иванова („Медицина и физкултура“), 1977; „Седемдневия. Мъдростта с нас – всеки ден“, 1979; „Красива всеки ден“, колектив, 1980, 1984, 1985 („Медицина и физкултура“); „Етика за всеки ден“, Кирил Нешев, 1984; „Семейни делници, или нежност за всеки ден“ (психология), Тодор Гергишанов, 1988. Въпросните издания се ангажират с прагматиката на обикновения живот, със семплите грижи по дома, също с почивните дни (т.е. със свободното време и евентуалните му състави), с емоционалния живот на съпрузите, дори с желанието на жената чрез малки козметични хитрини да поддържа своята привлекателност. Даже и ако книгата, даваща съвети относно производството на яйца, да има предвид промишления му вариант – а не двора, оцелял въпреки всичко, където семейството гледа кокошки, – пак иде реч за житейска сфера, разтоварена от червени знамена, маршова музика, президиумни герои на социалистическия труд в официални костюми и окичени с ордени. Всеки ден/почивни дни така или иначе извръщат мисълта и чувствата към остатъците от един свят частен, вкъщен и битов, в който трябва да се поправят вещи, да се чистят петна от дрехи, да се изобретяват развлечения и да се полагат грижи за свежа кожа и хубава коса, свят изплъзващ се от високопарните речи на свръхконтролираната и свръхполитизирана социалистическа публичност.

В същата посока – към остойностяване на по-обикновеното, на онова отвъд плакатите с Ленин, с Димитров или с въоръжени мъже – вървят и собствено литературни заглавия пак с „всеки ден“ в тях („Всеки ден“, лирика, Мария Грубешлиева, 1965; „Думи за всеки ден“, лирика, Георги Тулийски, 1983; „Мой е всеки ден“, лирика, Цветан Зангов, 1983 – между другото, според реторическите регламенти на времето по-редното именуване би гласяло „Наш е всеки ден“; индивидуалистки самонадеяното „мой“ е поне известно отклонение от „добрите практики“). И „Работен ден“  (лирика, Димитър Христов, 1982) се разполага в същата тази отместеност – нека да е лека отместеност – от най-толерирания през епохата словесен пейзаж. Вярно, в текстовостта на Строя работникът, работещият човек е възлов персонаж. В същото време обаче – и въпреки вапцаровските „заводски“ и „огнярски“ антипоетизаторски пориви (или псевдоантипоетизаторски пориви) – соцреализмът докрай си остава подозрителен към това, което разпознава като „прекаляване с дегероизацията“, като прекомерно заиграване с „малкия човек“. Тоест остава си той по-скрито или по-открито враждебен спрямо свалянето на патосните градуси в презентирането на реалността. Е, „Работен ден“ не е жежкопатосно словосъчетание. И особено ясно личи отместването, за което говоря, ако до обсъждания надпис сложим заглавие като „Всеки ден се води война“ (Юзеф Ленарт, 1974) – ето това е съвсем съобразеното с духа на времето название. В него може и да има всеки ден, но истеризмът и прекомерността на онзи тип говорене ще го вържат за перманентната класова борба, за ежеминутната ни битка с империализма и т.н… А смислова версия на „всеки ден“ като „Ден след ден“ (книга втора на „Дневник с продължение“, Надежда Станева, 1983) отгоре на всичко не просто нарича спомени за Емилиян Станев, ами признава и спомени (ако ще́ и да са потънали в несъзнаваното) за „Ден по ден“ (1938, 1943) – за заглавието на известна Константин-Константинова книга, метонимизираща една друга България и едно друго писане. Не като това, дето разказва за железни хора, бойни групи, тъкачки многомашиннички и др.под.

Трепвания в системата, опит за излизане от униформеното функционализиране на ден/дни в заглавието на творбата осъществяват и „Лош ден“ (Генчо Стоев, 1965, 1971, 1985); „Премного красота за един ден“ (Григор Чернев, 1965); „Дни на тъга“ (Кольо Георгиев, 1967); „Денят е с две лица“ (Александър Бандеров, 1969); „Елегия за мъртвите дни“ (Богомил Райнов, 1976, 1978, 1986); „Денят на жестокостта“ (Сейчо Мацумото, 1978); „Между зъбите на дните“ (лирика, Атанас Звездинов, 1979); „Разсеян ден“ (за юноши, Велизар Николов, 1979); „Денят не си личи по заранта“ (Богомил Райнов, 1981, 1986); „Объркан ден“ (за юноши, Коста Странджев, 1981);  „Тъгувайте в почивен ден!“ (Калин Донков, 1982); „Цели дни сред дърветата“ (Маргьорит Дюрас, 1982); „Ден за умиране“ (Владимир Данкин, 1983); „Дългият ден на самотата. Повести и разкази“ (Анатолий Ткаченко, 1984); „Пясъкът на дните“ (лирика, Христо Германов, 1985), „Броените дни на зеления лист“ (Йон Друца, 1986); „Ден като нощ“ (Никола Статков, 1989). Ако не ви се струва очевидно или изобщо доказуемо, че подобни именувания в границите на онова време правят по-особена звучност, нека напомня, че тогавашната масова практика за кръщаване на художествени произведения определено предпочита да обвързва ден/дни с най-хубави, начало, нов, първи, светъл, радостен, щастлив, незабравим, даже вечен, веднъж и летящ, героичен, паметен, съдбовни, партизански, по-скоро летен и пролетен, отколкото есенен или зимен, също с неспокоен, чуден, голям и други такива. Разбира се, че откъм тази навична комбинаторика, откъм тази автоматизирана „валентност“ примерно „Студени дни“ (Тибор Череш, 1970) ще изглежда като по-неправилното, като отклоняващото се заглавие на фона на „200 огнени дни“ (този том с колективно авторство разказва за боевете при Сталинград).

Пак имайки предвид законните квалификанти, законните според сетивността на времето разширения към ден/дни, бихме могли да отсъдим, че „Париж, неизменният ден“ (проза, Тодор Генов, 1963) също излиза, поне малко, отвъд очакваното. (Понеже нашите непрекъснато слушат и четат за битката при Сталинград, освен това дори са фразеологизирали и използват, включително в шеговит контекст, „За нами Москва!“, и понеже постоянно им се напомня за Ленинградската блокада или пък за Хаинбоаз, Димитровград, Девня, Средногорието – това последното като място на партизански подвизи. И понеже западни неща по принцип не е редно да се свързват с дневно-светлото, а с някаква версия на смраченото – поне с мъгла. Не е редно също така в наричането им да личи нещо като симпатия, като привързаност… а нима в „Париж, неизменният ден“ не се дочуват едни такива обезпокоителни тонове.[13])

Съотнасянето между опорна дума и квалификант в „Яростно слънце“ (Андрей Германов, 1969) също не е от най-допустимите – колко по-питомно стои „Като слънце над всички“ (отново Андрей Германов, 1974), да не говорим за образцови наричания като „Човекът посреща слънцето“ (лирика, Младен Исаев, 1974); „Апология на слънцето“ (Младен Исаев, 1978); „Отрупан със слънца“, (Владимир Башев, 1981); „От светлина са хората“ (Георги Стойков, 1986); „Със слънце на сърцето“ (Николай Кънчев, 1989).

Тук своя територия, насред свръхобилието от дневно-слънчево-заристи заглавия, създават и куп издания отпреди Падането на Стената, които предпочитат именувания, събиращи противоположностите. Подобни избори – в кратката фраза, чрез синтагмата – оцелостяват света, мислят го като съдържащ и едното, и другото, балансират везната. В тези названия черното и бялото, слънцето и зимата, пекът и дъждът, светлината и сянката, тъгата и радостта, изгревът и залезът, денят и нощта са заедно. Гледани като равни на себе си, въпросните заглавия разчитат на контраста, на конфронтационното. Но в контекста на епохата всъщност истински конфронтационното се носи от титрологичната доктрина, която – въпреки официалната овластеност на диалектиката – абсоюлитизира „доброто“, „нашето“, „светлото“ и измълчава обратното им; то не само по презумпция е натоварено (най-често) с тежко негативна оценъчност, ами и просто го няма, занулено е, унищожено е (както се унищожават бивши елити, врагове на народа, империалистически агенти).

Та казвайки, че в публичността на социалистическа България е заявила себе си и типология на именуване, която – посвоему, недемонстративно – не се подчинява докрай на официализираната називна матрица, имам предвид книжни названия като „Дни и нощи“, Константин Симонов, 1945; „Дни и нощи край Нишава“, Недялко Месечков, 1956; „Денят е влюбен в нощта“, Вернер Щайнберг, 1960; „Светлина и сенки“, Рабиндранат Тагор, 1960; „Нощи и дни“, т. 1–2, Мария Домбровска, 1961; „Между нощта и деня“, Георги Марков, 1961 (колко показателно за двойната игра на автора заглавие – Джери наистина е хем дневен, хем нощен, между верността и изневярата, любимец на народната власт и невъзвращенец); „От изгрев до залез“, проза, Ламар, 1966; „Дъжд вали, слънце грее“, Валери Петров, 1967; „Един ден и една нощ“, Андрей Гуляшки, 1968, 1974; „Мрак и светлина“, И. Ал. Братеску-Войнещ, 1969; „Слънчеви квадрати по зимния плаж“, Кольо Николов, 1970; „Светът вечер, светът сутрин“, Атанас Наковски, 1973, 1975, 1977, 1981, 1984; „Радостно, тъжно и светло“, лирика, Дамян П. Дамянов, 1974; „Дни черни и бели“, Блага Димитрова, Йордан Василев, 1975; „Ден и нощ, нощ и ден“, Симеон Янев, 1976; „Зори и залези“, Аргирис Митропулос“, 1978; „Сонети за едно утро и един залез“, Димитър Пантелеев, 1978; „Надежда по изгрев. Надежда по залез“, Жоржи Амаду, 1979; „Дни и нощи под земята [Дневник на пещерната експедиция в Десни Сухи печ]“, А. Желев, С. Цонев, 1980, „Денят кратък – нощта дълга“, Илия Волен, 1982; „Дни и нощи на любов и война“, Едуардо Галеано, 1983; „Ден и нощ“, из „Съкровени мемоари“ и „Диктувания“, Жорж Сименон, 1984; „Ден с луна“, Красимир Власев, 1985; „Под облачно и слънчево небе“, Атанас Райнов, 1986; „Дъжд и слънце над Сена“, Жак Превер, 1989…

Е, и тук има нюанси и необходимост от уговорки. В ред заглавия от НРБ епохата „ден“ и „нощ“ – макар да са артикулирани заедно – всъщност не са знаци на целостта, създадена от взаимно крепящите се и равнопоставени, еднакво необходими противоположности. Вижте например над-слова „Денят започва от среднощ“ (Иван Остриков, 1962): денят според така скроената фраза е по-голям и по-дълъг от другото, започва той още откога – напук на всякакви реалистки помислени дадености. И в заглавието „Денят идва след нощта“ (Георги Минев, 1965) „денят“ е в смислово привилегирована позиция, победно захлупвайки тъмнината (изречението е труизъм, но заедно с това оглушително мълчи за неудобната, нежеланата истина, че пък нощта идва след деня). Важната, поантовата дума от „Дни и нощи в „Ени-кьой“. Повест за концлагериста“ (Владимир Иванов, 1970) е „концлагерист“, другото е само прелюдия и алиби за изричането ѝ (т.е. названието вади специален коз, който бие, омаломощава нощи като знак все пак съмнителен и евентуално промъкващ не най-правилното в кадъра). „Неспокойни дни и нощи“ (сб., 1970) също е именуване по норматива: понеже срещу „нощи“ играят (и натежават, надмогват тъмния знак) „неспокойни“ и „дни“. Разбира се, че освен ден/дни, и неспокоен/неспокойни е сред особено тачените думи пароли на епохата – по строежите и митингите, в кипежа и динамизма на новите времена, насред перманентната развълнуваност няма място за спокойствие. От своя страна заглавието „В бурните нощи, в дните бунтовни“ (Колю Русев, 1976) търси най-вече да върже „буря“ и „бунт“ (тавтологични, доколкото са конвенционални, автоматизирани синоними на революцията; нощите и дните в края на краищата се оказват едно-и-също – доколкото съдържателно са равни все на „нашата борба“); демонстративният поетизъм на инверсирането („дните бунтовни“) потвърждава лоялността към изказния канон; членуването настоява – не изобщо „дни и нощи“, а именно онези, „нашите“ (книгата съдържа спомени за Горнооряховския партизански отряд). В „Средногорски дни и нощи. Партизански спомени“ (Георги Гостев, 1977) „партизански“ отново ликвидира обобщителния потенциал, всесподелимото на „дни и нощи“; политическият идентификант е центърът, истински важният знак в редицата думи.

Но тъй де, както се спомена, има и заглавия от периода, които комбинират противопожностите не наужким, без – в края на краищата – да изтикват тъмното извън борда, без да го заглушават, без да свеждат опозицията ден / нощ до нещо семантически периферно в рамките на съответната лексемна верига. При това сред визираните  именувания има и такива, които смесват мрак и светлина не по най-лесния начин (не просто залагайки на съединителния съюз между съществителни). Синтагми като „Владетелят на нощните слънца“ (Иван Давидков, 1981) или пък „Нощен пазач на зората“ (Николай Кънчев, 1983) правят сложен, парадоксален образ на човешкото, сглобяват/спяват до неразчленимост природи, които според най-ортодоксалното политкоректно мислене (и според репертоара му от партийно одобрени символизации) не могат да се смесват.

Преди да поговоря и за заглавията от НРБ епохата, които пък са непоколебимо и безуговоръчно „нощни“, трябва да направя важно пояснение.

До момента като съвсем равнопоставени коментирах названия на български и на чужди, преводни книги, излизали у нас между 1944-та и 1989 г. Ясно е защо съветските, чехословашките, унгарските и пр. текстове/именувания могат братски да застанат до българските от това време – вече напомних, че изобразителният, фигуралният соцканон е универсален, той е наднационален и работи изобщо в Източния блок след Втората световна война. Само че в преброяването (виж Приложенията накрая) – а и в това тук изложение – съм включила и названия на томове, които идват в татковината съвсем не откъм териториите на Варшавския договор. Нима е редно в едни и същи Списъци, заради повтаряща се – тази или онази – дума в заглавията, да стоят например „Ден се ражда“ (Емил Манов, 1959) „Пейте в светлата родина“ (сборник, 1974); „Ивица бяла светлина. Случки из живота на Георги Димитров“ (Йордан Палежев, 1976); „Светлина от върховете“ (Николай Тодоров, 1977); „От изгрева ти се родих. Антология Българска революционна поезия 1944–1984“ (сборник, 1984); „Дълга светлина. Млада съветска поезия“ (сборник, 1985); „В зората на Октомври“ (колектив, 1987)… ОБАЧЕ и „Сияйна зора“ (Джек Лондон, 1947, 1962, 1969, 1981); „Светлина през август“ (Уилям Фокнър, 1963); „Един ден на Иван Денисович“ (Александър Солженицин, 1963); „И изгрява слънце“ (Ърнест Хемингуей, 1964); „На колене пред изгряващото слънце“ (Ърскин Колдуел, 1966); „Слънчев удар“ (Иван Бунин, 1980); „Голото слънце“ (Айзък Азимов, 1984); „Утринна благовест“ (Франсис Жам, 1987).

Нима едно подобно събиране-трупане, нима такова заличаване на незаличими граници заради формални съвпадения, заради случайни прилики не е ход към манипулативно подсилване на собствената ми теза.

Не смятам.

В рамките на това изследване не ме интересува какво точно пише в изброените горе издания (и в разни други, споменавани тук), не ми е важно за какво точно говорят те. Е да, изображението, „картинката“ върху тази или онази корица нерядко предупреждава, натрапва/съобщава информация относно съдържанието на съответната книга. А и самите авторски имена, изписани „отгоре“ (Йордан Палежев, Тодор Живков, Сименон, Превер, Солженицин, Фокнър), са смислови указатели (националност, контекстуално знание, имидж), които указатели създават хоризонт на очакване, предварително разпознаване: „това е съвсем наше и ще да е политкоректно“; „това ще да е крими“, „това е лирика“, „това е дисидентско“, „това е западно, висока литература“. Тоест и аз сега (искам или не искам е все тая), и гражданинът на НРБ неминуемо оразличаваме – и без да познаваме съдържания, съвсем не заради тях – книга от книга (въпреки евентуални близости в озаглавяванията им). Там е работата обаче, че също е неминуемо и изравняването, събирането на „техни“ и „наши“ писания във вид съобщност – това бездруго се случва в главите на соцсънародниците. Първо, заради убеждението, че щом тук „са пуснали“ текст, създаден отвъд Желязната завеса (или от Солженицин), този текст все пак ще да е приемлив за Властта (поне в рамките на моментната политическа конюнктура) и може да обслужи примерно рубриката „ето как световноизвестният писател изобличава недъзите на съвременното капиталистическо общество“. Или пък да се разположи в зоната „ето как вече може да се каже едно-друго за Сталинска Русия“. Второ: изравняват се, събират се в съобщност местни и импортирани, по-съветски-източни и западни книги (повествователни, лирически, с пиеси, с какви ли не сюжети, послания и образности) и просто защото като томове (говорещи все на български) стоят рамо до рамо по рафтовете на книжарниците в НРБ. И поради това си съприсъствие-във-видимостта, поради тази си еднаквост – надписи върху предмети в споделено пространството – едните и другите заглавия (вносните и туземните) плетат заедно специфична мрежа. Да, „светлина“ в името на Фокнъров роман не о-значава същото и по същия начин както „светлина“ в кое да е правоверно тукашно название на творба от епохата; бездруго в случая иде реч за вид омонимия. ОБАЧЕ за една масова сетивност, за погледа, който пробягва през обложки и корици и няма да мине отвъд тях, няма да изчете страниците под съответния надпис, за фразовата памет, тренирана от толкова много постоянно натяквани лозунги, в края на краищата и Колдуел, и Азимов ще се окажат съгласни и интегрирани. Ще се окажат част от цялост, за която нямат представа, нито пък отговорност или вина; техните слънца ще работят в подкрепа за нашите слънца.

По същия начин виждам въпроса – и отговора – за присъствието в списъците ми на заглавия от каноничната родна литература, които заглавия отново и отново (естествено – след като става дума за национална литературна класика) се появяват на книжния ни пазар от 1944-та до 1989-та. От една страна, въпросните названия са малко или повече изтрити (като способни да значат „прясно“ и пълноценно) поради постоянното им повтаряне, поради автоматизирането им насред училищните занимания с местната образцова художествена традиция. От друга страна, тези имена на книги все пак правят своя – ще си позволя да река – фонов шум и той може да се окаже съзвучен (никой от авторите не е крив и не го е искал или предвиждал) с „основната линия“, но може да се окаже и дисонансен спрямо нея.

И да, заглавието „Вечери в Антимовския хан“ (Йордан Йовков, 1945, 1947, 1949, 1956, 1958, 1988[14]) буди едни обертонове в мегамелодията на 50-те и други – в изсвиреното от 80-те; „Вечерен тромпет“ на Борис Христов (1977, 1979) получава деликатна подкрепа от „Вечерен трепет“ (Димитър Бояджиев, 1979), както и Димитър-Бояджиевото заглавие мръдва, добива принаден смисъл поради лирическата книгата, създадена много време след „Писмо (Все така съм тъжен, Люсиен…)“ (нищо че стиховете във „Вечерен тромпет“ не правят свят, подобен на онзи от „Вечерен трепет“).

 

Преди малко започнах да представям другата називна практика – тази, която се отмества от изказната ортодоксия при скрояването на заглавия с изгрев–зора–светлина, включвайки в кадър и смрачено-залезното.

Веднага трябва да подчертая: волята за политкоректност е изобретателна и гъвкава – през езика тя може да преработи в правилност всичко нощно и тъмно, може да го вгради, да го употреби в лоялна подкрепа за дневно-слънчевата дискурсивна доктрина на Режима. От гледна точка на току-що реченото как да не се впечатлим от заглавие като „Светло и сред нощ“ (Ламар, 1962) – да, навремето и в полунощ, противно на естеството, е естествено да е светло. В тази типология (говоря за подмяна на определящото за нощта с другото ѝ, за едно семантическо превземане/придърпване) е също заглавие като „В бялата нощ край огъня“ (за юноши, Юрий Коринец, 1975). И то е добър пример за характерната асиметрия в представността на епохата (дневно-светлото все трябва да е повече-и-по-голямо от вечерно-тъмното). Ето, ако ще изпишем нощ, ще я обявим за бяла, а освен това ще сме напалили и огън – какво и колко да е останало от нощта.

За правилата, аранжиращи публичното слово на соца, посвоему свидетелства и именуване като „В нежната светлина на утрото“ (Неделчо Драганов, 1974). Подозирам, че умът зад заглавието е бил запленен от „Нежна е нощта“, но не само заради страхове от обвинения в плагиатство, ами и поради класово-народно-партийните взискателности не би си позволил да артикулира название от типа „Нощта е ласкава“ или пък „Нежна вечер“ (книгата на Фицджералд излиза за първи път у нас през 1967-ма, после и през 1978-ма). Ако подозрението ми е основателно – ако българското заглавие е „отговор“, ако е преработващо/преобръщащо ехо на американското, преобръщащо, но все пак ехо, – ще сме пред поучителен пример за отношенията между желано и допустимо, между лично-интериорно и общоприет регламент в рамките на преддесетоноемврийската местна реалност. А и да е неоснователно, току-що споделеното подозрение все пак би могло да има полезност. Доколкото би могло да окуражи замислянето върху любопитен аспект от обмена между културите на някогашния капиталистически Запад и някогашния съветизиран Изток. Да очертая посоката на замислянето. Преди малко споменах наша книга, чието именуване като да знае някак – въпреки всички невъзможности – за “A Moveable Feast” на Хемингуей. Още при публикуването на „Реквием за една мръсница“ тук има двоумения: Богомил-Райновото заглавие краде ли от „Реквием за една светица“ на Фокнър, или обвързаността между двете названия/творби трябва да се квалифицира по друг начин. И дали пък забележимото пристрастяване на наши социалистически автори към над-слова „До последен дъх“ – виж „До последен дъх“, очерци, Димо Арабаджиев, 1960, „До последен дъх. Литературен сборник за загиналите служители на МВР“, Стефан Гечев, Йордан Добрев, 1965; „Да обичаш до последния си дъх“, лирика, Иля Велчев, 1972; „До последен дъх. Сборник очерци за революционерите борци от Варненски окръг, загинали в борбата срещу капитализма и фашизма“, Тодор Абаджиев, 1976; „До последния си дъх“, Митка Гръбчева, 1978, 1979 – та дали това тукашно пристрастяване не говори за влюбеност в „До последен дъх“ (1960) на Жан-Люк Годар, Новата вълна, Белмондо. По повод последния щрихиран казус трябва непременно да се отбележи – „До последен дъх“ се нарича и книга с разкази на Борис Полевой, излязла на български през 1945-та. Но там е работата, че приливът родни заглавия, редящи „до-последен-дъх“, започва не след 1945-та, а около и след появата на онази западна кинотворба – около и след 1960-та…

Е, засега това трябва да го оставя настрана. За да се върна при основния за момента критически сюжет.

Разбира се, най-често в рамките на Строя „мрак“, „нощ“ и т.н. в називни комплекси са знаци на политически и идеологически мотивирания оценъчен негативизъм. Ето, преводно издание от началото на 80-те се казва „Фашизмът не идва за една нощ“ (Александър Рябов, 1980). Бихме възприели без възражения, като безспорно истинно и съждението „фашизмът не идва за един ден“. Но реалното заглавие на припомнената съветска книга демонстрира други, различни интуиции за добра смислова пропорция, за понятийна съотносимост: „фашизъм“ трябва да стои именно до „нощ“, не до „ден“.

Идеално въплъщение на точно този стереотип от епохата откриваме и в именуване, изобретено от Ст. Ц. Даскалов. През 1967-ма е публикуван пътеписният опус на незабравимия автор, който опус се нарича „Европа без слънце“. Хем се е разходил (с жена си) из дестинации, на които обикновеният тогавашен сънародник по подразбиране няма право, хем се е откупил и обслужил: такава е Европа, без слънце, тъмна очевидно, потопена в перманентен мрак. Понеже всичките слънца са тук накуп.

„Всичките слънца са тук накуп“ – има някакъв вид шега в това, че от 60-те насетне любознателната ни публика има възможност да чете и препрочита и „Когато слънцето беше бог“ (Зенон Косидовски, 1968, 1977). Книгата разказва за отколешни култури (Месопотамия, Египет с фараоните и пирамидите, Егея, Южна Америка на ацтеките и пр.) и за религиозните представи, които са ги генерирали. Как да не забележиш – слушайки/гледайки текстовете, насищащи публичната среда на народната република, – че предхристиянското обожествяване на слънцето си е съвсем актуална практика в словесно-символния свят на победилия социализъм.[15]

Всъщност именно оттук би следвало да ми хрумне и едно-друго относно проблематичното в собственото ми търсене, в моето си построение. Дали пък винаги и навсякъде светлина, зора, изгрев и т.н. не са по-предпочитаните за артикулиране понятия, магично викащи доброто и победата. Може би – без значение в кой век сме и в коя география – по принцип повечето писания предпочитат в названията им да стоят метонимии/синоними именно на дневното. А само някакви малцинствени декадентстващи в съответната епоха да идентифицират чувствеността си – и за да противостоят на общоприетото и естественото – с нощта и нощното.

Няма как да проверя статистически подобно предположение. Но пък мога да докажа, че свръхидеологизираният, политически обусловеният дискурс на НРБ превзема архетипи и митологични наследства, у-своява ги и ги презарежда с автовеличални внушения, преработва ги в заклинателно-лозунгови формули, в твърди клишета за презентиране на комунистическите вери и опорни разкази.

 

Вече споменах, че в интересуващия ме период на местния книжен пазар заглавията с нощ, вечер, залез, здрач, мрак са в пъти по-малко от „дневните“. Че нерядко книжните именувания експлицират минусова оценъчна санкция точно през този понятиен фонд (тъмен, залез и т.н.). И че когато нощното все пак се появи в названия на правилни издания, то се оказва отменено и обезопасено, аранжирано във фразовия контекст по начин такъв, че да не разколебава одобрената от Властта – т.е. светло-оптимистичната – картина на света. „В наша полза“ нощното може да сработи също ако внася драматично-баладичен привкус в до болка познатите възлови тематизми от Големия разказ на Строя – вижте например заглавието „С кръвта си нощите тревожим. Писатели, паднали в бой с фашизма“, сборник, т. 2, 1969. Нощта става „наша“ и щом я обвържем с типичната за времето колективизирана, винаги по сценарий случваща се уж-празничност – именно нея метонимизира над-словът „Отечественофронтовски вечери. Поеми, рецитали и примерни сценарии за тематични вечери и празници“, сборник, 1984.

Тъмното като „самото себе си“ и заедно с това като титрологичен аксесоар е съвсем допустимо присъствие в заглавия на соцповествования, ако въпросните повествования принадлежат към определен регистър на литературата: естествено, става дума за четива от криминално-милиционерския, военно-приключенския, разузнаваческия десе́н – „Цезиева нощ“ (Георги Марков, 1957); „Дунавски нощи“ (А. Авдеенко, 1964, Библиотека „Следа“); „Инспекторът и нощта“ (Богомил Райнов, 1964, Библиотека „Лъч“); „Малка нощна музика. Из приключенията на Авакум Захов“ (Андрей Гуляшки, 1965); „Плъховете дойдоха през нощта“ (Ханс фон Йотинген, 1966, Библиотека „Военни приключения“); „Последната нощ на бижутера“ (Ноню Митев, 1968, библиотека „Следа“); „Прилепите летят нощем“ (Павел Вежинов, 1969, 1984, Библиотека „Героика и приключения“); „Тревожни нощи“ (Христо Минчев, 1974; на корицата – стилизирано – мъж с пистолет и простреляно тяло на земята); „Безсънни нощи“ (Костадин Кюлюмов, 1976, 1984 – това издание „се посвещава на 40 години от създаването на МВР“, на корицата – мъж с пистолет); „В една есенна нощ“ (Николай Павлов, 1985)[16]; „Здрач по пладне“, Даниил Краминов, 1986; „Пицикати в нощта. Записки на милиционера“ (Васил Ангелов, 1987)[17]. Тоест „нощното“ бива отново и отново употребявано като називна хералдика на жанровата книжнина, като лексикално означение на не най-високата текстова продукция от епохата.[18] (Някои, и бидейки в жанра, предпочитат, когато озаглавяват, да останат при по-правилния словник – Димитър Начев е нарекъл съчинението си „Седем дни и едно престъпление“ (1979); съставителите на преводния сборник с криминални разкази „Да се чете на светло“ (1987) са се изхитрили – напук на конвенционализираната асоциативност – да изпишат в заглавието на тома вярната, „антинощната“ нота.)

Въпреки че според идеологическите презумпции на времето е най-подходящо „нощното“ да се обвързва с популярната текстовост, „тъмното“, „вечерното“ – от някое време насетне – започва да се мярва и в заглавия на друг тип издания. „Нощни изстрели“ (Радослав Михайлов, 1985) разказва например за „трудностите при колективизацията на земята“. От една страна, през 80-те вече е безпощадно ясно, че у нас на най-голям читателски интерес се радват криминалните книжки, и е логично някои автори да се опитат да привлекат вниманието на публиката, надписвайки подвеждащо (със заглавие като за крими повествование) едно или друго свое съчинение. От друга страна, Богомил-Райновите романи за Емил Боев вече са убедили когото трябва, че идеологическата обработка на масите става особено ефикасна, ако се внедри в приключенското, остросюжетното, именно популярното. Тоест защо и в разказа за колективизацията да не се вместят изстрели, обрати, напрежение… щом е в името на комунистическата идея. В такъв случай „нощното“ заглавие върху корицата не би било просто и само измама спрямо възприемателските очаквания.

Като че ли за току-що предложеното построение – в негова покрепа тоест – работи и заглавието „Един изстрел в потайната нощ“ (Хинко Георгиев, 1980, 1989): така се нарича документална повест за ремсиста Ленко Мишев. Е, в конкретния случай специфично тренираният слух би доловил най-вече някакъв вид грешка, не нещо друго. Понеже „потайна“ е украса прекомерна и вредоносна. Орнаментът е ретро – помни стилистика, позната ни от номинативните комплекси на сензационни издания отпреди 1944-та. Дори и през 80-те чак такова отместване спрямо „нашето“ изглежда по-скоро като дезориентираност и объркване, отколкото като освежаване и модернизиране на практиките за именуване на разказа относно „борческото ни минало“.

Е, от 70-насетне съвсем не будят чувство за нередност „вечерни“ заглавия на изкуствоведски, критически, есеистични книги, също на сборници с пътеписи („В кръговете на светлината и мрака“, Владимир Каракашев, 1973; „Тетрални вечери“, Д. Б. Митов, 1974; „Глас от тъмната зала“, Алберт Коен, 1976; „Срещи във вечерни часове“, Любомир Тенев, 1978; „Залези и размисли“, Богомил Нонев, 1978; „Строги нощи. Размисли и образи“, Богомил Нонев, 1986). Да, в театралната зала, в киносалона бездруго „гасят лампите“, за да започна представлението (или прожекцията), а и най-често възрастните ходят на театър и на кино по вечерно време. Тоест заглавие на том с теaтрална или филмова критика, отпращащо към току-що преговорените безспорни факти чрез някакъв „тъмен“ знак, изглежда невинно в специфичната си истинност, напълно лишено от подмолни намерения. Освен това в споменатите горе книги на Богомил Нонев например под залезно-нощните названия стоят текстове повече от лоялни към „нашата“ идеология.

Но все пак, въпреки всички уговорки – и заради изброените преди малко називни комплекси в тукашната публична среда става все по-нормално, все по-допустимо залез/вечер/нощ върху корицата да не означава непременно „криминално четиво“.

Близко до ума е, че за отцепването на „стъмени“ територии, за формирането на вкус и разбиране относно чаровете на мрака (у нас и след 1944 г.) помагат ред преводни автори: „Тъй завърши нашата нощ“ (Дафни дю Морие, 1946); „Безлунни нощи“ (Джон Стайнбек, 1946); „Лондонски нощи“ (Стивън Грейъм, 1946); „Тъмната река“ (Алфредо Варела, 1950); „Нощният пътник“ (Морис Понс, 1962); „Нали нощем плъховете спят“ (Волфганг Борхерт, 1965); „Нежна е нощта“ (Фр. Скот Фицджералд, 1967, 1978); „Пастири на нощта“ (Жоржи Амаду, 1969); „Сърцето на мрака“ (Джоузеф Конрад, 1971); „Тъмни алеи“ (Иван Бунин, 1975); „Морското вълче, или пътуване в мрака“ (Майн Рид, 1975); „Вечер във Византия“ (Ъруин Шоу, 1977, 1980); „Мрак и мед“ (Джовани Арпино, 1979); „Улица „Тъмните магазинчета“ (Патрик Модиано, 1980); „Лявата ръка на мрака“ (Урсула ле Гуин, 1980); „Нощ в Лисабон“ (Е. М. Ремарк, 1981); „Горите на нощта“ (Жан Луй Кюртис, 1984); „Нощен полет“ (Антоан дьо Сент-Екзюпери, 1984); „Нощни пеперуди“ (Едуардас Межелайтис, 1984); „Синкавият здрач на вечерта. 10 албански разказвачи“, 1985; „Залезът на бизоните“ (Карл Сандбърг, 1985); „Разговор в мрака“ (Агутагава Рюноске, 1986, „Световна класика“); „Нощен ездач“ (Робърт Пен Уорън, 1988); „Армиите на нощта“ (Норман Мейлър, 1989) и др.

Пак подчертавам: откъм целите и убежденията на това изследване няма голямо значение какво пише между кориците на всички тези книги. Няма значение дали в съдържателен план някои от тях са в синхрон с тезите на овластената в НРБ идеология, или пък я апострофират, или са съвсем индиферентни спрямо речитативите на местния Режим. В случая чувам/виждам във всяко от изсипаните заглавия (изобщо, не само в рамките на илюстративния пасаж горе) самостоятелната и самодостатъчна смислова единица, своеобразния „свободен агент“, необвързан с онова, дето идва след титулната страница на съответния том. Обаче успоредно с това, че гледам отделните називни конструкти като независими „във вертикала“, т.е. от съдържанието, което именуват и представят, ги чета най-вече като способни да се „скупчват“, да се свързват един с друг (и с трети, и с десети) „по хоризонтала“ в словесната макросреда. Като произвеждащи гравитационни полета, хлабави – но регистрирани от общностното несъзнавано – семантически съдружия, които имат потенциала незабележимо да моделират атмосфера, настроения и внушения, дори сравнително цялостни образи на реалността.

След като ме интересува онова, дето е способно да създава атмосфера, настроения и внушения, би трябвало непременно да отбележа, че в правенето им участват съвсем не само фрази и синтагми, минали през очите и ума, защото пътят до службата е покрай витрината на книжарницата, може би и заради подарена или купена (и непрочетена) книга. Киното и попмузиката също излъчват подобен тип откъслечно слово, минимални като обем лексикални образувания, които посвоему участват в повседневния живот на хората. Не могат да държат непрекъснато поданиците в радостно-светлия им затвор; не могат да изолират напълно страната от света и с напредването на социалистическото летоброене това става все по-очевидно. „Нощите на Кабирия“ с Джулиета Мазина (1957, Федерико Фелини) се превръща във важен филм и за българската аудитория; от някое време насетне и тук танцуват любовно на „Странници в нощта“ (Франк Синатра изпява песента през 1966-та); през 70-те едва ли има купон, на който да не прозвучи „Нощи в бял сатен“ на „Муди Блус“ („Nights in White Satin“, 1967, Moody Blues)… А през 1984-та, дори в България, по програма „Хоризонт“ на БНР тръгва „Нощен блок“ – предаването започва в полунощ (след химна) и е тричасово, с музика и доста свободни, незакопчани до брадичката монолози на водещия. Вероятно тези, които не са живели социализма, не биха разбрали еуфорията покрай този пробив, покрай тази промяна. Но за тогавашната радиоаудитория появата на подобна звучност, признаването на будните и безсънните, сглобяването им в общност през ефира наистина е събитие. Чиято значимост е потвърдена и от „Щурците“. Доколкото музикантите от културноисторически важната рокформация правят своеобразен паметник на предаването: албумът им „Мускетарски марш“ (1987) включва и песента „Нощен блок“, в чийто текст „нощен блок“ се асоциира с „нощен полет“ (Нощен блок, полет в миг към далечни страни. / Стаята погледни – сякаш е без стени. / И сред мрак оживя пак онази мечта. / Чувстваш в миг ти ръка във нощта… // Нощен полет във миг към далечни страни. / А до теб се усмихва Екзюпери. / И сред мрак оживя пак онази мечта…). Разбира се, че словосъчетанието нощен полет – отнейде насетне – се освобождава от обвързаност с авторско име, престава да бъде само заглавие на текст от Екзюпери. И се превръща в нещо по-голямо, универсално и на всички – реене във висините, невидим и недосегаем в тъмното, далечни страни, без стени, мечта, нечия ръка – на любима или любим, на събрат в диренето и копнежа. Нощен блок.

Е, това е пейзаж от 80-те.[19] А едно бавно натрупване – и ускоряващо се в по-късните десетилетия – започва преди това. Почти от самото начало – да изброя някои заглавия, които не се подчиняват на дневно-слънчевия регламент: „Бездомник в нощта“, Владимир Русалиев, 1944; „Синият залез“, Павел Вежинов, 1947; „Нощна песен“, Владимир Русалиев, 1947; „В тиха вечер“, Емилиян Станев, 1948; „Дъждовна вечер“, Богомил Райнов, 1961; „Всяка есенна вечер“, Иван Пейчев, 1963, 1976, 1982;  „Зимни вечери“, Христо Смирненски, 1963, 1964; „Нощни булеварди“, Богомил Райнов, 1963; „Събота вечер“, Милчо Радев, 1966, 1975; „Нощем иде вятър“, Екатерина Йосифова, 1972; „Вечерен разговор с дъжда“, Иван Давидков, 1973; „Тихи залези“, Васил Акьов, 1973; „Нощната улица“, Димитър Коруджиев, 1975;  „Нощем с белите коне“, Павел Вежинов, 1975; „Вечерен тромпет“, Борис Христов, 1977, 1979; „Нощна връзка“, Николай Стоянов, 1979; „Нощен дъжд“, лирически сборник, 1980; „Мигът преди здрачаване“, Димитър Коруджиев, 1981; „Ангели на здрача“, Петър Велчев, 1982; „Нощни галактики“, Александър Бандеров, 1983; „Нощна книга“, Валентина Радинска, 1983; „Нощен хляб“, Валери Станков, 1983; „Нощна аптека“, Цветан Теофанов, 1983; „Нощни плажове“, Златомир Златанов, 1983; „Нощна абзука“, Йордан Велчев, 1984; „Гората слиза нощем“, Георги Белев, 1985; „Смяна на нощната стража“, Георги Рупчев, 1986; „Четиво за нощен влак“, Деян Енев, 1987; „Вечерен здрач“, Петър Константинов, 1988; „Довереник на здрача“, Георги Белев, 1988; „Ранна есен, свечерява се“, Георги Величков, 1988 „Венецианска нощ“, Христо Фотев, 1989… И ще си позволя да добавя заглавие на книга, станала факт след времевата граница 1989-та: през 1991-ва излиза „Силните на нощта“ от Георги Рупчев – каква поанта на един дълго разгръщал се културноисторически сюжет.

Трябва да направя още една уговорка. Въпреки внушението, което май все пак осъществява последното изброяване, демонстрираната до момента технология за четене на сегмент от социалистическата словесност не се интересува твърде от авторските персони – от имиджа на този или онзи творец („верен на управляващата доктрина“ – „отместен от ортодоксията, инакомислещ“). В едната или в другата група заглавия, при дневно-слънчевите или при залезно-здрачно-нощните, можем да срещнем изненадващи включвания на писатели, които според предразсъдъка не би трябвало да са в съответния отбор. Например дори преддеветосептемврийският деец на комунистическото движение и непоклатим защитник на соцреализма Иван Мартинов веднъж е нарекъл своя книга „Година на гневното слънце“ (1982). За нормативната чувствителност на епохата това намръщено и неласкаво „гневно“ в заглавието, това „потъмняване“ на слънцето, отиграно в лексемната редица, бездруго буди въпроси – особено и именно защото „знаем кой е Иван Мартинов“, тогава какво става тука… Е, текстовете от сборника споделят и огорченост от съвременниците на автора, но критицизмът е в позволената доза и идва откъм все така ненакърнимия комунистически идеал. А пък разказът, който е дал заглавието на компилацията, наистина визира 1968-ма, но Мартиновата синтагма е единствено омоним на надписа върху корица от 2009-та, който гласи „1968. Годината на гневното слънце“ (и омонимическото не произтича единствено от факта, че едното име е на художествен текст, а другото – на сборник критически работи). Та като съдържание Иван-Мартиновата книга си е една нормална, питомна социалистическа книга. Обаче названието ѝ – и начинът, по който то стои спрямо публичнословесните регламенти на времето – още веднъж дава повод да помислим за това особено изплъзване, за тази причудлива способност на заглавията да бъдат свободни. Да вършат непредвидени неща, да произвеждат смисли (изненади, провокации, сепвания) „сами“, отхвърляйки обвързаността със страниците след тях… и със създателите им.

Тъкмо заради странното понякога разместване на фигурите по дъската, заради възможността поне донякъде да се проблематизират вече автоматизирани представи относно това кой къде стои върху картата на соцкултурата, срез като предприетия тук има какво да даде, има своята полезност – продуцирането на текстове наистина е в отношения и с общностното несъзнавано, и (естествено) с противоречията във и динамиката, изменчивостта на конкретното авторско съзнание. Ето, нека отново да погледнем към казуса „Андрей Германов“ (имаше няколко реда за автора на предишна страница от изследването). Германов е съставител и редактор на сборника с „избрани стихове от млади съветски поети“ „Утринна проверка“ (1962) и е издал книгите „Всяка заран“ (за деца и юноши, 1970), „Като слънце над всички (за деца, 1974), „На светлина превърнат. Повест за Георги Генев“ (1978). В същата стилистика е и заглавието на посмъртното томче с Андрей-Германови творби „Златна светлина“ (1983). Обаче „Златна светлина“ – този приключващ и обобщаващ надпис епитафия, този сума-сумарум-образ на поета – определено изключва от видимост черти на същия творец, поправя и заглажда: доколкото отказва да знае не само за надписа върху корица „Самоубийствено живеем“ (1979), а и за „Яростно слънце“ –  заглавие, което някак предчувства това „Самоубийствено живеем“. (Стихосбирката „Яростно слънце“ на Германов е отпечатана още през 1969-та; колко удобно за желанията ни би било и тази книга да е късна, та да се очертае ясен ход към превъзмогването на разни слънчеви вери и нагласи – нима яростта в именуването не намеква точно за вид корекция и автокорекция. Само че не: ред назовани по-правилно според вкуса на епохата Германови писания идват след лирическия сборник с тревожещото име.)

И във Вежиновия път изборите на заглавия чертаят характерен метасюжет – зад тези избори прозират нелесни отношения между изискванията на конюнктурата и личните потребности на автора, също между рационално пресметнатото и интуитивно-несъзнаваното в процеса на писане. Между Вежинов и Вежинов (всеки от тях двамата е двойник на другия – казвам го заради всичко, което двойничеството означава в културната история на страховете, фантазиите, образотворчеството).

„Синият залез“ (1947) – не стига че залез, ами и антиреалистки син – е книга, която носи доста неприятности на създателя си. В следващите години той много се старае да изкупи повествованието грешка, а Те приемат и всячески награждават разкайването. Помирението между „двете страни“ е потвърдено – освен чрез какви ли не премии за напълно осъзналия се – и чрез този на пръв поглед незначителен жест: през 1970-та София-Прес издава на руски сборник с разкази на Вежинов, който сборник се нарича „Когда брезжит утро“ („Когато изгрява утрото“). През 1975 г. пък в Тбилиси излиза томче на прозаика с надпис на корицата „Раннее, раннее утро“. Светло-„наше“ е названието и на Вежиновата книга (пак с разкази) за френскоезична публика “A la pointe du jour” („На разсъмване“), 1970. Вярно, има Вежинов наратив на име „Много ранно утро“; съдържанието му обаче саркастично апострофира навика „утро“ да значи бодрост, комунистическа вяра в доброто, оптимизъм. На територията на „Мъжът, който приличаше на зорница“ отношенията между сюжет и конвенционална символика, почетена чрез названието, също не са съвсем редни. (Това не пречи то да бъде функционализирано така, че творбата да се окаже малко или повече коригирана, придърпана към „добрите практики“: Вежиновото заглавие е преработено в име на сборника „Човек зорница“ от 1986 г., който сборник съдържа „разкази за комуниста“ – двусмислията в оригиналното, първоначалното съотнасяне между текст и паратекст са заличени, ликвидирани са. И да, сред авторите, присъстващи в тома „Човек зорница“, е и Вежинов).

Тъй де, все пак няма „първична“, истински негова книга, която да се казва „Когато изгрява утрото“ или „На разсъмване“, или „Рано, рано сутрин“. За пред чужденците са го гримирали като по-верен, отколкото е. Обаче лоялистките заглавия бездруго са дадени на изданията „за навън“ със съгласието на писателя.

Макар да го е теглило надругаде. „Звездите над нас“ – име на одобрен от социалистическата критика текст – очевидно отпраща към прословута фраза на Кант, но заедно с това вижда/показва нощните небеса. Вярно, звездата (ако е петолъчка) е сред емблемите на комунистическата вяра, т.е. заглавието може би играе дори не двойна, а тройна игра. И все пак „Звездите над нас“ със сигурност прави тъкмо това – кара ни да си представим, да си спомним нощен небосклон.

Със светещи точки по него.

Големият роман на автора – и изобщо на 70-те – се нарича „Нощем с белите коне“. Първоначално конете от заглавието са сини (дали заради случайна грешка, или не – няма защо да се размишлява; и да е било грешка, тя е „вярна“ – забраненото, изтритото винаги се завръща; онзи наказан залез e син; затова трябва, просто трябва, вече бидейки признат, защитен автор, да повтаря сини пеперуди, сини коне, син камък). Тъй или инак, в названието на занимаващата ме книга синьото не е останало. Но макар и компенсирана, изсветлена заради бялото на конете, е останала нощта. И всеизвестната редица от думи вече винаги завинаги ще прожектира своя смътен, бърз филм, гъвкаво гостоприемен спрямо скришното аз на всеки един – филм за препускане в мрака, за красота, свобода и развети гриви (ухаят диво), за фантазиите и копнежите, с които се носим из безкрайни поля, докато всички други спят.

Е, последната публикувана Вежинова новела се казва „Дълъг летен ден“.

А недовършеният роман на писателя се нарича „Долината на светулките“.

Светулката е видима само през нощта. Защото свети. И изгасва (Вежинов неведнъж размишлява върху диалектиката). Може би в случая тъкмо светулката е достатъчно удачна фигурализация на раздвоеността, която се опитвам набързо да опиша. Раздвоеността на едно съзнание между светлото и тъмното, мрака и искрата в мрака, желанието да си видим и потребността да си невидим. Между наложителността да си правилен и порива да си друг, свободен насред неправилните думи.

В писателската биография на Богомил Райнов заглавията също основават свой собствен – и твърде специфичен – сюжет. Той не е пълногласно артикулиран, само е намекнат, но подлежи на реконструкция по наличните следи. Като особено важното е, че този сюжет, удържан, обозначен от идващите година след година имена на текстове, всъщност не е в синхрон с масово познатата история на Райнов-син – войнстващ прокламатор на комунистическите идеи, бдително следящ и жестоко наказващ писатели и художници за отклонения от догмите на Строя.

Но това вече е за друго, ново критическо повествование.

Ще го покажа следващия път.

[1] В български контекст аспекти от литературоведската проблематика около заглавието коментират Никола Георгиев (Георгиев 1980: 104 и сл.), Иван Радев (Радев 1993), Цветан Ракьовски (Ракьовски 1997), Клео Протохристова (Протохристова 2014). През 1997-ма в книжка 5–6 на списание „Език и литература“ е публикуван блок статии относно поетиката и реториката на озаглавяването.

 

[2] За преброяванията, концептуализирани в този текст, съм използвала ресурса от заглавия на платформата „Книжен пазар“ (по ред причини електронният каталог на НБКМ не е особено полезен за начинание като моето). Тоест не бих могла да твърдя, че съм пресяла през характерното си сито всички книги, издадени в България след 1944 г./преди 1990-та. Тъй или инак обаче „складовата наличност“ в стотиците букинистки щандове, базирани къде ли не из реалното пространство на отечеството и продаващи през „Книжен пазар“, е наистина внушителна като обем. Смея да мисля, че хилядите антикварни единици, които прехвърлих (виртуално ги прехвърлих), достатъчно адекватно и богато представят издателското наследство на НРБ. Считам, иначе речено, че показаната статистическа извадка обуславя валидни от научна гледна точка изводи относно поетиката на социалистическия номинативен канон. Вярно, наборът книги, който гледам през един търговски сайт, няма стабилност, вечна видимост – някои от томовете, за които тук съм държала сметка, могат да бъдат купени (от колекционери на памет за соца, от кого другиго) и да изчезнат от зрителното поле, така да се каже. Освен това в антиквариатите, ползващи платформата, със сигурност непрекъснато постъпват още и още стари издания и със сигурност някои от техните названия биха наложили промени в числата от моя опис. Но пък е най-вероятно всяка от групите заглавия (групи, конструирани около ключови думи) просто да расте като съдържими бройки, без драстично да се променят съотношенията по „големина“ между отделните групи.

[3][3] Виж Приложения 1–7 в края на текста.

[4] Виж Приложения 8–13 в края на текста.

[5] С превод на „Дела и дни“ от Хезиод читателят в НРБ се среща през 1988-ма (томът, включващ също „Теогония“ и „Омирови химни“, е част от поредицата „Световна класика“ на издателство „Народна култура“). Сега няма да обяснявам едно-друго за особеностите на културно съзнание, най-напред запознало се с „Дела и дни на един райком. Очерци за новото в комсомолската работа на село“, а доста време след това с „цитиращия“ „оригиналното“ заглавие текст (с „вторичния“ текст) на Хезиод.

[6] Някой ще възрази: светлината е ключова величина за работата на художника (в разни смисли на фразата), т.е. пресилено е точно в този над-слов да чуваме преди всичко предписаното откъм идеологическия базис на епохата. Още повече, че в тома поне на два пъти заглавието е мотивирано „собствено професионално“, „просто откъм изкуството“: Картините на Георги Янакиев трябва да се гледат само на дневна светлина, защото са родени от нея…; Елате по-рано – бе предупредил по телефона Никола Майсторов, – за да гледаме картините, докато е светло… (Янков 1981: 113, 130). Е, в предговора към изданието Енчо Мутафов подсказва, че има и друга възможност – не откъм утро-светлина-ден – да се въ-образява художническото, картините, рисуването, ателието: Въпреки че обикновено ателиетата са неприветливи и неуютни, за мене те са едни от най-приятните места за заседяване и сладка приказка (Мутафов 1981: 6; подч. м. – И. П.). Тоест продължавам да смятам, че именуване като „Утринни ателиета“ е в сериозни отношения с политкоректния речник на времето, а не е най-вече спонтанност и „естественост“, не е само истинно „снемане“ на „природата“ (на коментирания сегмент от реалността) в език.

[7] Разбира се, току-що припомнените заглавия, както и подобните им, синекдохически представят изобщо стратегията за периодизация на миналото и съставите му, която стратегия управлява тогавашните официализирани историографски и културно/литературноисторически наративи.

[8] В предговора на Атанас Стойков към изданието се подчертава, че почти всички млади автори са участвали в младежките бригади „като обикновени редови бригадири, живели са истински пълнокръвен бригадирски живот“ (Стойков 1949: 7). Ето заглавията на стихотворенията, разказите, очерците, репортажите, включени в книгата: „Песен за устната хармоника“ (В. Ханчев), „Бригада“ (А. Геров), „Проходът“ (Б. Димитрова), „Димитровград“ (Б. Божилов), „Среща“ (Р. Ралин), „Антон“ (Д. Овадия), „Песента“ (К. Цачев), „Събрание“ (Н. Зидаров), „Смяна“ (Д. Жотев), „Рими“ (Н. Вълчев), „Зима в стан Радуй“ (В. Голев), „Снимката“ (В. Голев), „Първото писмо на бригадира“ (М. Лъкатник), „Делиормански скици“ (Д. Дешков), „Дядото разказва“ (М. Дикова), „Подписи“ (С. Етърски), „Разузнавачи“ (П. Матев), „Кладата“ (Н. Делчев), „Към лагера“ (П. Алипиев), „Горски път“ (А. Сегренски), „Разказ за нашата чета“ (А. Наковски), „Малкият“ (С. Северняк), „Сабри“ (В. Стаматов), „Карикатурата“ (Н. Яворски), „Тонкини ливади“ (А. Ташкова), „Незабравими дни“ (С. Караславов), „Бай Юсеин“ (А. Барух), „Третата дъщеря“ (Б. Крумов), „Първото писмо“ (М. Топалов), „Дълъг скок“ (Б. Банов), „Кольо Пелита“ (Х. Пелитев), „Почетен патронаж“ (В. Цанков), „Самодеен колектив“ (П. Паскалев), „Първите дни в Димитровград“ (С. Бакиш), „На когото беше най-признателен“ (Л. Димитров), „Балада за деня и нощта“ (Н. Стефанова), „Стихотворение за агрегата, водостока и насипа“ (М. Лъкатник), „Димитровградски мотиви“ (Н. Соколов), „Бригадирът“ (Н. Вълчев), „Пред атаката“ (М. Ненчев), „Бригадир“ (И. Кръстев), „Към Димитровград“ (А. Дианова), „Пясък“ (В. Барух), „Най-хубавите ми дни“ (Л. Робертов), „Строители“ (С. Джерекарова), „Любов“ (К. Цачев), „На обекта“ (С. Илиева), „Писмо“ (С. Пенчева), „На тръгване“ (И. Радоев), „На пост“ (С. Поптонев), „Раздяла“ (П. Алипиев), „Бригадирска сватба“ (Д. Маринов), „Песните на Красимира“ (И. Радоев), „Лайоша“ (Н. Соколов), „Маршът“ (П. Матев), „Писмо“ (П. Матев), „Жанет“ (Ж. Светлова), „Мишлин и другите“ (Н. Драганов). Съвсем предсказуемо е от целия набор заглавия за супертитула да бъде предпочетено – с показателна корекция на „ми“ в „ни“ (колективът е по-важен от индивида) – „Най-хубавите ми дни“ на Любомир Робертов. Естествено че не биха сложили на корица нещо, което да помни, да отпраща към „Балада за деня и нощта“ на Невена Стефанова. Това именуване типологически е подчертано малцинствено (всъщност единствено) в купчината над-слови – „балада“, „нощ“ не са съзвучни с бригадирското-каквото-трябва-да-бъде според „добрите изобразителни практики“ на времето. Дори и ако „балада“ и „нощ“ са подпрени и оправдани (в някакъв смисъл) от „ден“ в обсъждания лексемен ред. Вярно, в съдържателен план стихотворението на Невена Стефанова си е съвсем както трябва – тук Денят и Мракът не противоборстват, ами „са двама другари по чета и живеят в обща барака“, единият работи дневна смяна, другият (ясно кой) – нощна. Обаче заглавието, заглавието не е уцелено…

[9] И в тази соцантология има заглавия като „Светлина от светлината“, „Негасимата светлина“, „Кораби на слънцето“, „Цветята и светлият лик на света“, „Озарението септември“, „Най-светлото“, „Светещ кристал“, „Както слънцето“, „Денят на победата“, „Разсъмване“ (колкото и да е нередно, ще спестявам имената на поетите). Тук подкрепа на нормативното оказват и названия като „Ленин“, „Жълто цвете“, „Към пролетта“ (жълтото е малко или повече метонимия на светлината, цветята – те са извадка от вещните състави на манифестацията, на свръхакцентираната празничност в публичния живот на Съветския Изток; пролетта пък е и конвенционализирана символизация на революцията – да не преговаряме Вапцаров; Ленин си е Ленин). Само че в тома стоят и заглавията „Залез“, „Градска нощ“, „Апокалиптичен залез“, „Нощни ветрове“, „Сами в мрака“, „Вечер в лозето“, „Свечеряване“, „Нощ със светкавици“, „Крал Залез“, „Вечерно съсредоточение“, „Вечерен дилижанс“, още един път „Залез“, „Нощно четене“, „Нощна молитва“. Виждаме и двусмислени спрямо идейно-образната ортодоксия именувания: „Шумеше светлината призвездна на нощта“, „Да бродиш под звездите пак“, „Под нечувано бледи звезди“, „Бледи звезди“, „От синьото слънце на огледалото“ (звездите са атрибут на нощта, но все пак светят, обаче пък тук защо толкова се настоява, че са бледи, дори „нечувано бледи“; ако слънцето е синьо и е затворено в стаята – дали е правилното слънце). Освен това немалката територия на залезно-нощното, очертана от изброените току-що заглавия, има специфични разширения и удължавания, тя в известен смисъл е разрасната от/чрез названия – в същия този том – като „Есенни нерви“, „Декември“, „Обезсилен“, „С есента в стаята“, ,,Голям дъжд“, „Балада за смъртта“, „Дъжд изгаси“, „Животът бързо преминава“, „Безсъния“, „Дъжд пред прозореца“, „Тъжна песен“, „Кроячът на облаци“, „Предчувствие за зима“, „Зимен пастел“, „Есен“, „Заклинание за дъжд“, „Есента на пролетта“. Есен, зима, дъжд, облаци, тъга, безсъние, смърт асоциативно са много повече в родство със заника, стъменото, мрака, отколкото със слънцето, зарите и светлината.

[10] Памфлетът присъства в средношколските програми по литература на НРБ; той е особено скъп на тук овластените след 1944-та и заради фразата, вписана в него, която оневинява теорията и практиката на революционното насилие: „Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба. „И свободата ще има свойте езуити“, казва Гейне…“ За ленинските тези относно пролетарската диктатура – и те се преподават и изучават в социалистическа България – Ботевата защита на Парижката комуна като защита и на правото да убиваш е скъпоценно в местен контекст съмишленичество.

[11] Дали заглавията на лирическите книги „Не си отивай, ден!“ (Лиляна Стефанова, 1965) и „Почакай, слънце“ (Дора Габе, 1967) са характерни личностни преправки, двусмислени реакции на натрапливата заклинателно-слънчева фразеология на Строя и на правилата му за наричане, или са независими порождения на съвсем автентични авторски потребности – по въпроса може да се спори.

[12] Засега не откривам български заглавия от този тип, само посочените съветски (ясно е, че съм търсила сред преведените у нас автори/текстове, не сред всичко, излизало в СССР). Което би трябвало и да значи, че наистина Лениновото е в основата на съответните словесни формирования (не дори Георги-Димитровата му преправка), а не например Вазовото „и в няколко века тайно и полека / народът порасте на няколко века“.

[13] Бихме се развълнували, ако можехме да си позволим подозрението, че зад „Париж, неизменният ден“ прозират чувства и към „Безкраен празник“ на Хемингуей, който текст много говори именно за Париж – надписът върху корицата на Тодор-Геновия текст прилича на вид отклик-отговор спрямо оригиналното заглавие на известната американска книга (тя всъщност се казва “A Moveable Feast”, буквално „Подвижен празник“; „неизменен“ в известна степен е антоним на „подвижен“). Е, у нас знаменитата творба се появява преведена през 1967-ма. Но пък този наш, комуто е разрешено да пише за Париж тук в началото на 1960-те, вероятно е имал и начин да я прочете, преди да позволят на масовия местен гражданин да го стори? Ами няма как да е така – мемоарно-автобиографичният текст на Ърнест излиза през 1964-та, година след българското съчинение (и три години след смъртта на  Хемингуей). Да не би откъм англоезична (френскоезична?) периодика избрани сънародници все пак да са били информирани за “A Moveable Feast” като за предстоящо издание, като за нещо, което тепърва ще се печата? Засега не знам.

[14] Посочвам единствено самостоятелните издания, на чиито корици пише именно и само „Вечери в Антимовския хан“; не съм броила събраните и избраните съчинения (или книгите „Йордан Йовков. Разкази“), в които томове – вече като вътрешно заглавие – присъства и коментираното в момента словосъчетание.

[15] Сега няма да коментирам изследвания върху специфичния религиозен бекграунд на Големия експеримент. Само ще обърна внимание на един художествен текст, писан на границата между НРБ епохата и това след нея (1989–1990), който текст споделя интуиции, показателни от гледна точка на обсъжданото тук, въ-образява по твърде характерен начин. Та в романа си „Разгневеното слънце“ (2007) Рангел Игнатов (прозаик, драматург, сценарист, преводач; през 70-те директор на Военния театър, повече от десетилетие редактор във „Военно издателство“, на снимка от прием на другаря Тодор Живков стои до Иван Славков, Любомир Левчев и Павел Вежинов… и т.н.) се опитва да изкаже смисъла, природата на случилото се в България отвъд 1944 г. Текстът представя идващото след разправата с Никола Петков чрез ето тази фигура: „Великият кормчия на народите беше завъртял стрелките на релсите и вместо по своя коловоз нашият влак с нарастваща скорост бе поел по утъпкания, изпробван в насилия, кръв и страдания път към Храма, дето все така страшно, непостижимо и гневно грееше Слънцето“ (Игнатов 2007: 186). Артикулирайки знанието си за следдеветосептемврийската действителност, авторът неведнъж стига до този образ – Храм и жесток Бог Слънце в него. Иначе речено, собствената ми подчертана – чак мнителна – реактивност спрямо (всъщност) всякакви речитативи със слънца-зори-зари-утра в тях не е лична идиосинкразия. Просто тези, които са живели социализма и са били потопени в публичната му реч – въпреки разликите в обществените им статуси – притежават споделима, белязана от времето компетентност на ума и емоциите, попили са един и същи идеологически обременен език. Възкресяващ дълбоката древност.

[16] Този роман не е типично криминално четиво (има тук много старание да се правят сложни образи, да се размишлява, да се психологизира – т.е. да се доказва принадлежност към „сериозната литература“). Слагам обаче произведението в „групата“, понеже и тук има злодей, който в голямата част от повествованието заблуждава околните относно същността си и чак накрая бива разпознат, разобличен и пр.; истината, която е била тайна, става явна едва към финала на историята. С други думи, сюжетостроителни принципи, които често пораждат именно криминален наратив, работят и в рамките на коментираното съчинение. И още нещо – то приключва с погребение на работник (загинал заради натвореното от лошия), на което погребение положителните герои са сред масата трудещи се. Есен е, вали, но никой не напуска колоната и тържествува безкомпромисен оптимизъм: „Те вървяха с всички и завинаги си оставаха с тях… Идните дни бяха техни“ (Павлов 1985: 228–229). Та дори и в заглавието да стои нощ, на финала мажорно-апотеозно трябва, просто трябва да има дни.

[17] Изданието събира крайно безхитростни разкази за работата на милиционера, която много често е тъкмо нощна. В последните редове на последния наратив – това, подразбира се, е финалът и на цялата книга – нощта отстъпва, съмва се, през отворен прозорец се чува как някой свири Паганини, а! – свири жена, това е самата зора (фразата се отнася за жената). Нали ви казах – непременно трябва да го добутаме до изгрев, ден, светлина. И – или още повече – ако на корицата е изписано нощ/нощта/нощи/нощем.

[18] Следа от щрихирания мисловно-оценъчен модел малко или повече личи и при сглобяването на името-и-съдържанието „Вечерни новини“. Всекидневникът тръгва през 1951-ва; названието му намеква за памет относно „Вечерна поща“ (с разните му редакторски екипи) от началото на ХХ в. – вестник с внушителна аудитория в Царството (той съчетава разисквания по македонския въпрос, външнополитически коментари, сензационни и криминални сюжети, скандални истории, булевардни четива като подлистници, силни интервюта и т.н.). Та „Вечерни новини“ определено е опит в следдеветосептемврийска България да се създаде и вестник, който хората искат да четат – и затова не просто са готови да го купуват, ами дори да чакат на опашка, за да си го вземат. Защо подчертавам „искат да четат“, „искат да купят“. Да напомня, че в НРБ никой не очаква да се купува „спонтанно“ например „Работническо дело“. Но пък да се получава някое от най-официозните печатни издания е задължително. Така че в предприятията и в учрежденията всяка година „се спускат“ бройки, числа: колко абонирани за този, онзи или другия „орган“ трябва да даде съответният колектив. Ако бройките абонати за еди-кое си издание по стечение на обстоятелствата се преизпълнят – добре; ако не – намесва се началническото нареждане и Х, Y и Z „се записват“, а́ко и да не искат. Така в семейство с двама работещи се получават поне по два вестника; позволена конфигурация е всекидневник от свръхидеологическия десе́н плюс седмичник (всъщност се формира нещо като ежегоден данък печат за всеки трудещ се гражданин на страната; поради родителския избор лично аз съм живяла с комплекта „Работническо дело“ и „Литературен фронт“). Всичко това регулярно помага на акциите по събиране на вторични суровини. Непипнатите броеве „Работническо дело“, натрупани по къщите, периодически биват отнасяни от дечицата (технически от бащите им) в двора на съответното училище, има и похвали за тези с най-многото килограми хартия, особено заслужили за победата в поредното състезание между класовете, училищата и т.н. (какво облекчение за домакинствата с маломерните жилища). Та не че „Вечерни новини“ е съвсем свободно от идеологически ангажимент издание (такова не съществува при нашата власт), но определено е с по-пъстро съдържание, включва и интересни публикации, репортажи от страната и чужбина, спорт, художествена проза (разкази), хумор (страница всяка сряда), научно-популярно четиво (всяка събота), реклама, повече фотоси, подобия на журналистическото разследване – навремето се казва „журналистическа проверка“ (виж и Коруев 2021) – изобщо е соцвариант на онова, което по други места наричат „масова преса“. Популярното може – разрешено му е – да е „вечерно“.

[19] Още един детайл от този пейзаж, който детайл е показателен от гледна точка на обмисляната тук проблематика: през десетилетието (има несъгласия относно точната година) се ражда Джулаят. Може най-ранното му сбъдване и да е във Варна, но стабилизирането на традицията се свързва с по-дивите места от Черноморския бряг (Варвара например) – срещу 1-ви юли младежи, които определено не харесват родната соцдействителност, се събират на плажа, за да дочакат заедно изгрева, разговаряйки, пеейки, пиейки, бидейки свободни. Едва ли субкултурният жест помни Дънов и дъновизма, както някои предполагат: „July Morning“ (1971) на „Uriah Heep“, която песен дава името на нашето нещо, не знае и не мисли за каквито и да е български реалии, също както „Let The Sunshine In“ („Коса“,1979, на Форман тръгва по тукашните кина през първата половина на 80-те). Та склонна съм да подозирам, че без връзка с преддеветосептемврийски местни наследства, презареждайки западни музики/текстове със смисъл, обусловен от актуалния тукашен контекст, поривът по конфронтация с Властта, наречен Джулай, интуитивно намира особено натоварената символна точка, в която да удари: срещу всички алегорически слънца, с които соцът е задръстил средата, срещу „слънцето на комунизма“ едни хора изправят – в известен смисъл – истинското и единствено Слънце. Което приветстват буквалистки, докато се вдига над водите в самото начало на лятото. Срещата между тях и него е телесна, сетивна, поставена в реалното пространство (но няма общо с лъснатия заради чужденците Слънчев бряг); тя е събитие отвъд бутафорните декори на Строя, сглобени от лозунги, цитати из Маркс-Енгелс-Ленин, плакати, пленуми, манифестации, униформи (милиционерски, пионерски, езикови и т.н.).

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Георгиев, Никола. 1980. Раздвоеният и единният Яворов. В: Яворов. Раздвоеният и единният. София: Наука и изкуство, с. 104 и сл.

Дренчев, Атанас. 2003. „Сто възела“ или „Дни на проверка“. В: Пеньо Пенев. Сто възела, Стара Загора: Дъга, с. 3–4.

Език и литература, № 5–6, 1997, с. 1–80.

Игнатов, Рангел. 2007. Разгневеното слънце. София: Аргус.

Коруев, Тодор (съст). 2021. Легендата „Вечерни новини“. София: Захарий Стоянов.

Мутафов, Енчо. 1981. Фрагменти от едно общуване. В: Йордан Янков. Утринни ателиета. София: Народна младеж, с. 5–10.

Павлов, Николай. 1985. В една есенна нощ. София: Военно издателство.

Протохристова, Клео. 2014. Записки от преддверието. Теория и практики на заглавието. Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“.

Радев, Иван. 1993. Паратекстът и художествената творба през Възраждането. София: УИ „Св. Климент Охридски”.

Ракьовски, Цветан. 1997. Паратекстът на литературната творба. София: Херон Прес.

Стойков, Атанас. 1949. Вместо предговор. В: Най-хубавите ни дни. София: Народна младеж, с. 7–9.

Янков, Йордан. 1981. Утринни ателиета. София: Народна младеж.

 

ПРИЛОЖЕНИЯ

Приложение 1

1. „Хиляда и един ден“, Франсоа Петис, 1944;
2. „30 дни в Съветите“, Златка Чолакова, 1944;
3. „Дни и нощи“, Константин Симонов, 1945;
4. „От Дарвина до наши дни. Развой на големите биологични въпроси“, Жул Англа, 1946 (1927);
5. „Дни на героите. Антология на Отечествената война“, съст. Иван Мартинов, Павел Вежинов, 1946;
6. „Детски дни“, за деца, Мария Грубешлиева, 1946;
7. „Един октомврийски ден“, Сигурд Хоел, 1946, 1983 („Един ден през октомври“, Сигюр Хул);
8. „Последните дни“, пиеса, Захари Попов, 1946;
9. „Новият ден“, Ромен Ролан, 1946;
10. „Един светец за всеки ден“, т. 1, януари–юни, свещеномонах Успенец, 1946;
11. „Летен ден“, Елин Пелин, 1946, 1948, 1949, 1950;
12. „Еврейски молитвеник за съботни и празнични дни“, Даниел Цион, 1946;
13. „Незабравими дни / Безразсъдна постъпка“, за деца, Милка Петрова-Коларова, 1947;
14. „Последните дни на Хитлер“, Хю Тревор-Ръпър, 1947;
15. „… Есенни дни…“, Страшимиров, 1948, 1979;
16. „Летни дни“, Константин Паустовски, 1948;
17. „Радостни дни“, Симеон Маринов, 1948;
18. „Ден последен“, Стоян Загорчинов, 1949, 1960, 1968, 1974, 1979;
19. „Най-хубавите ни дни. Бригадирски сборник“, 1949;
20. „Осемдесет дни около света“, Жул Верн, 1949;
21. „Детски дни щастливи“, Елисавета Багряна, 1950;
22. „Ще дойде ден“, Мирза Ибрахимов, 1951;
23. „Дочакан ден“, лирика, Николай Хрелков, 1952;
24. „Щастливият ден на суворовеца Кринични“, Иван Багмут, 1952;
25. „Тридесет и един ден“, А. Алексин, 1952;
26. „Дни и хора“, Климент Цачев, 1953;
27. „Дела и дни на един райком. Очерци за новото в комсомолската работа на село“, С. Гарбузов, Г. Ошеверов, 1955;
28. „Начало на деня“, лирика, Иван Пейчев, 1955;
29. „Дните на нашия живот“, Вера Кетлинская, 1955;
30. „За три дни“, за юноши, Атанас Наковски, 1955, 1961, 1971, 1983;
31. „Един ден на Луната“, Борис Светлинов, 1955;
32. „Героични дни. Партизански спомени“, Генко Гюлев, 1955;
33. „Героични дни. Избрани разкази“, Димитър Хаджилиев, 1955;
34. „Добър ден, брадат козел!“, за деца, Драго Попов, 1956;
35. „Априлски дни 1925“, Марко Марчевски, 1956;
36. „Дни и нощи край Нишава“, Недялко Месечков, 1956;
37. „Три дни в Дунавската балта“, Ст. Владигеров, 1957;
38. „Десет дни, които разтърсиха света“, Джон Рид, 1957, 1978, 1987 (1930);
39. „История на българската литература от Смирненски до наши дни“, Пеньо Русев, 1957;
40. „Герои на СССР – в бой и в мирни дни“, сб., 1958;
41. „Хора от наши дни“, Тугелбай Садъкбеков, 1958;
42. „Жестокост / Дни на проверка“, Павел Нилин, 1958, 1967;
43. „Минали дни“, Александър Божинов, 1958;
44. „Паметен ден“, за юноши, Николай Марангозов, 1958;
45. „В ония дни“, Стоян Етърски, 1958;
46. „Ден се ражда“, Емил Манов, 1959, 1966, 1978, 1984;
47. „В един пролетен ден“, Любен Дилов, 1960;
48. „Неспокойни дни“, Мариан Нашковски, 1960;
49. „В ония дни“, за юноши, Николай Тихонов, 1960;
50. „В ония дни“, Петър Незнакомов, 1960;
51. „Денят е влюбен в нощта“, Вернер Щайнберг, 1960;
52. „Златни детски дни“, Цветан Ангелов, 1960;
53. „Щастливи дни“, Л. Йорданова, Л. Балевска, З. Чифчиева, 1960 (нотна литература);
54. „Нощи и дни“, т. 1, 2, Мария Домбровска, 1961;
55. „Гърция в наши дни“, публицистика, П. И. Манчха, 1961;
56. „Силните на деня“, Морис Дрюон, 1961;
57. „Денят“, лирика, Иван Хаджихристов, 1961;
58. „Между нощта и деня“, Георги Марков, 1961;
59. „Другарче на детските ми дни. Избрани творби за деца“, Калина Малина, 1961;
60. „Нови дни“, пиеси, сб., 1961;
61. „Чудният ден“, за деца, Иван Остриков, 1962;
62. „Четири дни. Разкази“, Всеволод Гаршин, 1962;
63. „Денят започва от среднощ“, Иван Остриков, 1962;
64. „Летящият ден“, Вадим Кожевников, 1963;
65. „Париж, неизменният ден“, проза, Тодор Генов, 1963;
66. „Един ден на Иван Денисович“, Александър Солженицин, 1963;
67. „Понеделник – тежък ден“, Аркадий Василиев, 1963;
68. „Когато денят е къс“, Атанас Мандаджиев, 1963;
69. „Дните не си приличат“, Николай Павлов, 1964;
70. „Денят на екзекуцията / Те всички го обичаха“, Венцислав Диаватов / Милко Милков, 1964;
71. „Пет минути преди деня“, Вътьо Раковски, 1964;
72. „Експедиция към идния ден“, Блага Димитрова, 1964;
73. „Седемте дни на нашия живот“, Андрей Гуляшки, 1964, 1965, 1966, 1969, 1984;
74. „Всеки ден“, лирика, Мария Грубешлиева, 1965;
75. „Разкази за неповторимите дни“, за юноши, 1965;
76. „Виза за два дни“, Димитър Гулев, 1965;
77. „917 дни смъртен“, Ради Радев, 1965, 1972;
78. „Проклет да бъде денят“, Джералд Гордън, 1965;
79. „В деня на наградите“, Камен Калчев, 1965;
80. „Денят идва след нощта“, Георги Минев, 1965;
81. „Премного красота за един ден“, Григор Чернев, 1965;
82. „Рожден ден“ – пиеса, Драгомир Асенов, 1965, 1973;
83. „1001 съвета за всеки ден“, колектив, 1965 (изд. „Техника“);
84. „Ден на предложенията / Проверка“ – драматургия, Н. Каралиева / М. Колчакова, 1965;
85. „Денят на кукумявката“, Леонардо Шаша, 1965;
86. „Не си отивай, ден!“, лирика, Лиляна Стефанова, 1965;
87. „Всеки ден по един съвет за производството на яйца“, Козма Гьорг, 1965;
88. „Да бъде ден!“, Героична летопис 1878 – 1944, т. 2, литературна антология, 1965;
89. „Лош ден“, Генчо Стоев, 1965, 1971, 1985;
90. „Денят е дълъг“, Паулина Станчева, 1965;
91. „Сурови дни“, Цоню Ганев, 1965;
92. „Големият ден“, Димитър Мантов, 1966;
93. „Десет дни щастие“, Вадим Собко, 1966;
94. „Седем дни. Повест за спасяването на картините от Дрезденската галерия през 1945 г.“, Леонид Волински, 1966;
95. „Незабравими дни“, Кирил Лазаров, 1966;
96. „Един ден в зала № 13“, Иван Стоянович, 1966;
97. „Първият ден на свободата“, пиеса, Леон Кручковски, 1966;
98. „Зимен ден“, Ищван Сабо, 1966;
99. „Неспокойни дни“, Стоян Бойчев, 1966;
100. „Ден втори“, Иля Еренбург, 1967;
101. „Книга за всеки ден и всеки дом. Домакинска енциклопедия“, 1967, 1970;
102. „Петък – ден за почивка“, Лиляна Петрова, 1967;
103. „Дни на тъга“, Кольо Георгиев, 1967, 1986;
104. „Октомврийски дни“, Надежда Крупская, 1967;
105. „Трите коледни дни“, Димитър Добревски, 1967;
106. „И дойде денят“, Васил Акьов, 1967, 1984;
107. „Събуден ден“, лирика, Михаил Михайловски, 1967;
108. „Един ден и една нощ“, Андрей Гуляшки, 1968, 1974;
109. „Поход към деня“, Андон Шопов, 1968;
110. „2149 дни. Хроника на една победа, 1939 – 1945“, Георги Георгиев, 1969;
111. „Изкуството по българските земи от древността до наши дни“, изобразителни материали, 1969;
112. „Немилостиви дни“, Йордан Тодоров, 1969;
113. „1036 дни на президента Кенеди“ – публицистика, А. А. Громико, 1969;
114. „Три дни преди бъдещето“, Димитър Василев, 1969;
115. „Сто зимни дни“, Валентин Чикин, 1969 (на корицата – Ленин);
116. „Дни на проверка“, Пеньо Пенев, 1969;
117. „Увертюра „Светъл ден“ за симфоничен оркестър“, Александър Райчев, 1969 (нотна литература);
118. „Денят на щъркелите“, Херберт Ото, 1969;
119. „Бурни дни“, исторически роман, Атанас Кулински, 1969;
120. „Денят е с две лица“, Александър Бандеров, 1969;
121. „Един ден от живота на Мени Ли“, Колет Пьоние-Сегерс, 1969;
122. „Да бъде ден!“, Христо Смирненски, 1969, 1989;
123. „Дни и нощи в „Ени-кьой“. Повест за концлагериста“, Владимир Иванов, 1970;
124. „Един дълъг ден в един кратък живот“, Алберт Малц, 1970;
125. „Неспокойни дни и нощи“, сб., 1970;
126. „Септемврийски дни. Спомени за 9.9.1944“, сб., 1970;
127. „Дни летни бързолетни“, Борчо Обрешков, 1970;
128. „Добър ден“, за деца, Митко Яворски, 1970;
129. „Откраднатият ден“, Иван Аржентински, 1970, 1984;
130. „Дълъг ден“, Банко Банков, 1970 (библ. „Смяна“);
131. „Студени дни“, Тибор Череш, 1970;
132. „200 огнени дни“ (битката при Сталинград), колектив, 1970;
133. „Дочакай деня“, роман, Емил Калъчев, 1970, 1989;
134. „Единственият ден“, Николай Тодоров, 1971;
135. „Следи от минали дни“, Димо Казасов, 1971;
136. „Дни, които сближават“, Станислав Сивриев, 1971;
137. „Хроника на незабравимите дни“, Андрей Михайлов, 1971;
138. „Портретът в българската живопис“, ч. 2. От Октомври до наши дни“, Ирина Михалчева, 1971;
139. „Петък – загубен ден“, машинопис, Слав Хр. Караславов, 1971;
140. „Ден днешен“, Серафим Северняк, Никола Инджов, 1971;
141. „От победата на реализма до наши дни. Очерки по история на славянските литератури“, ч. 2, Емил Георгиев, 1971;
142. „В този ден“, Асен Босев, 1971;
143. „Най-дългият ден. Документална повест за Тодор Моллов“, Кинка Константинова, 1971;
144. „Дневник с обратна дата. Лайпцигски дни“, Тодор Генов, 1972;
145. „Дни върху приклада. Войнишки дневник“, Пеньо Пенев, 1972;
146. „Бъдещият ден на Родината“, Борис Катрафилов, 1972;
147. „Ден догаря“, лирика, Цаньо Сърнев, 1972;
148. „Хубав ден“, за юноши, Христо Радевски, 1972;
149. „Всеки има своя ден“, Емил Коралов, 1972;
150. „Деветдесет дни под земята“, Никола Маринов, 1972;
151. „Големият ден“, лирика, Кольо Севов, 1972;
152. „Риболовът в Тутракан от миналото до наши дни“, Рачо Змеев, 1973;
153. „Един неповторим ден“, пиеса, Георги Крънзов, 1973;
154. „Един ден от младостта“, сб. партизански спомени, 1973;
155. „842 дни Дупнишка комуна“, Боян Кастелов, 1973;
156. „Третият ден привечер“, Николай Павлов, 1973;
157. „Ден последен, ден първи“, публицистика, сб., 1974;
158. „Всеки ден се води война“, Юзеф Ленарт, 1974;
159. „Чудесният ден девети“, за деца, Веселин Андреев, 1974;
160. „Ден за радост“, репертоарен сборник, 1974;
161. „Двадесет дни без война“, Константин Симонов, 1974;
162. „Десет дни, 2–11.IХ.1944“, Недю Недев, 1974;
163. „Три дни и още много“, Георги Крумов, 1975;
164. „Съдбоносни дни. Лиричен летопис“, Пейо Гаджев, 1975;
165. „Старопланински дни“, Христо Черняев, 1975;
166. „Нито ден без ред“, Юрий Олеша, 1975;
167. „Приказки за всеки ден“, за деца, Лилия Рачева, 1975;
168. „Приказки от осмия ден“, Миле Марковски, 1975;
169. „365 дни кино“, колектив, Иван Стоянович, 1975, 1976, 1977;
170. „Три дни по-малко, три дни повече“, за деца, Лилия Талева, 1975;
171. „Денят на нетърпението“, Владимир Зарев, 1975, 1977;
172. „От бялата лястовица до белия ден. Общественици, писатели, публицисти за българското социалистическо село“, състав. Стефан Поптонев, 1975;
173. „Дни черни и бели“, Блага Димитрова, Йордан Василев, 1975;
174. „Усмивката на моя ден“, лирика, Марко Недялков, 1975;
175. „Кой спря настъплението на германо-фашистките войски в първия ден на дравската операция“, Ивайло Мишонов, Илия Цаков, 1975;
176. „Дните на Димитров каквито ги видях и записах“, т. 1–2, Неделчо Ганчовски, 1975;
177. „Ден и нощ, нощ и ден“, повест, Симеон Янев, 1976;
178. „Дни на борба горда“, Митко Кръстев, Илия Пехливанов, 1976;
179. „Дни на мъжествена борба“, Петър Тончев, 1976;
180. „Добър ден, сине!“, Дарина Герова, 1976, 1985;
181. „В бурните нощи, в дните бунтовни“, Колю Русев, 1976;
182. „Елегия за мъртвите дни“, Богомил Райнов, 1976, 1978;
183. „И ще дойде ден – ден първи“, публицистика, Христо Ботев, 1977;
184. „Средногорски дни и нощи. Партизански спомени“, Георги Гостев, 1977;
185. „Един ден на родината“, сб., 1977;
186. „Краят на деня / Изпити“, пиеси, Драгомир Асенов, 1977;
187. „Повест за деветия ден“, за юноши, Борчо Обретенов, 1977, 1984, 1989;
188. „Новият ден на човечеството“, сб. публицистика, 1977;
189. „Как да използуваме почивните дни“, Василка Иванова (Изд. „Медицина и физкултура“), 1977;
190. „Горнооряховският партизански отряд, кн. 1. Съдбовни дни“, Кирил Косев, 1977;
191. „Ден есенен“, лирика, Миро Глориани, 1978;
192. „Осми март, международен ден на жената“, колектив, 1978;
193. „Денят на жестокостта“, Сейчо Мацумото, 1978;
194. „Един изгубен, един спечелен ден“, за юноши, Марин Калинов, 1978;
195. „Загадката на един неделен ден“, Игнасио Акуня, 1978, 1982;
196. „Вторият ден на годината“, лирика, Петя Цолова, 1978;
197. „Ден под дъгата“, за юноши, Николай Зидаров, 1978;
198. „Ден за празнуване“, Антон Михайлов, 1978;
199. „Биография на един вечен ден“, Драгомир Асенов, 1978, 1983;
200. „От елините до наши дни“, Юрий Шанин, 1979;
201. „Какво запомних от деня“, лирика, Драгомир Шопов, 1979;
202. „Между зъбите на дните“, лирика, Атанас Звездинов, 1979;
203. „Седемдневия. Мъдростта с нас – всеки ден“, 1979;
204. „Юнски ден“, Емилиян Станев, 1979;
205. „България в света от древността до наши дни“, т. 1–2, 1979;
206. „Стара Загора от Берое до наши дни“, колектив, 1979;
207. „Разсеян ден“, за юноши, Велизар Николов, 1979;
208. „Седем дни и едно престъпление“, Димитър Начев, 1979;
209. „В деня на восъчната зрелост“, Пеньо Донев, 1979;
210. „Един ден в пустинята“, сб. съветски повести и разкази, 1979;
211. „Старт към бъдния ден“ (очерци за наставниците и челниците в производството), Клара Герасимова, 1979;
212. „По стъпките на дните“ (в кн. 2 от „Избрани страници“), Богомил Нонев, 1980;
213. „Вечен ден“, Георги Константинов, 1980;
214. „Неделя, ден за любов“, Надя Михайлова, 1980;
215. „Дни и нощи под земята“, А. Желев, С. Цонев, 1980;
216. „Страх, или само един ден“, пиеса, Тодор Генов, 1980;
217. „Големият ден“, лирика, Донат Шайнер, 1980;
218. „10 дни от годината“, Славчо Васев, 1980;
219. „Един ден на хълма“, Драга Дюлгерова, 1980;
220. „Рожден ден“, Йозеф Кот, 1980;
221. „Работа. Хората разказват какво вършат всеки ден и какво мислят за това, което вършат всеки ден“, Стъдз Теркъл, 1980;
222. „Красива всеки ден“, колектив, 1980, 1984, 1985 („Медицина и физкултура“);
223. „Виза за времето. Хроника на нашите дни. Фабрика за сънища“, „Избрано“, т. 1, Иля Еренбург, 1981;
224. „В дните на цар Ивайло…“, Слав Хр. Караславов, 1981, 1984;
225. „Четвъртък и дните след него“, Руденко Йорданов, 1981;
226. „Дни без залези. Очерци за български писатели“, Петър Горянски, 1981;
227. „Горещи дни“, сб., 1981 („Профиздат“);
228. „Предвестни дни. Хроника от края на 20-те години“, Василий Белов, 1981;
229. „Отстъпление няма / Добър ден, капитане!“, Йордан Вълчев, 1981;
230. „Случки от изминалия ден“, Юрий Скоп, 1981;
231. „Денят не си личи по заранта“, Богомил Райнов, 1981, 1986;
232. „Трима в един ден. Разкази“, Тихомир Йорданов, 1981;
233. „Денят на коронацията“, Херман Кант, 1981;
234. „Объркан ден“, за юноши, Коста Странджев, 1981;
235. „Един ден в приказки“, за деца, Владимир Келер, 1981;
236. „Работен ден“, лирика, Димитър Христов, 1982;
237. „Цели дни сред дърветата“, Маргьорит Дюрас, 1982;
238. „Дни равни на години“, Владислав Волков, 1982;
239. „Край отминаващите дни“, Кристи Браун, 1982;
240. „Денят по-дълъг е от век“, Чингиз Айтматов, 1982;
241. „Тъгувайте в почивен ден!“, Калин Донков, 1982;
242. „Как идва денят?“, за деца, Леда Милева, 1982;
243. „Денят е в мен“, лирика, Васил Радевски, 1982;
244. „Поход към утрешния ден“, Андон Шопов, 1982, („Партиздат“; на корицата – вероятно партизани, войници, изобщо – мъже и оръжия);
245. „Червеният ден“, проза, сб., 1982;
246. „Денят на трифидите“, Джон Уиндъм, 1982;
247. „Денят кратък – нощта дълга“, Илия Волен, 1982;
248. „Пред нас са красиви дни“, Аврам Молхов, 1983;
249. „Ден след ден“ („Дневник с продължение“), Надежда Станева, 1983;
250. „Някой ден“, лирика, Владимир Левчев, 1983;
251. „Дни и нощи на любов и война“, Едуардо Галеано, 1983;
252. „Ден отминал и ден сегашен“, колектив, 1983 (Стъкларен комбинат „Васил Коларов“);
253. „Ден за умиране“, Владимир Данкин, 1983;
254. „Дни на обич и омраза. Партизански спомени“, Кунчо Патев, 1983;
255. „Ден за добри дела“, Чавдар Шинов, 1983;
256. „В дни на ратни беди. Очерк за времето и личността на Презвитер Козма“, Константин Мечев, 1983;
257. „Дните на човека“, Андрей Битов, 1983;
258. „Думи за всеки ден“, лирика, Георги Тулийски, 1983;
259. „Деветдесет дни в Червено море“, пътепис, Зонфрид Щрайхер, 1983;
260. „Мой е всеки ден“, лирика, Цветан Зангов, 1983;
261. „Септемврийски дни и нощи“, сб., 1983;
262. „1300 години България. 13 юбилейни дни“, Борислав Банов, Димитър Шумналиев, 1984;
263. „Съдният ден“, Виктор Козко, 1984;
264. „Денят, в който оставаме“, Стоян Попов, Коста Странджев, 1984;
265. „Зората на нашия утрешен ден“, Тодор Живков, 1984;
266. „Етика за всеки ден“ (философия, етика, естетика), Кирил Нешев, 1984;
267. „Един ден до пролетта“, Тодор Стоянов, 1984;
268. „Дългият ден на самотата. Повести и разкази“, Анатолий Ткаченко, 1984;
269. „Камбаните възвестяват ден“, Владимир Минач, 1984;
270. „Ден и нощ. Из „Съкровени мемоари“ и „Диктувания“, Жорж Сименон, 1984;
271. „Кръстопът на дните“, Климент Цачев, 1984;
272. „Ден шести. Летни обреди“, Марта Траба, 1984;
273. „От първия ден до последния. Разказ за два пъти героя на социалистическия труд Анка Петрова“, Кирил Янев, 1984;
274. „Дните“, Таха Хусейн, 1984;
275. „Домът с махагоновото стълбище / Един ден и една нощ (след 10 години)“, Андрей Гуляшки, 1984;
276. „Къде живеят дните“, за деца, Иван Кръстев, 1985;
277. „Двадесет дни за решение“, Йероним Тянков, 1985;
278. „Денят на отмъщението“, Алекс Ла Гума, 1985;
279. „Почивен ден за ескалатора“ – за юноши, Петя Александрова, 1985;
280. „Добър ден! Аз съм рачето Стаматко“, за деца, Валентин Пламенов, 1985;
281. „Моят хубав ден. Документален очерк за героя на социалистическия труд Лилия Рачкова“, Генка Зидарова, 1985;
282. „Уреченият ден“, Мануел Мехия Валиехо, 1985;
283. „Вечният ден. Писатели от социалистическите страни за победата над фашизма“, сб. разкази, 1985;
284. „Пясъкът на дните“, лирика, Христо Германов, 1985;
285. „Ден с луна“, лирика, Красимир Власев, 1985;
286. „Последният ден на сътворението“, Волфганг Йешке, 1985, 1988;
287. „Три дни и три нощи“, Георги Петров, 1986;
288. „Димитров през онези дни“, Бочо Илиев, 1986;
289. „3 години и 291 дни. Фронтови дневник“, Серо Ханзадян, 1986;
290. „Броените дни на зеления лист“, Йон Друца, 1986;
291. „Денят на мъжете“, Цветан Чалъков, 1986;
292. „Всеки ден не е петък“, Никола Статков, 1986;
293. „Дванайсетте стола / 1001 ден, или новата Шехерезада“ (Избр. творби в три тома, т. 1), И. Илф, Е. Петров, 1986;
294. „Девет дни в Париж“, разкази, Тодор Костадинов, 1986;
295. „Особеният ден на чудаците. Документални разкази“, Асен Станимиров, 1986;
296. „Седемнайсет разговора в един ден“, Милан Ангелов, 1986;
297. „Разкази за блокадата и за мирните дни“, Олег Шестински, 1987;
298. „Осмият ден“, Торнтън Уайлдър, 1987;
299. „Денят до мен. Страници от моя бележник“, Георги Константинов, 1987;
300. „Кой има рожден ден?“, за деца, Станка Гюрова-Трънска, 1987;
301. „Забравен ден“, разкази, Илия Топчиев, 1987;
302. „Добър ден, господин Зола“, Арман Лану, 1987;
303. „Добър ден, господин учителю“, за деца, Георги Мишев, 1987;
304. „Милион и един ден ваканция“, Евгений Велтистов, 1987;
305. „Въпроси на деня“, лирика, Ерих Фрид, 1987;
306. „Много дни до есента“, Владо Даверов, 1987;
307. „След дълъг дъжд денят ухае“, за деца, Душан Душек, 1987;
308. „От Възраждането до днешния ден“, литературна история, Петър Динеков, 1987;
309. „От Страбон до наши дни. Еволюция на географските представи и идеи“, Н. К. Мукитанов, 1988;
310. „Денят на изкуплението“, исторически роман, Димитър Мантов, 1988;
311. „Светлината на онези дни“, Рашко Сугарев, 1988;
312. „Семейни делници, или нежност за всеки ден“ (психология), Тодор Гергишанов, 1988;
313. „Теогония. Дела и дни. Омирови химни“, Хезиод, 1988;
314. „Слънчев ден“, Валентин Цолов, 1988;
315. „И я че изокам некой ден“, Чудомир, 1988;
316. „Жената – светия от последните дни. Основен наръчник на жената“, Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, 1988;
317. „Най-големите кораби от древни времена до наши дни“, Олег Бережних, 1988;
318. „Весел ден“, за деца, Йордан Друмников, 1988;
319. „След седмия ден“, Манол Манов, 1988;
320. „Добър ден, неудачнико“, Георги Алексиев, 1988;
321. „Дни за утре“, Иван Мишев, 1988;
322. „Три дни за размисъл / Човекът, който бягаше по улицата“, Андрис Колбергс, 1988;
323. „Последните 365 дни на българската буржоазия“, Георги Георгиев, 1989;
324. „Нови изследвания в съветската литература. От Октомври до наши дни“, сб., 1989;
325. „Пяната на дните“, Борис Виан, 1989;
326. „Добър ден, Мир“, за деца, Фросо Хатоглу, 1989;
327. „Сянката на дните. Избрани стихотворения“, Ана дьо Ноай, 1989;
328. „Тежък ден“, Маргарита Станева, 1989;
329. „Ден като нощ“, Никола Статков, 1989;
330. „Покана за рожден ден“, Емил Рупел, 1989
331. „Денят минава съпроводен“, лирика, Димитър Стойчев, 1989;
332. „Денят на Циклопа“, проза, Илия Богданов, 1989;
333. „Денят на възраждането“, Сакьо Комацу, 1989;
334. „Броени дни“, за деца, Васил Станилов, 1989;
335. „Дни с червени връзки“, Николай Зидаров, 1989.

 

Приложение 2

1. 1. „Слънцето на поробените“, за юноши, Емил Коралов, 1945;
2. „Приказка за слънцето, разказ за най-малките“, Камен Калчев, 1945;
3. „Дом без слънце“, драма, Стефан Гендов, 1945;
4. „Слънчев дом“, приказки, Николай Фол, 1946;
5. „Слънце след буря“, есеистика, Георги Томалевски, 1946;
6. „Изкуственото слънце“, научно-популярен очерк, М. Илин, 1946;
7. „Син на слънцето“, Джек Лондон, 1947;
8. „Страната на слънцето“, Н. Г. Смирнов, 1947;
9. „Слънце над река Санган“, Дин Лин, 1949;
10. „С озарено от слънце сърце (Симон Тери)“, Даниела Казанова, 1950;
11. „Степно слънце“, П. Павленко, 1950;
12. „Рано преди слънце. Трудови народни песни“, съст. Йордан Стубел, 1952;
13. „Слънцето изгрява“, Едвард Мажец, 1953;
14. „Под слънцето на свободна Монголия“, сб. повести и разкази, 1953;
15. „Буря и слънце“, Т. Ацейл, 1954;
16. „Юнак ясно слънце. Народен епос“, 1955;
17. „Деца на слънцето. Приказки за растенията“, Петър Бобев, 1955;
18. „Слънчеви песни“, за деца, Васил Ив. Стоянов, 1955;
19. „Слънчев прозорец“, Боян Болгар, 1956;
20. „Под слънцето на Китай“, Младен Исаев, 1956;
21. „Залез слънце“, Харалан Русев, 1957;
22. „Слънцето да не залязва“, Димитър Стефанов, 1957;
23. „Къс от слънцето“, Владимир Немцов, 1957;
24. „Генерал Слънце“, Жак Стефан Алексис, 1958;
25. „Момичето със слънчеви коси“, за юноши, Петър Славински, 1959;
26. „Слънчева долина“, Веселина Геновска, 1960;
27. „Слънце над уличката“, Силвия Бонфанте, 1960;
28. „Слънчевият камък“, за деца, Иван Кръстев, 1960;
29. „Какво вижда слънцето“, за малките, Дора Габе, 1960;
30. „Незнайко в Слънчевия град“, за деца, Николай Носов, 1960;
31. „Слънце огрява Балкана“, за деца, Лъчезар Станчев, 1961;
32. „Слънце над планината“, Никола Фурнаджиев, 1961;
33. „Шепа слънце“, Иван Тренев, 1961;
34. „Под ясно слънце“, пътеписи, Стефан Станчев, 1962;
35. „Пътуване към слънцето“, за деца; Борис Костюковски, 1962;
36. „Слънчев извор“, Петър Славински, 1962;
37. „Добър юнак и ясно слънце“, приказки, Михаил Лъкатник, 1963;
38. „Слънцето, което не залязва“, за деца, Цветан Ангелов, 1963;
39. „Слънцето залязва осем пъти“, Константин Дуфев, 1963;
40. „Самолетът и слънцето“, Лада Галина, 1964;
41. „Пред олтара на слънцето“, лирика, Дамян П. Дамянов, 1964;
42. „Обедно слънце“, Алина Пайм, 1964;
43. „Свети само слънцето“, Власо Власов, 1965;
44. „Слънцето на мъртвите“, Димитър Василев, 1965;
45. „Влакът на слънцето“, Рене Реджани, 1966;
46. „На колене пред изгряващото слънце“, Ърскин Колдуел, 1966;
47. „Слънчево привличане“, Янко Димов, 1966;
48. „Слънце, дай ръка!“, Георги Струмски, 1966;
49. „Ленин е слънце за нас“, за деца, Николай Зидаров, 1967;
50. „Момчето и слънцето“, Надя Кехлибарева, 1967;
51. „Европа без слънце“, пътеписи, Ст. Ц. Даскалов, 1967;
52. „Слънце в перална машина“, Олга Кръстева, 1967;
53. „Дъжд вали, слънце грее“, Валери Петров, 1967;
54. „Почакай, слънце!“, Дора Габе, 1967, 1980;
55. „Ученици на слънцето“, Джузепе Марота, 1967;
56. „Страната, където слънцето не залязва“, Слав Хр. Караславов, 1967;
57. „Юрка и слънцето“, за малките, Ваня Филипова, 1967;
58. „Тичай, слънце“, Кръстьо Станишев, 1968;
59. „Слънчеви черги“, Василка Хинкова, 1968;
60. „Прашно слънце“, Дарина Герова, 1968;
61. „Жажда за слънце (записки от затвора)“, Александър Кирков, 1968;
62. „Слънчеви капки“, за деца, Лъчезар Станчев, 1968;
63. „Яростно слънце“, Андрей Германов, 1969;
64. „Когато слънцето изгрява“, Кръстю Кръстев, 1969;
65. „Само едно слънце“, Андреана Радева, 1969;
66. „Неонови слънца“, новели, Емил Коралов, 1969;
67. „Слънчеви квадрати по зимния плаж“, Кольо Николов, 1970;
68. „Долу на слънцето“, Димитър Стефанов, 1970;
69. „Слънце в зениците“, Димитър Точев, 1970;
70. „… Това вечерно слънце“, заглавието е изброено – сред други заглавия – на корицата на сборника с разкази, Уилям Фокнър, 1970;
71. „Слънцето ме целуна“, Лиляна Стефанова, 1970;
72. „Слънце за зимата“, Паулина Станчева, 1970;
73. „Весели слънца“, за малките, Михаил Лъкатник, 1970;
74. „Слънчеви коне“, за юноши, Илия Николчин, 1970;
75. „Странните слънца“…, Донка Райкова,… (библ. „Космос“), 1970;
76. „Слънцето се смееше“, Кирил Войнов, 1971;
77. „Човекът, който събуждаше слънцето“, Лиана Даскалова, 1971;
78. „Слънчеви часовници“, Богдана Зидарова, 1971;
79. „Червени, жълти, сини слънца“, за деца, Дара Табакова, 1972;
80. „Слънчев хоровод“, фолклор, съст. Делка Димитрова, 1973;
81. „Художникът и слънцето“, повест за Владимир Димитров – Майстора, за деца, Георги Струмски, 1973;
82. „Копнеж по слънцето“, Методи Бежански, 1973;
83. „Старшината и слънцето“, Рашко Сугарев, 1973;
84. „Между слънцето и земята“, лирика, Тано Лазаров, 1973;
85. „Като слънце над всички“, Андрей Германов, 1974;
86. „Пред залез слънце“, драма, Герхарт Хауптман, 1974;
87. „Човекът посреща слънцето“, лирика, Младен Исаев, 1974;
88. „Фът Фрумос и слънцето“, сб. молдавски народни приказки, 1974;
89. „По пътя на слънцето“, Ахмад Сулейман Ал Ахмад, 1974;
90. „Полет към слънцето“, Михаил Деветяев, 1974;
91. „Краденото слънце“, за деца, Корней Чуковски, 1974;
92. „Като слънцето и въздуха“, сб., съст. Мара Ангелова, 1974;
93. „Момче и слънчев лъч“, за малките, Радой Киров, 1975;
94. „Слънцето е за всички“, пътеписи, Ст. Ц. Даскалов, 1975;
95. „Рамче и слънцето“, за деца, Миле Марковски, 1975;
96. „От две земи по слънце“, Борис Михалков, 1975;
97. „Слънце от камък“, Георги Крумов, 1975;
98. „По пладне на слънчевата страна“, Вадим Кожевников, 1975;
99. „Деца на слънцето“, театрална програма, Максим Горки, 1975;
100. „Аз виждам слънцето“, Нодар Думбадзе, 1976;
101. „Събуди се ясно слънце“, за деца, Асен Разцветников, 1976;
102. „Слънце в гъдулка“, приказки, Стоян Керкелезов, 1976;
103. „Година на спокойното слънце“, Карло Бернари, 1977;
104. „В страната на слънцето“, за деца, Младен Исаев, 1977;
105. „За кого свети слънцето“, разкази и пътеписи за Африка, Неделчо Драганов, 1977;
106. „Както слънцето и въздухът“, сб., съст. Ангел Веков, Цанко Николов, 1977;
107. „Когато слънцето беше бог“, Зенон Косидовски, 1977;
108. „Хляб със слънце замесен“, Василка Хинова, 1977;
109. „През слънчевата долина“, за деца, Г. К. Кирилов, 1977;
110. „Слънца по асфалта“, Дафина Попова, 1977;
111. „Северно слънце“, Катри Вала, 1977;
112. „Апология на слънцето“, Младен Исаев, 1978;
113. „Слънцето на Грузия. В страната на Съветите“, Васил Попов, 1978;
114. „Слънчевият вятър“, Борис Д. Лесик, 1978;
115. „Градина на слънцето“, пътеписи, Стефан Ланджев, 1978;
116. „Слънчевият кон“, словашки народни приказки, съст. Павол Добшински, 1978;
117. „Сърце като слънце“, за деца, Георги Струмски, 1978;
118. „Длан отворена за слънце“, Ели Пеониду, 1978;
119. „Рани и слънца“, лирика, Павел Матев, 1978;
120. „В сърцето ми твоето слънце“, Владимир Голев, 1978;
121. „На залез слънце“, Миколас Слуцкис, 1979;

122.„Слънцето и аз“, сб. за деца, 1979;

123. „Слънчев удар“, Иван Бунин, 1980;
124. „И изгрява слънце“, Ърнест Хемингуей, 1980, 1989;
125. „Да дочакаш слънцето“, Костадин Кюлюмов, 1980;
126. „Слънце между нас“, Петър Андасаров, 1980;
127. „Как изгрява това слънце“, разкази за деца, Иван Нечев, 1980;
128. „В реката слънцето се къпе“, за деца, Първолета Прокопова, 1980;
129. „Под снегове, под слънце“, Ваня Минчева, 1981;
130. „Отрупан със слънца“, Владимир Башев, 1981;
131. „Слънцето на смъртта“, Панделис Превалакис, 1981;
132. „Слънце между вулканите“, публицистика, Йото Кръстев, 1981;
133. „Слънце в стаята“, за малките, Мария Стоилкова, 1981;
134. „Ранено слънце. Антология на световната антифашистка поезия“, 1981;
135. „Слънчеви петна“, Иван Мартинов, 1981;
136. „Владетелят на нощните слънца“, Иван Давидков, 1981;
137. „Слънца“, Пиер Гамара, 1981;
138. „Отвесно слънце“, Петя Цолова, 1981;
139. „Полунощно слънце. Десет разказвачи от север“, сб., 1981;
140. „Слънчева грейка“, за деца, Цветан Ангелов, 1982;
141. „Детски слънца“, за деца, Кольо Рачев, 1982;
142. „Слънцето и бялата птица“, за деца, Николай Драганов, 1982;
143. „Аз ида със слънцето“, Илия Балджиев, 1982;
144. „Година на гневното слънце“, Иван Мартинов, 1982;
145. „Слънце с чадърче“, за деца, Маргарита Лапева, 1982;
146. „Слънчево време“, за деца, Теодора Ганчева, 1982;
147. „Година на активното слънце“, Гурам Панджикидзе, 1982;
148. „Слънце от птичи поглед“, Константин Терзиев, 1983;
149. „Влюбени слънца“, лирика, Добри Жотев, 1983;
150. „Кой открадна слънцето“, за деца, Богдан Митов, 1983;
151. „Незаконни деца на Слънцето“, Урбану Тавариш Родригиш, 1983;
152. „Дъщеря на слънцето“, за юноши, Иван Рудников, 1983;
153. „Тук слънце не залязва. Документална повест за два пъти героя на социалистическия труд Йордан Абрашев“, Крум Немирников, 1983;
154. „Слънце в торба“, за деца, Радой Киров, 1984;
155. „Контрасти на слънцето“, Паулина Станчева, 1984;
156. „Мартин и слънцето в хладилника“, сб. за деца, 1984;
157. „Изчезване на сянката при слънце“, Барбара Фришмур, 1984;
158. „Слънчевото момче“, за деца, Максим Асенов, 1984;
159. „Слънчевото зайче“, за деца, Емилиян Станев, 1984;
160. „Слънчеви люлки“, за деца, Тодор Янчев, 1984;
161. „Слънца от макове“, сб. лирика за деца, 1984;
162. „Голото слънце“, Айзък Азимов, 1984;
163. „Петото слънце. Поезия на маите и ацтеките“, сб., 1984;
164. „Среднощно слънце“, Йото Кръстев, 1985;
165. „Слънце в щърково гнездо“, Весела Сарандева, 1985;
166. „Слънчево затъмнение“, за юноши, Алберт Лиханов, 1985;
167. „Слънцето няма да угасне“, Иван Мартинов, 1985;
168. „Хималаите – слънце и снегове“, Асен Джаков, 1985;
169. „Слънчев вятър“, Власо Власов, 1986;
170. „Ежко и слънцето“, за деца, Петя Йорданова, 1986;
171. „Под облачно и слънчево небе“, Атанас Райнов, 1986;
172. „Къде се пробужда слънцето“, за юноши, Евгений Носов, 1986;
173. „Слънчев процеп“, Йордан Палежев, 1987;
174. „Слънцето изгря най-късно на изток“, Драган Тенев, 1987;
175. „Тук Слънцето живее. Родолюбиви стихове за деца“, сб., 1987;
176. „Пекни, пекни, слънце“, Славчо Донков, 1987;
177. „И слънцето върни. Български поетеси“, критика, Иван Спасов, 1987;
178. „В сянката на Краля слънце“, Франсоаз Шандернагор, 1987;
179. „Благословена от слънцето“, публицистика за Никарагуа, Андрей Апостолов, 1988;
180. „Слънчев часовник“, Ян Парандовски, 1988;
181. „Път към слънцето“, за деца, Илия Богданов, 1988;
182. „Слънчев сплит“, Добри Жотев, 1988;
183. „Слънчев ден“, Валентин Цолов, 1988;
184. „Нека винаги да има слънце“, сборник за деца, 1988;
185. „Слънцето – мой делфин“, лирика, Йордан Вангелов, 1988;
186. „Дъжд и слънце над Сена“, Жак Превер, 1989;
187. „Кораби на слънцето. Румънски поети“, съст. Николай Зидаров, 1989;
188. „Със слънце на сърцето“, Николай Кънчев, 1989;
189. „Сто слънца запалени“, за юноши, Михаил Лъкатник, 1989;
190. „Слънчево махало“, Георги Атанасов, 1989;
191. „Синовете на слънцето. Слава и упадък на най-великата индианска империя“, Мирослав Стингъл, 1989;
192. „Под слънцето на Унгария. Очерк за стопанската дейност на българските градинари (1720–1980), Пенка Чангова-Менихарт, 1989;
193. „Оскъдно слънце“, Петър Велчев, 1989;
194. „Сънено слънце“, за юноши, Борис Борисов, 1989.

 

Приложение 3

1. „Дневна светлина в събота. Роман за един авиационен завод“, Джон Б. Пристли, 1945;
2. „Светлина в Коорди“, Ханс Лаберехт, 1950;
3. „Светлина над земята“, Семьон Бабаевски, 1951;
4. „Светлина над Родопите“, Бончо Несторов, 1954, 1955, 1961;
5. „Светлина от скрежа“, Иван Давидков, 1957;
6. „Северна светлина“, Арчибалд Кронин, 1960;
7. „Светлина и сенки“, Рабиндранат Тагор, 1960;
8. „Комунизмът – светлото бъдеще на цялото човечество. Примерни тематични планове“, ЦК на ДКМС, 1961–1962;
9. „Светло и сред нощ“, Ламар, 1962;
10. „Дневна светлина“, Иван Мартинов, 1963;
11. „Светлина през август“, Уилям Фокнър, 1963;
12. „Светлината на бъдещето“ (научно-попул.), И. Леонидов, 1963;
13. „На дневна светлина“, Емануил Казакевич, 1963;
14. „Светлина от далечна звезда“, Александър Чаковски, 1964;
15. „Блуждаеща светлина и огън“, Макс фон дер Грюн, 1966;
16. „Светла личност“, хумор и сатира, Илф и Петров, 1966;
17. „Земна светлина“, Ст. Ц. Даскалов, 1968;
18. „Светлина от север“, Димитър Рачев, 1968;
19. „Мрак и светлина“, И. Ал. Братеску-Войнещ, 1969;
20. „Светлина от сърцето“, сб., 1969;
21. „Към светли бъднини върви“, литературни изследвания, Б. Зайкова, М. Стоймирова, 1971;
22. „Да бъде светлина“, истор. роман, Невена Стоичкова, 1973;
23. „Ранна светлина“, Атанас Смирнов, 1974;
24. „Пейте в светлата родина“, сб., 1974;
25. „Радостно, тъжно и светло“, лирика, Дамян П. Дамянов, 1974;
26. „Мигли от светлина“, лирика, Марин Колев, 1975;
27. „Градът на светло“, Емил Коралов, 1975;
28. „Разсипана светлина“, Милчо Томов, 1976;
29. „Ивица бяла светлина. Случки из живота на Георги Димитров“, Йордан Палежев, 1976;
30. „Светлина за самотните“, Габриел Гафица, 1977;
31. „Светлина от върховете“, Николай Тодоров, 1977;
32. „В утрото на светла ера. Стихове и разкази за Великата октомврийска революция“, сб., 1977;
33. „Бунтовна светлина“, документални разкази, Кирил Топалов, 1978;
34. „На светлина превърнат. Художествено-документални биографии“, Андрей Германов, 1978;
35. „Разкошна светлина“, Юна Мориц, 1978;
36. „Неугасимата светлина на Октомври“, Тодор Живков, 1978;
37. „Ръка от светлина“, лирика, Леополд Седар Сенгор, 1980;
38. „Живата светлина на детството“, публицистика, Благовеста Касабова;
39. „Светлина и сянка“, Прабджот Коур, 1980;
40. „Светлина във вековете“, сб. лирика, 1980;
41. „Светлина под покривите. Унгарски разкази“, сб, 1980;
42. „Диря светла, безсмъртна. Туристически маршрути по партизанските пътеки из българските планини“, колектив, 1980;
43. „Вътрешна светлина“, Христо Калчев, 1981;
44. „Хляб и светлина“, Павол Орсаг Хвездослав, 1981;
45. „Живот без звук и светлина“, психология, Олга Скороходова, 1981;
46. „Лунна светлина“, Нам Као, 1981;
47. „Капки светлина“, Амрита Притам, 1982;
48. „Вечерна светлина“, Щефан Хермлин, 1983;
49. „Светлина на езерото“, Бернар Клавел, 1983;
50. „Златна светлина“, Андрей Германов, 1983;
51. „Есенна светлина“, Джон Гарднър, 1984;
52. „Светлата диря на един живот (книга за Димитър Димов)“, сб., 1983;
53. „Разплаче ли ме светлината“, Динко Колев, 1984;
54. „Земна светлина“, Генчо Витанов, 1985;
55. „Брезова светлина“, Иван Савелиев, 1985;
56. „Дълга светлина. Млада съветска поезия“, сб., 1985;
57. „От светлина са хората“, Георги Стойков, 1986;
58. „Светлина и спокойствие“, Руденко Йорданов, 1987;
59. „Да се чете на светло“, сб., 1987;
60. „Неуловима светлина“, Таня Кольовска, 1988;
61. „По светлата диря“, Андрей Михайлов, 1988;
62. „Светлина“, Ива Файджис, 1989;
63. „Къща от светлина“, Тодор Велчев, 1989.

 

Приложение 4

1. „Навъсено утро“, кн. 3 от „Пътят на мъките“ / „Ходене по мъките“, Алексей Толстой, 1945–1946, 1947–1948, 1965–1967, 1973, 1978, 1979, 1982, 1987;
2. „Утро в гората“, за деца, Славчо Ангелов, 1949;
3. „У нас е вече утро“, Александър Чаковски, 1950;
4. „Утро на великия строеж“, В. Галактионов, А. Аграновски, 1954;
5. „Утринни часове“, Людмила Младенчева, 1954;
6. „Утро“, Мехти Хюсейн, 1955 (петролни кули на корицата);
7. „Родно утро“, Димитър Гундов, 1956;
8. „Добро утро, хора!“, Пеньо Пенев, 1956;
9. „Сутрин, обед, вечер“, Ларс Лоуренс, 1956;
10. „Утро над Родопите (сборник с творби за новия живот; за подпомагане самодейността на българомохамеданите)“, съст. Иван Койнаков, 1957;
11. „Пред утрото“, Дончо Лазаров, 1960;
12. „Сребърно утро“, Вътьо Раковски, 1961;
13. „Утринна проверка“, сб. лирика, 1962;
14. „Утро над Тракия“, прозаически сборник в три книги, 1963;
15. „Утро“, Р. Михайлов, 1963;
16. „Отблясъци от утрото“, Димитър Точев, 1963;
17. „Нейното утро“, Людмила Младенчева, 1964;
18. „Утро“, Мира Алечкович, 1966;
19. „Утрото се разпуква“, Георги Методиев, 1966;
20. „Чаша кафе сутрин“, Веселин Бранев, 1966;
21. „А утрото беше прекрасно“, Джон Морисън, 1968;
22. „Утринно сияние“, кн. 3 от „Голямото изпитание“, Иван Мартинов, 1968;
23. „Юлско утро“, Димитър Чавдаров Челкаш, 1969;
24. „Утринно облаче“, Марко Недялков, 1969;
25. „Утро“, Зоя Воскресенска, 1969 (това издание е с Ленин на корицата), 1976 (в това издание на корицата към Ленин се е присъединил работник);
26. „Когда брезжит утро“, Павел Вежинов, Библиотека Болгария, София прес, 1970;
27. „Майско утро“, за малките, Елисавета Багряна, 1972;
28. „А утрините тук са тихи…“, Борис Василиев, 1973;
29. „Да доживея до утрото“, Васил Биков, 1974;
30. „В нежната светлина на утрото“, Неделчо Драганов, 1974;
31. „Утро“, Иван Микитенко, 1975 (хора с пушки и пантронташи на корицата);
32. „Утро в замъка Сан-Суси“, хумор и сатира, Васил Цонев, 1976;
33. „Когато утрото бе далеко“, сб. спомени за декабристи, 1976;
34. „В утрото на светла ера. Стихове и разкази за Великата октомврийска революция“, сб., 1977;
35. „Светът вечер. Светът сутрин“, Атанас Наковски, 1977;
36. „Сонети за едно утро и езин залез“, Димитър Пантелеев, 1978;
37. „Завръщане към утрото“, Лъчезар Станчев, 1978;
38. „Утринна песен“, Умберто Саба, 1978;
39. „Есенно утро“, Василе Ребряну, 1979;
40. „Тихи утрини“, Костадин Кюлюмов, 1979;
41. „Изчакай утрото“, Герчо Атанасов, 1980;
42. „Влюбени в утрото“, Крум Немирников, 1981;
43. „Утринни ателиета“ (български художници), Йордан Янков, Енчо Мутафов, 1981;
44. „Светилници в утрото“, Петър Константинов, 1981;
45. „До следващото утро“, Лукан Варадинов, 1982 (на корицата – Георги Димитров и работническата класа);
46. „При утрото на живота. Български поети за деца“, Николай Янков, 1982;
47. „Вехтошар в неделя сутрин“, Николай Николов, 1982;
48. „Сини утрини“, Цилия Лачева, 1982;
49. „Утро в началото на юни“, Димитър Вълев, 1983;
50. „В прекрасно лятно утро“, Мария Домбровска, 1983;
51. „Сутрин рано“, лирика, Георги К. Бояджиев, 1983;
52. „Добро утро, братино. Документална повест за два пъти героя на социалистическия труд Стефан Рангелов“, Николай Тодоров, 1984;
53. „Пътеки от утрото. Очерци за средновековната българска култура“, Иван Дуйчев, 1985;
54. „Утрини от рамене“, сб. произведения на творци от Девня, 1985;
55. „Орехово утро“, Нели Йорданова, 1986;
56. „Утрото е по-мъдро от вечерта“, психология, Сергей Иванов, 1986;
57. „Добро утро на отписаните“, Иван Джебаров, 1986;
58. „Утринна благовест“, Франсис Жам, 1987;
59. „Добро утро, град“, лирически сборник, 1987;
60. „Утрото на футбола“, Димитър Попдимитров, 1988;
61. „Утро за изповеди“, Стефан Чирпанлиев, 1989.

 

Приложение 5

1. „Сияйна зора“, Джек Лондон, 1947, 1962, 1969, 1981;
2. „Където зората изгря“, Симон Тери, 1947;
3. „Колхозът „Заря“, И. Рабокляч, 1950;
4. „Заря“, повест, Юрий Лаптев, 1950;
5. „В зори“, Зигмунд Милковски, 1951;
6. „Червена заря“, Гьончо Белев, 1955;
7. „Зора зазорила. Поеми и сонети“, Ламар, 1956;
8. „Московски зори“, Лев Никулин 1956;
9. „Зора над глъбините“, Хосе Мансисисдор, 1957;
10. „Ти ще грейнеш пак, зора! Романизирана биография на М. Глинка“, Алексей Новиков, 1957;
11. „Зора на хоризонта“, Вадим Кожевников, 1957, 1959;
12. „Седемнайсет космически зори“, Герман Титов, 1962;
13. „Зора зори“, Драган Тенев, 1963;
14. „Зора над Преслав“, Веселина Геновска, 1964;
15. „Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?…“, Васил Мавродиев, 1964 (библ. „Героична летопис“);
16. „Откога се е зора зазорила. Народни и революционни песни“, сб., 1964;
17. „Червена зора“, Пио Бароха, 1968;
18. „В зората на българската възрожденска литература“, Боню Ангелов, 1969;
19. „Питат ли ме де зората…“, избрани стихотворения, Иван Вазов, 1970;
20. „В зората на живота“, Иван Попов, 1971;
21. „Зората иде“, Стефан Мокрев, 1971, 1980;
22. „Зарите на Септември. 50 години от Септемврийското въстание 1923“, Петко Маличев, 1973;
23. „Зори“, Бахтияр Вагабадзе, 1974;
24. „Южни зари“, австралийска поезия, сб., 1976;
25. „Зората се ражда в кръв“, Иван Огнянов, 1978;
26. „Зори и залези“, Аргирис Митропулос, 1978;
27. „Зора зазорила“, сб., 1978 (на корицата – паметникът на Шипка);
28. „Мост до зората“, лирика, Първолета Прокопова, 1978;
29. „Искрица от зората“, Иван Рудников, 1979;
30. „Скръбта на зората. 102 поети против мракобесието на фашистката хунта в Чили“, сб., 1983;
31. „Нощен пазач на зората“, Николай Кънчев, 1983;
32. „Твоята зора“, Олес Гончар, 1983;
33. „Приятел на зората“, за малките, Добри Илиев, 1984;
34. „Зората на нашия утрешен ден“, Тодор Живков, 1984;
35. „Къща от зора“, Н. Скот Момадей, 1985;
36. „Преди зора да зазори“, Иван Чипев, 1986;
37. „В зората на Октомври“, колектив, 1987;
38. „Втора зора“, стихове, Хуан-Рамон Хименес, 1989.

 

Приложение 6

1. „Париж пред изгрев“, Луис Бромфийлд, 1945;
2. „Преди изгрев“, едноактна пиеса, Бурян Енчев, 1955;
3. „И се сляха с изгрева. Девет епитафии с пролог и епилог“, лирика, Михаил Берберов, 1964;
4. „Пак мамеше изгрева“, Добри Жотев, 1965;
5. „Ранобудни изгреви“, сб. лирика, 1965;
6. „От изгрев до залез“, Ламар, 1966;
7. „Изгрев през облаците“, Цилия Лачева, 1966;
8. „Изгрев над пепелта“, Блага Делчева, 1967;
9. „Априлски изгреви“, лирика, Максим Асенов, 1967;
10. „Пътуване към изгрева“, Николай Драганов, 1969;
11. „В безкрайния миг на изгрева“, Димитър Начев, 1970;
12. „Недочакани изгреви“, сб., 1972;
13. „Изгрев над Загоре“, сб., 1975;
14. „Изгреви над океана“, лирика, Димитър Велинов, 1976;
15. „Надежда по изгрев, надежда по залез“, Жоржи Амаду, 1979;
16. „Преди изгрева“, Методи Григоров, 1980;
17. „Кой ще дочака изгрева“, драматургия, Банко Банков, 1981;
18. „Изгреви над Тунджа“, сб., 1981;
19. „Изгреви“, сб. художествени текстове за Добруджа, 1982;
20. „Изгрев и залез над хлебния рай“, Арманд Барух, 1982;
21. „Преди изгрева“, Стоян Сейменов, 1982;
22. „Партизански изгреви“, Станчо Митев, 1982;
23. „След изгрева“, спомени, Методи Григоров, 1982;
24. „Изгреви и залези край Вит“, Богдан Митов, 1982;
25. „Слънчогледите по изгрев“, Христо Пацов, 1982;
26. „Среща с изгрева“, Теменужка Ангелова, лирика, 1983;
27. „Сините изгреви над Етиопия“, Светлозар Караджов, 1983;
28. „Посеченият изгрев“, Гео Донев, 1983;
29. „От изгрева ти се родих. Антология Българска революционна поезия 1944 – 1984“, сб., 1984;
30. „Изгрев, видян отдалеч“, Янка Брил, 1985;
31. „От залеза до изгрева“, за юноши, Атанас Цанков, 1986;
32. „Изгреви и залези“, сб. разкази, 1986 (БЗНС);
33. „Дългият изгрев на Ена“, Евгений Гуряковски, 1987;
34. „Американски изгреви и залези“, Петър Кожухаров, 1988.

 

Приложение 7

1. „Пред разсъмване“, Мао Дун, 1950;
2. „Над нас се съмва“, Иржи Марек, 1951;
3. „Техеран. Пред разсъмване“, истор. роман, Гарегин Севунд, 1955;
4. „Разсъмване над морето“, Юрий Смолич, 1959 (моряк с пушка на корицата);
5. „Разсъмване“, Величко Нешков, 1960;
6. „На разсъмване разстревлват осъдените“, Богдан Глогински, 1960;
7. „Разсъмване“, Антон Михайлов, 1961;
8. „На разсъмване“, Борис Ташев, 1965 (на корицата въоръжени мъже – партизани?);
9. „Урок преди разсъмване“, за юноши, Цвятко Йовчев, 1970;
10. „Най-тъмно е преди разсъмване“, Крум Немирников, 1974;
11. „Далечно разсъмване“, Христо Черняев, 1978;
12. „Два часа преди разсъмване“, Николай Драганов, 1979 (вероятно на границата, лош с пушка и униформени, деца също – на корицата);
13. „Всяко разсъмване е мъчително“, Гено Генов-Ватагин, 1981 (на корицата – мрачни лица, людско множество, парче от позив);
14. „Очаквайте ме на разсъмване. Повест за Петър Лазаров“, Виктория Генова, 1981;
15. „Разсъмване“, Ернесто Карденал, 1984;
16. „На разсъмване през август“, публицистика, Борис Пядишев, 1984;
17. „Облачно разсъмване“, Андрей Карадимов, 1986.

 

Приложение 8

1. „Бездомник в нощта“, Владимир Русалиев, 1944, 1946;
2. „Дни и нощи“, Константин Симонов, 1945;
3. „В нощта“, лирика, Борис Колев, 1945;
4. „Бурни нощи“, поеми, Шандьор Петьофи, 1945;
5. „Беше нощ над родината“, Симеон Дановски, 1945;
6. „Тъй завърши нашата нощ“, Дафни дю Морие, 1946;
7. „Безлунни нощи“, повест, Джон Стайнбек, 1946;
8. „Лондонски нощи“, Стивън Грейъм, 1946;
9. „Свята нощ“, сб., 1947 (Св. Синод на Българската православна църква);
10. „Нощна песен“, лирика, Владимир Русалиев, 1947;
11. „Вълчи нощи“, Емилиян Станев, (1943) 1947, 1963;
12. „Нощ“, Йежи Анджейевски, 1948;
13. „Нощен поход“, за юноши, Емил Коралов, 1949;
14. „В края на нощта“, Иван Попов, 1950;
15. „Борци в нощта“, Пол Тийар, 1953;
16. „Зимна нощ“, за деца, Андрей Павлов, 1956;
17. „Цезиева нощ“, Георги Марков, 1957;
18. „Късно през нощта. Едноактни пиеси“, сб., 1957;
19. „Летни нощи“, Борис Крумов, 1958;
20. „Към полюса в полярната нощ“, пътеписи, Крум Босев, 1960;
21. „Денят е влюбен в нощта“, Вернер Щайнберг, 1960 (библ. „Световни образи“);
22. „Студената нощ“, Ба Дзин, 1961;
23. „Нощи и дни“, Мария Домбровска, т. 1–2, 1961;
24. „Между нощта и деня“, Георги Марков, 1961;
25. „В една тъмна нощ“, за юноши, Марко Марчевски, 1962;
26. „Нощният пътник“, Морис Понс, 1962;
27. „Светло и сред нощ“, Ламар, 1962;
28. „Колкото по-тъмна е нощта“, Арманд Барух, 1963;
29. „Нощни булеварди“, Богомил Райнов, 1963;
30. „История на една нощ“, Николай Строковски, 1964;
31. „Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?…“, Васил Мавродиев, 1964;
32. „Дунавски нощи“, А. Авдеенко, 1964 (библ. „Следа“);
33. 33. „Инспекторът и нощта“, Богомил Райнов, 1964;
34. „Зелената нощ“, Рушат Нури Гюнтекин, 1965;
35. „Нали нощем плъховете спят“, Волфганг Борхерт, 1965;
36. „Малка нощна музика. Из приключенията на Авакум Захов“, Андрей Гуляшки, 1965;
37. „Стоян Венев. Септемврийски нощи“, изобразително изкуство, 1965;
38. „Денят идва след нощта“, Георги Минев, 1965;
39. „Лека нощ, татко“, Кольо Георгиев, 1965, 1984;
40. „Забравени нощи“, Николай Павлов, 1966;
41. „Плъховете дойдоха през нощта“, Ханс фон Йотинген, 1966;
42. „В края на нощта“, драматургия, Михаил Величков, 1966;
43. „Нежна е нощта“, Фр. Скот Фицджералд, 1967, 1978;
44. „Нощта е дълга“, Иван Мартинов, 1967, 1972;
45. „Лека нощ, безсъние“, Петър Бонев, 1968, 1978;
46. „Последната нощ на бижутера“, Ноню Митев, 1968 (библ. „Следа“);
47. „Един ден и една нощ“, Андрей Гуляшки, 1968;
48. „Пастири на нощта“, Жоржи Амаду, 1969;
49. „Прилепите летят нощем“, Павел Вежинов, 1969;
50. „С кръвта си нощите тревожим. Писатели, паднали в бой с фашизма“, сб., т. 2, 1969;
51. „Урок посред нощ“, за малките, Антон Антонов-Тонич, 1970 („Славейче“);
52. „Неспокойни дни и нощи“, сб. лирика, Русе, 1970;
53. „Дни и нощи в „Ени-кьой“. Повест за концлагериста“, Владимир Иванов, 1970;
54. „Само тази нощ“, Георги Друмев, 1971 (в. „Стършел“);
55. „Хиляда и една нощ“, 1971 (библ. „Световна класика“);
56. „Момчето и нощта“, Надя Кехлибарева, 1971;
57. „Девет месеца и една нощ“, Илия Николчин, 1972;
58. „Нощем иде вятър“, Екатерина Йосифова, 1972;
59. „Нощта е сделка“, Иван Мартинов, 1972;
60. „Не те пускам посред нощ“, Зоя Арабаджиева, 1973;
61. „Третата нощ“, Николай Драганов, 1974;
62. „Тревожни нощи“, Христо Минчев, 1974;
63. „Брачна нощ“, Иван Шамякин, 1975;
64. „Нощната улица“, Димитър Коруджиев, 1975;
65. „Не оставай сам през нощта“, Неделчо Драганов, 1975;
66. „В бялата нощ край огъня“, за юноши, Юрий Коринец, 1975;
67. „Краят на една дълга нощ“, Ерик Ръсел, 1975 (библ. „Космос“);
68. „Последната нощ на любовта, първата нощ на войната“, Камил Петреску, 1975;
69. „Нощем с белите коне“, Павел Вежинов, 1975, 1976, 1980, 1981, 1983, 1984, 1987;
70. „Ден и нощ, нощ и ден“, Симеон Янев, 1976;
71. „Бели нощи“, Ф. М. Достоевски, 1976;
72. „Къса нощ през декември“, Пьотр Губанов, 1976;
73. „Безсънни нощи“, Костадин Кюлюмов, 1976, 1984;
74. „В бурните нощи, в дните бунтовни“, Кольо Русев, 1976;
75. „Една нощ“, Паул Куусберг, 1977;
76. „Средногорски дни и нощи. Партизански спомени“, Георги Гостев, 1977;
77. „Нощи в Чакабуко“, Роландо Караско, 1978;
78. „Войниците плачат нощем“, Ана-Мария Матуте, 1978;
79. „Скок в нощта“, Георги Машикаров, 1978;
80. „Страната на нощта“, Мария Вине, 1978;
81. „Юнска нощ“, Ярослав Ивашкевич, 1979;
82. „Нощите на Негостина“, Алеку Иван Гилия, 1979;
83. „Юнските нощи на Асен Халачев“, Величко Нешков, 1979;
84. „Нови 1001 нощ“, за юноши, Р. Л. Стивънсън, 1979;
85. „Нощна връзка“, Николай Стоянов, 1979;
86. „Дневно и нощно. Разговори с моя млад приятел“, Боян Болгар, 1979;
87. „Огън в тъмна нощ“, Фернанду Намора, 1980;
88. „Нощен дъжд“, сб. лирика, 1980;
89. „99 нощи с Шехерезада“, Йордан Милев, 1980;
90. „Фашизмът не идва за една нощ“, Александър Рябов, 1980;
91. „Бели нощи“, Мартин Наг, 1980;
92. „Дни и нощи под земята“, А. Жалов, С. Цонев, 1980;
93. „Нощна виелица“, Владимир Лидин, 1980;
94. „Нощ в Лисабон“, Е. М. Ремарк, 1981;
95. „Нощният татко“, Мария Грипе, 1981;
96. „Когато се върнаха нощите и звездите“, Пел Улф Сундеман, 1981/1984;
97. „Нощ в хотел „Пауталия“, Герчо Атанасов, 1981;
98. „Нощни телеграми“, Васко Жеков, 1981;
99. „Владетелят на нощните слънца“, Иван Давидков, 1981;
100. „Приказки от една нощ“, Кирил Назъров, 1982;
101. „Денят кратък – нощта дълга“, Васил Загорски, 1976;
102. „До утре има много нощи“ – лирика, Стойчо Стойчев, 1982;
103. „Път в тъмната нощ“, Наоа Шига, 1982;
104. „Пътят през нощта“, Димо Димовски, 1982;
105. „Къси нощи“, лирика, Симеон Илиев, 1982;
106. „Септемврийски дни и нощи“, сб., 1983;
107. „Нощни галактики“, Александър Бандеров, 1983;
108. „Нощна книга“, лирика, Валентина Радинска, 1983;
109. „Нощен хляб“, Валери Станков, 1983;
110. „Нощен пазач на зората“, Николай Кънчев, 1983;
111. „Нощна аптека“, лирика, Цветан Теофанов, 1983;
112. „Нощни плажове“, Златомир Златанов, 1983;
113. „Нощта на детелината“, драматургия, Любомир Чолаков, 1983;
114. „Дни и нощи на любов и война“, Едуардо Галеано, 1983;
115. „Нощни нападатели“, разкази за деца, Пелин Велков, 1983;
116. „Ден и нощ“, Жорж Сименон, 1984;
117. „Руски нощи“, Владимир Одоевски, 1984;
118. „Нощна абзука“, лирика, Йордан Велчев, 1984;
119. „Благородници в нощта“, Петър Незнакомов, 1984 (в. „Стършел“);
120. „Грехът на една нощ. Разкази за прибалтийското съветско село“, сб., 1984;
121. „Горите на нощта“, Жан Луи Кюртис, 1984;
122. „Нощен полет“, Антоан дьо Сент-Екзюпери, 1984;
123. „Нощни пеперуди“, Едуардас Межелайтис, 1984;
124. „Златна нощ“, Д. Н. Мамин-Сибиряк, 1985;
125. „Гората слиза нощем“, лирика, Георги Белев, 1985;
126. „Атически нощи“, Авъл Гелий, 1985;
127. „Нощни изстрели“, Радослав Михайлов, 1985;
128. „Хамлет или краят на дългата нощ“, Алфред Дьоблин, 1985;
129. „Последната нощ на „Титаник“, публицистика, Уолтър Лорд, 1985;
130. „В една есенна нощ“, Николай Павлов, 1985;
131. „Пиер, реката и нощта“, Маглен Жилар, 1985;
132. „Нощта на котарака Филемон“, за малките, Славомир Габровски, Марек Нейман, 1985;
133. „Нощ без тебе“, Димитър Начев, 1986;
134. „Три дни и три нощи“, Георги Петров, 1986;
135. „Летни нощи в Мадрид“, Камино Хосе Села, 1986;
136. „Докато смъртта ни раздели / Нощем вълците са черни“, Гюнар Столесен, 1986;
137. „Смяна на нощната стража“, Георги Рупчев, 1986;
138. „Строги нощи. Размисли и образи“, Богомил Нонев, 1986;
139. „Нощите на Ариадна“, Войчех Жукровски, 1986;
140. „Нощен календар“, Трендафил Василев, 1986;
141. „Нощни разходки“, Анатолий Курчаткин, 1986;
142. „Лека нощ на щуреца“, лирика, Иван Тренев, 1987;
143. „Трийсет нощи в лозето“, Николай Зарудин, 1987;
144. „Най-евтините нощи“, Юсуф Идрис, 1987;
145. „Пицикати в нощта. Записки на милиционера“, Васил Ангелов, 1987;
146. „Тяхната нощ / О, страната ви е красива!“, Питър Ейбрахамс, Алън Пейтън, 1987;
147. „Четиво за нощен влак“, Деян Енев, 1987;
148. „Нощта на кръстопътя“, Жорж Сименон, 1988;
149. „Нощни светове“, лирика, Георги Братанов, 1988;
150. „Нощен ездач“, Робърт Пен Уорън, 1988;
151. „Синя нощна приказка“, за деца, Дора Христова, 1988;
152. „В нощта, когато „Титаник“ потъваше“, хумор и сатира, Румен Балабанов, 1988;
153. „Венецианска нощ“, Христо Фотев, 1989;
154. „Любовна нощ“, Илия Буржев, 1989;
155. „Ден като нощ“, Никола Статков, 1989;
156. „Последна нощ“, Тодор Харманджиев, 1989;
157. „Сватбена нощ“, Адалет Агаоглу, 1989
158. „Лека нощ, мамо“, Василка Хинкова, 1989;
159. „Нощ през август“, Андрей Андреев, 1989;
160. „Нощ с Хамлет“, Владимир Холан, 1989;
161. „Болките се будят нощем“, Атанас Мочуров, 1989;
162. „Нощни игри. Избрано“, Стиг Дагерман, 1989;
163. „В една добруджанска нощ“, за юноши, Иван Кръстев, 1989;
164. „Една нощ на Борис“, истор. роман за Борис I, Анани Стойнев, 1989;
165. „Един изстрел в потайната нощ“, Хинко Георгиев, 1989;
166. „Армиите на нощта“, Норман Мейлър, 1989;
167. „Нощта на невинните“, Димитър Василев, 1989;
168. „Избрани фантастични произведения из Падането на нощта: Аз, роботът. Двестагодишният човек“, Айзък Азимов, 1989, т. 2.

 

Приложение 9

1. „Вечери в Антимовския хан“, Йордан Йовков, 1945, 1947, 1949, 1956, 1958, 1970, 1976, 1982, 1983, 1988;
2. „В тиха вечер“, Емилиян Станев, 1948;
3. „Вечери в селцето край Диканка …“, Н. В. Гогол, 1948, 1953, 1973, 1976, 1978, 1982;
4. „Лагерна вечер“, за юноши, Никола Фурнаджиев, 1959;
5. „Дъждовна вечер“, Богомил Райнов, 1961;
6. „Всяка есенна вечер“, Иван Пейчев, 1963, 1976, 1982;
7. „Зимни вечери“, Христо Смирненски, 1963, 1964;
8. „Люлякова вечер“, лирика, Найден Вълчев, 1966;
9. „Светът вечер, светът сутрин“, Атанас Наковски, 1973, 1975, 1977, 1981, 1984;
10. „Събота вечер“, Милчо Радев, 1966, 1975;
11. „Сутрин, обед, вечер“, Ларс Лоуренс, 1966;
12. „Една вечер през август“, Миколас Слуцкис, 1967;
13. „Вечерна ръкавица“, Никола Инджов, 1967;
14. „Нюйоркски вечери“, пътеписи, Борис Стрелников, 1967;
15. „Апасионата на свечеряване“, Антон Кафезчиев, 1969;
16. …. „Това вечерно слънце“, Уилям Фокнър, 1970;
17. „Петрохански вечери“, Младен Исаев, 1972;
18. „Както музиката вечер“, лирика, Петър Караангов, 1973;
19. „Вечерен разговор с дъжда“, Иван Давидков, 1973;
20. „Тетрални вечери“, Д. Б. Митов, 1974;
21. „Вечерна графика“, Тодор Харманджиев, 1974;
22. „Вечерен час“, Богдан Глогински, 1974;
23. „Вечерни влакове“, Георги Маринов, 1975;
24. „Вечер пълна с чудеса“, приказки, Николай Зидаров, 1976;
25. „Вечер във Византия“, Ъруин Шоу, 1977, 1980;
26. „Безсъние в неделя вечер“, лирика, Минчо Минчев, 1977;
27. „Вечерен тромпет“, Борис Христов, 1977;
28. „Вечери над пампасите“, Александър Карпаров, 1977;
29. „От сутрин до вечер“, за деца, Димитър Светлин, 1978;
30. „Вечери в Лиса планина, Юзеф Озга-Михалски, 1978;
31. „Срещи във вечерни часове“, театрална критика, Любомир Тенев, 1978;
32. „Вечерен трепет“, Димитър Бояджиев, 1979;
33. „Вечерни аромати“, лирика, Иван Бурин, 1980;
34. „Венчална вечер“, Янко Добрев, 1981;
35. „Вечерна разходка“, Вениамин Каверин, 1981;
36. „Пет вечери. Дулсинея Тобоска“, Александър Володин, 1981;
37. „Вечерни стихове“, Николай Рубцов, 1982;
38. „Вечерна светлина“, Щефан Хермлин, 1983;

39 „Вечерна струна. Художествено-документална повест“, Йото Кръстев, Марин Воденичаров, 1983;

40. „Вечер“, драматургия, Алексей Дударев, 1984 (НТ „Иван Вазов“);
41. „Вечери върху сламеника“, хумор и сатира, Яромир Йон, 1984;
42. „Отечественофронтовски вечери. Поеми, рецитали и примерни сценарии за тематични вечери и празници“, сб., 1984;
43. „Да изгрееш вечер“, лирика, Катя Сариева, 1985;
44. „Шеги по вечерно време“, разкази и новели, Цветан Северски, 1985;
45. „Синкавият здрач на вечерта. 10 албански разказвачи“, сб., 1985;
46. „Утрото е по-мъдро от вечерта“, психология, Сергей Иванов, 1986;
47. „Вечерни гласове“, Наталия Гинзубрг, 1987;
48. „Вечерни разкази“, Камен Калчев, 1987;
49. „Вечерен здрач“, Петър Константинов, 1988;
50. „Ранна есен, свечерява се“, Георги Величков, 1988;
51. „Вечер“, за малките, Дора Габе, 1989.

 

Приложение 10

1. „Синият залез“, Павел Вежинов, 1947;
2. „Залезът на световния капитализъм“, Уилям Фостър, 1950;
3. „Залез на империализма в Близкия и Средния изток“, Иван Донев, 1955;
4. „Слънцето да не залязва“, Димитър Стефанов, 1957;
5. „Сияние пред залез“, Иван Богданов, 1963;
6. „Слънцето залязва осем пъти“, Константин Дуфев, 1963;
7. „Слънцето, което не залязва“, Цветан Ангелов, 1963;
8. „Залезът на спахийството“, популярен очерк, Бистра Цветкова, 1964;
9. „Страната, където слънцето не залязва“, пътеписи, Слав Хр. Караславов, Рангел Игнатов, Христо Траянов, 1967;
10. „Залезът на Иванко“, истор. роман, Слав Хр. Караславов, 1972;
11. „Тихи залези“, Васил Акьов, 1973;
12. „Пред залез слънце“, Герхарт Хауптман, 1974;
13. „Залезът“, Костадин Кюлюмов, 1975, 1979, 1983;
14. „Не чакай залеза“, Васил Кинов, 1976;
15. „Величието и залезът на другаря Зюльо, Дритъро Аголи, 1978;
16. „Залези и размисли“, Богомил Нонев, 1978;
17. „Зори и залези“, Аргирис Митропулос, 1978;
18. „Залезите не осъмват“, Кръстю Кръстев, 1979;
19. „На залез слънце“, Миколас Слуцкис, 1979;
20. „Докато чакам залеза“, Николай Казанджиев, 1979;
21. „От съглашателство към залез. Социалдемократическата партия в България 9 юни 1923 – 19 май 1934“, Боян Григоров, 1980;
22. „Залезът на Рубри Диза“, истор. роман, Георги Алексиев, 1981;
23. „Дни без залези. Очерци за български писатели“; Петър Горянски, 1981;
24. „Тук слънце не залязва. Документална повест за два пъти героя на социалистическия труд Йордан Абрашев“, Крум Немирников, 1983;
25. „Залезът на бизоните“, Карл Сандбърг, 1985;
26. „Възникване, развитие и залез на опортюнизма в българското работническо движение 1891 – 1948 г.“, колектив, 1986;
27. „Залезът на морските вълци“, Никола Радев, 1987;
28. „Възход и залез на тютюнопушенето“, Петър Андонов, 1988

 

Приложение 11

1. „Човекът, който живееше в тъмнина“, Марк Твен, 1950;
2. „Тъмната река“, Алфредо Варела, 1950;
3. „В една тъмна нощ“, за юноши, Марко Марчевски, 1962;
4. „Колкото по-тъмна е нощта“, Арманд Барух, 1963;
5. „Гласове в тъмнината“, Юлиян Стрийковски, 1966;
6. „Вик от тъмнината“, Йордан Гешев, 1968;
7. „Най-тъмно е преди разсъмване“, Крум Немирников, 1974;
8. „Тъмни алеи“, Иван Бунин, 1975;
9. „Глас от тъмната зала“, изкуствознание, Алберт Коен, 1976;
10. „Рашел и тъмнината“, Недялко Месечков, 1979;
11. „Тъмни огньове“, Бончо Несторов, 1979, 1985;
12. „Огън в тъмна нощ“, Фернанду Намора, 1980;
13. „Улица „Тъмните магазинчета“, Патрик Модиано, 1980;
14. „Тъмната завеса“, политология, Цезар Солодар, 1981;
15. „Тъмни олтари“, Димитър Гулев, 1981;
16. „Тъмен джаз“, Весела Люцканова, 1982;
17. „Път в тъмната нощ“, Наоа Шига, 1982;
18. „Валс в тъмнината“, Уилям Айриш, 1985;
19. „Тъмната история на братовчедката Монсе“, Хуан Марсе, 1987.

 

Приложение 12

1. „Искри в мрака. Хроника на безсмъртието“, Иван Герасимов, б. г. (БКП, нов правопис);
2. „Ромео, Жулиета и мракът“, за юноши, Ян Отченашек, 1962;
3. „Мрак и светлина“, И. Ал. Братеску-Войнещ, 1969;
4. „Сърцето на мрака“, Джоузеф Конрад, 1971;
5. „В кръговете на светлината и мрака“, изкуствознание, Владимир Каракашев, 1973;
6. „Морското вълче, или пътуване в мрака“, Майн Рид, 1975;
7. „Мястото преди мрака“, Дорис Лесинг, 1978;
8. „Мрак и мед“, Джовани Арпино, 1979;
9. „Лявата ръка на мрака“, Урсула ле Гуин, 1980;
10. „Курс – морето на мрака“, за юноши, Александър Снисаренко, 1985;
11. „Разговор в мрака“, Агутагава Рюноске, 1986 (библ. „Световна класика“);
12. „Сбогуване с мрака“, Асадула Хабиб, 1989.

 

Приложение 13

1. „Кръв и пот. Трилогия в две книги, кн. 1. Здрач. Митарства“, Абджижамил Нурпеисов, 1981;
2. „Мигът преди здрачаване“, Димитър Коруджиев, 1981;
3. „Ангели на здрача“, сонети, Петър Велчев, 1982;
4. „Синкавият здрач на вечерта. 10 албански разказвачи“, сб., 1985;
5. „Отвъд здрача“, Милко Кунев, 1985;
6. „Здрач по пладне“, Даниил Краминов, 1986;
7. „Вечерен здрач“, Петър Константинов, 1988;
8. „Довереник на здрача“, Георги Белев, 1988.

 

Инна Пелева преподава българска култура и литература в ПУ „Паисий Хилендарски“. Автор е на статии, студии и книги (сборници и монографии), коментиращи явления и процеси в тукашното културно пространство, каквото е в историко-политическата му изменчивост от Паисий до наши дни.