Никола Вапцаров, „Завод“

Завод[1]

Над него облаци от дим.

Народът прост,

животът – тежък, скучен. –

Живот без маска и без грим –

озъбено, свирепо куче.

И трябва да се бориш неуморно,

и трябва да си страшно упорит,

за да изтръгнеш от зъбите

на туй настръхнало,

вбесено псе

парченце хлеб.

Във залите плющят каиши,

трансмисии скриптят

от всеки кът.

И става толкоз душно,

че да дишаш

не би могъл спокойно,

с пълна гръд.

А недалече пролетния вятър

люлее ниви, слънцето блести…

Дърветата опират

във небето,

а сенките –

в заводските стени.

Но как е чуждо

и ненужно тука,

съвсем забравено

това поле!

Една ръка изхвърли на боклука

идилиите с синьото небе.

Защото миг на некаква заблуда,

защото миг с размекнато сърце,

би значело напразно да загубиш

работните си

жилави

ръце.

И този шум

и трясък на машини

ще трябва непременно да крещиш,

да могат думите

разбрано да преминат

пространството, което те дели.

И аз крещях години –

цяла вечност…

Долавях, че и другите крещят –

машините,

завода

и човека

от най-затуления

тъмен кът.

И този крясък стана сплав,

с която

бронирахме живота си така,

че сложиш ли му

прът във колелата –

ще счупиш своята ръка…

И ти, завод, се мъчиш

пак отгоре

да трупаш дим и сажди

пласт след пласт.

Напразно! Ти ни учи да се борим –

ще снемем ние

слънцето при нас.

Завод, притиснал с мъка

толкоз хора

с осаждени от черен труд

лица,

едно сърце във тебе неуморно

пулсира с хиляди сърца.

[1] Стихотворението е публикувано в „Моторни песни“, цикъла „Песни за човека“, с. 10-12