Николай Марангозов, „Влакове“

Вие изхвръквате стремително
из слънчевата рамка
на миражни
летовищни
пейзажи

и в бесен набег
се понасяте –
със железната песен
на колела
и вериги
и релси –
към безпределните
морави далечини
на изток и на запад,
на север и на юг…

Във тоя мечтателен час
на вечерницата
вие догонвате залеза
и дългите сенки по ридовете
над някое алпийско езеро –

или с яростна ревност
пълзите по серпантината
на исполински планински масив:
черни,
задъхани,
кашляте
сажди и пушек,
гневно промушвате
скалисти бърда и чукари –
Над сребърни пясъци
и сипеи
пищи
сирената
на локомотива –
в здрачената
котловина
се бие ехо с ехо:
монотонната песен на вагоните
с вечерния звън на неделната селска камбана…

Най-сетне
вие стигате следата на залеза –
и ликувате
цели окъпани в блясък
над снежнобелите върхове,
откъдето внезапно
отбивате вашия курс –
към Млечния път…

След пътеводния фар на луната
вие сега преваляте водораздела
и вашия тътен
гръмовно
изпълня
надолните
сънни гори и преломи…

В свиреп и панически бяг
вие се спущате
по стръмни наклони –
където
развихря
огнена
грива –
локомотива –
диво пеят спирачките
по завоите –
тревожно
надава
писък
сирената –
срещу черната паст на тунелите –
мостовете
огъват железни
гръбнаци
над прошумяващи
реки
и водопади –
вашата скорост
брули
сънните силуети
на дървета и кули,
ръцете
на ветрени
мелници,
червения
поздрав
на кантонера,
телеграфните
стълбове –
угаснали свещници в нощта.

Сега вие прегазвате росната утрин
и навлизате през цъфтящи лъки и поречия,
където се плъзгате
край огледални крайбрежия –
сред безмерни
прерии
вие се надбягвате
със стада от бизони,
камилски птици
и ковбои.
Уморено
и бавно
лъкатушите
между теменужни
полета и ниви –
тъжен
дъжд
ви облива.
От злачните пасбища
кротки добитъци ви гледат
и ви се радват
или побягват изплашени
низ прашните кърища…

В някоя лятна привечер
вие пристигате
в малките
предместни гари,
и разравяте
с вашия грохот
мравуняка
на пероните –
забравяте се
в дълги маневри,
устройвате
зрелища,
разнизвате
вашите прешлени –

о, метални влечуги!

Докато
изпод червените фуражки
началниците
ревниво
поглеждат
прощалните целувки на пътниците
и нервно
дават
сигнала
за тръгване.

В: Годишни кръгове, 1948, София: Хемус, 134-139.

Първата публикация е в Златорог, 1933, кн 6, с. 312.