„СЛЪНЦЕ ИЗГРЯВА И СЛЪНЦЕ ЗАЛЯЗВА“. КОНСТРУИРАНЕ НА РОДНОТО ПРЕЗ ПРИКАЗНОТО В РАЗКАЗИТЕ НА МИРОСЛАВ ПЕНКОВ
Полина Пенкова
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
“THE SUN RISES AND THE SUN GOES DOWN”. CONSTRUCTING THE NATIVE THROUGH THE FABULOUS IN THE SHORT STORIES OF MIROSLAV PENKOV
Polina Penkova
Sofia University “St. Kliment Ohridski”
The paper aims to explore one of the devices through which the Bulgarian author Miroslav Penkov builds on the image of the native in his short story collection East from the West. It demonstrates the methods of use, abuse and imitation of the fairy tale figures and patterns that establish a representation of the Balkan and the Eat European cultural and historic space. The main focus of the text is the use of the category of fairy tale time.
Keywords: parody, postmodernism, fairy tale time, Miroslav Penkov
Настоящият текст има задачата да разгледа изграждането на образа на родното пространство в сборника с разкази на Мирослав Пенков „На Изток от Запада“ (2011). Негов основен фокус са пародийните употреби на приказката и приказното време, представено в произведенията чрез естествените цикли на слънцето.
Канадската изследователка Линда Хътчън теоретизира пародията като процес на „преразглеждане, проиграване, преобръщане и „транс-контекстуализиране“ на по-ранни произведения на изкуството“ (Hutcheon 2000:11), характерен за постмодерното творчество. Постмодерното изкуство употребява и злоупотребява (use and abuse) с традиционните форми и конвенции и съответно е неизменно свързано с онова, което Хътчън нарича „присъствие на миналото“ – ревизирайки запасите му, постмодернизмът създава иронически диалог с него под формата на критическа преработка на естетическите и социалните му структури. Именно пародията, използвана от авторката не като осмиващата имитация на стандартни теории и модели, а като повторение на кодове с критическа дистанция, маркиращо различията в самата сърцевината на подобието, се превръща в двигател за литературноисторическия диалог. Пародийното едновременно показва както осъществяващите се промени, така и културния континуитет: „Противно на преобладаващите възгледи за пародията като вид аисторичен и аполитичен пастиш, постмодерното изкуство използва пародията и иронията, за да ангажира историята на изкуството и паметта на зрителя в преоценка на естетическите форми и съдържания чрез преосмисляне на техните обикновено неутвърдени политики на репрезентация.“ (Hutcheon 1989: 100)[1] В този смисъл пародията се явява практика, която подчертава историческите, социални и идеологически контексти, в които е създадена и съществува една творба и същевременно й позволява да се изгради като художествен отпор на доминиращите модели.
Превръщайки родното пространство в свой център, разказите от сборника на Мирослав Пенков подхождат към конструирането му чрез техниките за пародиране по модела, описан от Линда Хътчън. Най-очевидно тези практики са свързани с историята и историографирането на събитията през ХХ в. Разказите се занимават с войните, социализма, възродителния процес, с кризите на прехода. В този текст обаче искам да представя една по-малко забележима форма на пародийно кодиране, която спомага за изграждането на образа на родното, а именно употребата на модела на приказното време, чрез която бива изградено родното пространство. Тук трябва да бъде направено уточнението, че умишлено използвам определението родното пространство, вместо възможните „българското“, „националното“ и т.н. От една страна, причината за това е, че разказите на Пенков не се съсредоточават около чисто българското, а обединяват Балканите и по чисто географски, и на битов и културен принцип. От друга, разширяването на родното пространство извън пределите на страната, към по-голямата единица на Източно(европейско)то, дава възможност за реализиране на този вълшебен образ, към описването на който настоящият доклад се стреми. Струва ми се, че това е и една от целите, които сборника си поставя още със самото заглавие „На Изток от Запада“.
„На Изток от Запада“ изгражда двоякото лице на родното пространство. Чрез полагането му в границите на големите (що се отнася до балканското минало) исторически събития, то е възстановяващо се от травмата. На това ниво Пенков употребява и злоупотребява с клишетата на политическото, засягайки застоя и бедността на Източна Европа, като по този начин работи върху и дестабилизира хоризонта на очакване както на българския, така и на световния читател. В същото време разказите отпращат и към една аисторична репрезентация на региона, отмествайки го назад и отвъд, в сферата на отвъдвремевото, предмодерното, вечното, в зоната на митичното и фолклорното. Така в разказите се появяват два вида време – линейното на историята и цикличното, отговарящо на правилата на времето във вълшебните приказки. Синхронът и напрежението между двете образуват амбивалентния образ на родното.
Правилата на приказното време, разбира се, са условни, затова е необходимо да бъдат направени някои уточнения как точно ще бъдат разбирани нататък. В статията „Категорията за време в приказките“ Маири Казик прави опит да систематизира общите принципи, с които работят множество приказни текстове. Оспорвайки твърденията на различни изследователи, че времето в приказката е без значение, авторката твърди, че дори безвремието има своя значима роля за приказния свят – като художествен свят той все пак е конструиран на базата на определени правила, които правят валидна възможността принцесата да прекара сто години в сън и да се събуди непроменена. Казик настоява, че приказките не игнорират категорията за време. Описани са две времеви категории, които работят заедно: човешкото време, равномерно и логически течащо в една посока от една точка към друга, и приказното, което тече по-бавно или по-бързо от първото или пък е статично, застинало. В общия случай обаче то е неопределено: героят мигновено се пренася на големи разстояния, изяжда магически предмет и незабавно усеща неговия ефект, прекарва дълго време в подземното царство, но на повърхността не е изминал и ден и т.н. Въпреки тези вълшебни свойства на времето обаче, Казик констатира, че събитията в приказката са все пак организирани в добре дефиниран хронологически микрокосмос по подобие на човешкия живот. В този смисъл основните единици за време са сравнително широки: денят и неговите части или в по-голям мащаб, природата с нейните циклични промени. Тази липса на конкретика във времево отношение има „дистанцираща функция, чрез която героите и сюжета биват отделени от заобикалящата ни реалност.“ (Kaasik 2008: 49).
Разказите в „На Изток от Запада“ използват тези условни природни кодове на времето, за да дистанцират максимално родното пространство в полето на приказните светове. По този начин то бива противопоставено на историческите енергии и насочва към друг вид, отвъдисторически колективна памет и колективен език, със собствени режими на репрезентация. Такъв колективен език според Пламен Антов е именно „класическият“, автентичен фолклор и неговите литературноидеологически употреби“ Така героите на разказите и пространствата, които обитават, съществуват в граничността между непрестанно изменящия се ход на историята и хармоничната безкрайност на приказното.
Това е силно изразено в разказа „Девширме“. Героят е български емигрант, напуснал родината с мечти за по-добър живот в Америка и разочарован от новата действителност, който опитва да запази ценностите на родното у малката си дъщеря. Разказът за миналото е симбиоза между историческия факт и приказката. В „Девширме“ е най-очевидната употреба на приказните кодове – преизказното наклонение, вълшебни фигури и приказен език и приказното време. Времето е организирано в дни и нощи, в естествените смени на деня и нощта: „потънело ли слънцето“ (Пенков 2014: 202), „сутрин било, призори рано“ (Пенков 2014: 204), „било слънцето още високо в небето“ (Пенков 2014: 220), „по залез слънце стигнали“ (Пенков 2014: 221) и др. Зад приказното представяне обаче са поместени обективните факти – героите са прапредците на разказвача, историята е част от мащабния разказ на робството. Фактът и фикцията биват слети до степен на пълно съвпадение. Въпреки че фокусът пада върху националната травма, пространството, останало на заден план, изобразява вечната симетрия на приказния свят: „И ето, тая приказка се свършва. Що народ я е разказвал, що народ е пял за нея песни. Тая приказка е и в земята, и във водата, и в долините, и из високите върхари. И до ден днешен още, качиш ли се горе в планината, ще го чуеш тоя глас приспивен, момински…“ (Пенков 2014: 230)
Разказите на Пенков играят с постоянната смяна на начина, по който времето бива отмервано. Режимите се смесват. Конкретиката на точното отмерване – датите, годините, часовете се появяват когато историческите събития взимат превес. Съществуването в родното пространство обаче обикновено преминава в статичното, бавно безвремие на приказките. В статията си Казик описва наблюдението, че човешкото и вълшебното време често се преплитат, например когато смъртният човек попадне в магическото царство. Тогава смъртният става подвластен на правилата на новото място. (Kaasik 2008: 50) В на „Изток от Запада“ нещата стоят по различен начин. Хармонията на приказното време бива разрушена, когато драмата на историческите и политическите събития наруши идилията. Такъв е случаят с разказа „Снимка с Юки“, където селото е изобразено през кодовете на приказната земя. „Снимка с Юки“ борави с бинарните опозиции свое-чуждо, традиционно-съвременно, идилия-хаос, за да опише хармоничния микрокосмос на българското село, опазило себе си извън рамките на космополитния живот и да го противопостави на модерното (знаците на логиката, науката, техниката, с които биха могли да се характеризират емигрантът и неговата съпруга). Когато присъствието на героите, пристигнали от Америка, причинява убийството на малко момче, идилията на приказното времепространство се разпада – нито селяните, нито придошлите могат едновременно да съществуват съвместно в хармония.
Редът на приказното време и пространство е винаги разклатен от големите травми. Подобен пример е разказът „Нощният хоризонт“, чийто център е не личната, а голямата национална драма на възродителния процес. Съществуването на майстора на гайди и неговото семейство и мюсюлманска общност е обрисувано в рамките на приказната идилия на планината, извън цивилизацията и по този начин – извън традиционното човешко време. „Нощният хоризонт“ отново създава двата паралелни свята на предмодерното и съвременното и ги превръща в пейзажа, на чийто фон се разгръща битието на балканския човек. Нормалното съществуване на героите в техния почти приказен дом, водени от монолитността на времето като природна цикличност е разрушено от заповедта за промяна на имената. В началото времето тече идилично: „без почивка майсторяха гайдите. Денем и нощем.“ (Пенков 2014: 174), „ден подир ден чакаха“ (Пенков 2014: 177), „към заник клонеше слънцето“ (Пенков 2014: 183), „нощ подир нощ“ (Пенков 2014: 180), „светна зорницата, съмна се“ (Пенков 2014: 182). След момента на смяната, представена не само като смяна в назоваването, а и като промяна на идентичността, се променя и времето, то става конкретно, фрагментирано, точно измерено: „от петнайсет години сън не съм заспивал“, „и три месеца и четири дена, пет часа и девет, не, десет минути.“ (Пенков 2014: 180) Разказът завършва с очакване на обещаното завръщане към хармонията с идването на митичните фигури на белия и черния овен, които ще възстановят реда, връщайки света в неговото първоначално, предисторично състояние.
Зададените примери показват някои от начините, по които Пенков описва родното като пространство на непрестанен конфликт между новото и старото, където старото се явява най-простото съществуване извън цивилизационните норми. Нито едно от произведенията в „На Изток от Запада“ обаче не опитва да разрешава напреженията. Вплитането на приказното в иначе съвременни сюжети (разказите покриват събитията от ХХ в.) играе важна роля за преобръщането на нормите както на приказните сюжети, така и на изграждащите се съвременни разкази за региона. По този начин балканското битие е изобразено в неговата сложна нееднородност. Застанало на граничната линия между новото и старото, между традиционното и съвременното, едновременно аисторично и във вихъра на историческите събития, то съдържа в себе си всевъзможен низ от противоречия, образуващи неговата цялост. Така то е видяно и като застинало приказно времепространство, въпреки че приказката е лишена от финалните си заключаващи я функции (героят по-скоро няма да получи наградата, може и да не заживее щастливо – по Владимир Проп), и като част от съвременността, макар визията за това да е изключително лична, в дисонанс както с българските, така и с чуждите такива.
Използвайки характерните за приказките кодове като време, пространство, символи и знаци, „На Изток от Запада“ препраща към колективистичното съзнание на балканските хора, което в същността си е оралната традиция на мита и фолклора. В книгата си „Въведение в късия разказ“ британецът Пол Марч-Ръсел определя устното творчество като основополагащо за жанра, но и като вечно завръщащ се елемент като в модернистичните, така и в постмодернистичните му проявления. Последното е особено валидно в настоящата ситуация на глобализация що се отнася до авторите емигранти. Макар на пръв поглед контрастираща с постмодерните похвати, устната традиция на приказките се явява често използвано средство от преселниците, за да се свържат отново със собствените си език и история и да осмислят опита си на чужденци в чуждо място. Оралността, смята Марч-Ръсел, представлява:
повече от понякога мистериозната концепция за „глас“. Тя описва как интонацията в тона и регистъра, акцента и идиома са вградени в скрития културен и социален контекст, който предопределя изговорения разказ като непостоянен, недовършен, компрометиран, фрагментарен, стилистически изменчив…Оралността разкрива изговорения разказ като винаги подправен и податлив на промяна. (March-Russell 2009: 27-28)
Така самата анонимна природа на устното творчество бива изменена – не става дума за един неизвестен автор, а за множество, чиито гласове звучат заедно по едно и също време иззад думите. В този смисъл употребата на приказните режими в сборника на Пенков пародира не само жанра на приказката, а многогласието, което я съставлява. Липсата на авторов център, който този подход проиграва, опитва да разположи самия автор сред множеството анонимни автори, а разказите да обозначи като част от българската традиция.
Може да се каже, че сливането по линия на словото се случва не само назад, но и напред, в унисон с тенденциите на съвременната литература. Според Пламен Антов завръщането към трайното, стабилното, към идеалите на традицията е израз на естествените процеси на обновяване на езика след разрушаването на социализма. Важна част от тях е възвръщането към „ценността на единичното и особеното, на „малките разкази“, които в единия от смислите си колабират назад-и-навътре, към/в етнонационалното.“ (Антов 2016: 172) Така би могло да се направи заключението, чрез пародирането на приказните кодове, „На Изток от Запада“ цели именно конструирането на малкия балкански разказ. Поради специфичните особености на пародията като трансконтекстуализация, тя предлага различни перспективи за работа едновременно с миналото и настоящето и преобръща конвенциите. По тази причина Линда Хътчън я разглежда като „ексцентрична“(ex-centric), предпочитан режим за изразяване на маргинализираните гласове, какъвто в крайна сметка се явява гласът на Мирослав Пенков – автор, пишещ за родното през своя статус на емигрант отвъд океана. Подривайки традиционните и обикновено станали неадекватни шаблони на изкуството, пародията осъществява преходът към множествеността на малките разкази.
Разглеждан именно като опит за изграждане на малкия разказ, „На Изток от Запада“ репрезентира родното пространство като симбиоза между вечното и развиващото се. Полагайки низа от динамични исторически събития върху монолитността на приказното времепространство, разказите разширяват визиите за страната и Балканите. Родното не може да бъде определяно само чрез историческото, чрез всеизвестния факт. Осъществяването на тази амбивалентна репрезентация е важно, тъй като сам по себе си сборникът има интересна история. Той е написан първо на английски, затова и естествено можем да предположим, че е насочен към американската публика и нейните очаквания към Източна Европа. Едва по-късно авторът сам превежда текстовете си на български. Струва ми се, че това трябва да се има предвид, особено когато се обсъждат механизмите, чрез които е изградено родното. Докато българската публика по-лесно познава и припознава тези кодове, към оригиналната аудитория на разказите не може да има същите очаквания. Затова би било удачно да се предположи, че чрез обрисуването на Балканите като вечно приказно място, Пенков се противопоставя точно на една чужда и неизбежно ограничена представа за мястото.
Цитирана литература
Антов, Пламен. 2016. Българският постмодернизъм XXI–XIXв. Към философията на българската литература. Пловдив: ИК Жанет 45.
Пенков, Мирослав. 2014. На Изток от Запада. София: Сиела Норма.
Hutcheon, Linda. 1989. The Politics of Postmodernism. London: Routledge.
Hutcheon, Linda. 2000. A Theory of Parody. The Teachings of Twentieth-Century Art Forms. Urbana and Chicago: University of Illinois Press.
Kaasik, Mairi. 2008. The Category of Time in Fairy Tales: Searching for Folk Calendar Time in the Estonian Fairy Tale Curpus. – Journal of Ethnology and Folkloristics, Vol.2(2), 2008, p.47-56.
March-Russell, Paul. 2009. The Short Story. An Introduction. Edinburgh: Edinburgh University Press.
[1] Този и последващите преводи от английски в статията са мои – П.П.
Полина Пенкова е докторант към катедрата по Българска литература в Софийски университет “Св. Климент Охридски“. През 2016г. се дипломира със специалност „Философия“, а през 2018 г. завършва магистърска специалност „Литературата – творческо писане“. Интересите й са насочени към съвременната българска литература и постмодернизма. Автор е на художествени и научни текстове.
E-mail: pmpenkova@gmail.com