Слънцето в любовната митопоетика от орнаменталната проза на д-р Найден Шейтанов

СЛЪНЦЕТО В ЛЮБОВНАТА МИТОПОЕТИКА ОТ ОРНАМЕНТАЛНАТА ПРОЗА НА Д-Р НАЙДЕН ШЕЙТАНОВ

Михаил Неделчев, Нов български университет, България

Тежка е кармата над българската литературна култура. Един от непрекъснато явяващите се мотиви в следосвобожденската ни поезия е за спряното сърдито слънце, за това слънце, което грее над тази робска земя. Този вечен сякаш мотив извира от сакралното, от текста на самата безсмъртна Ботева балада, която е един кристал, един абсолютен синтез на националния митопоетически текст (вж. в студията от книгата ми „Литературноисторическата реконструкция“, Просвета, 2011 г.). Ето как завършва стихотворен фрагмент от „Самотна жетварка“ на Кирил Христов: „Трепти отвръст горещина, / пристъпва пътник като в съне /…/ и слънцето по-силно грей, / и душно е от тая песен.“ В „Последна жетва“ на Емануил Попдимитров: „Слънцето пламенно спрело в небето: / жетви дозряват код сетното лето“. При Вен. Тин., в негов лирически фрагмент: „Безкраен ден… Зари и все зари / и нийде сянка в знойните простори“. И – разбира се – „Угасна слънце“ на Яворов с всички негативни характеристики в тази трагическа пародия на „Хаджи Димитър“. Сякаш слънцето тегне тревожно и дори зловещо над българското национално пространство…

Но, разбира се, съществуват паралелно в българската литературна култура и съвсем различни семантични полоси, с други интонации и с друго внушение, където слънцето и слънчевото носят по-скоро радост, несекващо щастие, имат дори опиянително въздействие. Един от най-силните образци в тази насока се двете книги на д-р Найден Шейтанов: „Любов. Вселеноглед. Начало“, 1931 г. и „Любов. Вселеноглед. Човек“, 1933 г.

Философът и наподопсихолог, немският възпитаник д-р Найден Шейтанов – един от най-оригиналните застъпници на фройдистките идеи в България, е автор на голяма поредица есеистично-философски книги, които го представят като една от централните фигури на българския есеизъм през десетилетията между двете световни войни. Активен сътрудник на най-важните списания от епохата като „Златорог“ и „Философски преглед“, той публикува в епохата книгите „Култ към тялото“ (1928), „Балкано-българският титанизъм“ (1929), „Великобългарски вселеноглед“ (1940) и мн. др. Той превръща еротиката, еротизмът, основополагащата според неговия възглед за националната характерология сексуална проблематика, в една от централните теми на своите разсъждения и обобщения. Според неговия израз: „Еросът или общо казано Любовта е най-характерният белег на великобългарския антропоморфизъм, на изначалната ни човечност, на титаничния наш хуманизъм.“. Но макар националното, родното, „българската земя“, „българският народ“, „българската магика“ и пр., и пр., да са най-важните предмети на неговите изследвания, неговият национализъм не е агресивен, не е нападателен, не е призивно-завоевателски (въпреки „великобългарските“ увлечения); той е смекчен от атмосферата на любовност, която преизпълва книгите и студиите му. Според своята  голяма съвременна изследователка проф. Ерика Лазарова (издала през 2005 г. своята голяма монография „Ученият срещу политика д-р Найден Шейтанов“ – 580 стр., а през 2006 г. осъществила представителното ново издание на съчиненията му с емблематичното заглавие „Балкано-българският титанизъм“ – 600 стр.), д-р Найден Шейтанов „заслужава да бъде четен и изследван заради искрената си любов и уважение към Род и Родина“; тя настоява, че у него няма демонстрация на книжен или хиперболизиран патриотизъм“. Но по-важното е, че с голямо основание един друг голям есеист от епохата – Кирил Кръстев (по-сетнешен, следдеветосептемврийски значим изкуствовед – след прогонването му от официозното литературно поле), го определя като „най-българогласния български стилист“ …

Двете книги с пределно оригинална митопоетическа орнаментална есеистично-художествена проза „Любов. Вселеноглед. Начало“ и „Любов. Вселеноглед. Човек“ не са включени от проф. Ерика Лазарова в нейното обемно издание; те са непознати на съвременния читател; бяха и всред забранените, укритите книги от „спецотделите“ в големите библиотеки. В своите „Спомени за културния живот между двете световни войни“ Кирил Кръстев пише, че в тях (всъщност той говори за една книга в две части): „с великолепно дионистично, ницшево-заратустрово, афоризмично-фолософско перо, даде пример за пледираната от него оригинална народно-българска философско-поетична литература“. И още, в тези книги, пак според Кирил Кръстев, есеистът: „за автори постави „андрогинния бином“ Найден Шейтанов и Мария Шейтанова – без чехкинята, отдадена само на домакинските грижи да своя жених, да „има хабер“ от някакво участие.“ (Т.е., нужна му е сдвоена любовна авторова личност, за да подсили общото еротическо звучене.) И цитираният пасаж прераства в истинска апология:

Тази безценна, забравена и непозната книга е оригинално орфическо издигане на българския мисловно-творчески и поетично-метафоричен дух и език, което при всички пропорции може да се съпостави само с Ницшевия „Тъй рече Заратустра“, а у нас със сказанията на Николай Райнов по своята поетична мъдрост и „българогласност“. Да ми простят писателите и литераторите, но аз смятам тези Шейтанови книги за една от най-изтънчените и проникновени явления в мисловно-емоционалната ни словесност.

Да потърсим допълнителни мотиви за тази свръхвисока оценка – още повече, че двата любовни вселеногледа чувствително се оразличават дори и от останалата толкова оригинална Шейтанова философско-есеистична проза. За тази своя творба Найден Шейтанов изобретява истински нов образен любовно-еротичен език, където например мъжът, мъжкото начало е „любодей“, т.е. този, който действа любовно/в и чрез любовта, а жената, женското е „любоема“, т.е. поемаща, приемаща в себе си, в лоното си любовта. Тези две полярни начала непрекъснато метаморфоризират, получават различни персонификации, сливат се и се разделят. Над тях непрекъснато е слънцето, без соларният култ да е безразделен, без то да е единственото мегамитологическо явление. Във фрагментарното повествование непрекъснато се творят многосъставни неологизми.

Ето как звучи седмата глава „СРЕДВСЕМИР“ от първата книга, „Начало“:

Един е брак в небесните селения между браковете небесни: нашият – на отца Слънце и майката Земя, в златната среда всемирна. Че избрал е Слънчо Земята за невеста. Наедно да легнат вечер – седем трески да тресат. О, хубост женска! Наедно да станат сутрин – семе зори да зорят. О, сила мъжка! Та слънчев Род земята да роди. Та земно Дело Слънцето да създаде. Нашият Род да се роди. Нашето дело да се създаде. Тъй.

Един е брак между браковете небесни: нашият – плодоносен и злотворен. Едно е Слънце-мъж между слънцата вселенни: нашето – разбойно и кротко. Една е Земя-жена между планетите всемирни: нашата, мирна и размирна. На тебе, майко, на тебе, отче, венцехвала! На вас: проклятие! Тъй.

Образът на слънцето се вплита в разнородни мотиви, отново и отново, участва в мрежа от постоянни формули и в афористично звучащи новосъздавани словосъчетания, повторенията са търсени и вариативно предлагани. Ето как ни е дадена началната фаза на този изначален „Вселеноглед“:

Отгде низпаднал огнен Змей та възсиял и разтресъл из седем небеса, та пропорил като вихър вечната мъгла. Той – изконният ден. О, силен огньо, Змейо мълненосен, ти праотче светотворен!

Тъй станало нявгаси чудо на чудесата. Нощ и ден едно се сторили: облюбил огнен Змей Ламя ненаситна. Тя – изконната прегръдка, благословена и проклета. О, гореща влаго, мокър огньо,

Любов вездесъща,

ти единното Начало, в два пола-половини!

От тая прегръдка, огнена и влажна, се народило вселенното битие: могъщи велесветове, отецът Слънце и майката Земя, неизброими малосветове.

Тъй.

Самото облюбване на тази Ламя ненаситна и на Змея, велемъжът, е видяна двупосочно и двусмислено – и като яростна борба, и като непрекъснато подхващана игра – „на падане, и ставане“. Нашият дом, на човеците – това е „града Слънчомена“ (още един неологизъм!). А в глава 17-та „Песен на всемира“ това митическо случване – след любодейното сливане – е една мощна „песен от едно гърло, на два гласа“: „Пеят Слънце и Земя, в златната среда на всемира, песен на тайната, в два гласа, Песен на Любовта, на два пола-повини.“

Във втората космогония „ЧОВЕК“ слънцето вече е от второто поколение митологични културни герои, то е навсякъде над и около любещата се човешка двойка. Но и самият мъж може да бъде слънце при инициационното си любовно пълнолетие, при своето ПРЕОБРАЖЕНИЕ. Ето: „Ще изхвръква вълшебното семе на силата ти. Огнище ще станеш на жив огън. Защото Мъж си вече ти! Слънце си ясно, светотворно.“ И още образи със слънчотворни огнени енергии: „Благовест – че от узряла снага женска жива вода почва да извира, че в узрял стан мъжки жив огън почва да гори. Цъвти красноуста жено! Гордей се, веленосний мъжо!“

Помним колко глави от своето капитално съчинение „Златният стожер на прабългарите“ проф. Иван Венедиков бе посветил на слънцето: „Слънцето и месецът като божества“, „Слънцето и месецът у българите“, „Любовните приключения на слънцето на земята“, „Сватбата на слънцето“, „Семейството на слънцето“ и пр. Голяма част от четящата публика прочете тези митологически възхвали по-скоро като митотворчески, а не като реконструиращи. Книгите „Начало“ и „Човек“ на д-р Найден Шейтанов са пламенно и откровено митотворчески. Но дали и те нямат далеч отиващи в древността културни основи?

* Текстът се публикува във вида, предоставен ни от автора – бел. ред.