„Над него ден изгрява“, или за образа на слънцето в българската литература и фолклор
13.03.2022
Соларната метафорика и обезсмъртяването на комунистическия вожд
04.04.2022

СЛЪНЦЕТО ПРИ НАЙДЕН ГЕРОВ: ОТ ФОЛКЛОРА ДО ФИЗИКАТА

Андриана Спасова

Институт за литература – Българска академия на науките, България

THE SUN BY NAYDEN GEROV: FROM FOLKLORE TO PHYSICS

Andriana Spasova

Institute for Literature – Bulgarian Academy of Sciences

Abstract: The Bulgarian Revival readers view the sun not only as a premodern symbol and motif, but also as a scientific problem. The place of the sun in the various types of literature – folklore, fiction, journalism, popular science – can be seen in the texts of many Revival authors: Neofit Bozveli and Emanuil Vaskidovich („Славеноболгарское детоводство. Ч. 5“, 1835, Nayden Gerov („Песен“, 1842; „Опознал съм ся аз с грижя рано“, 1850, „Химн за Александър II“, 1856), Petko Slaveykov („Слънчова женитба“, 1854), Nikola Belchev („Песен със слънце“, 1860), Georgi S. Rakovski („Българска старина“, 1865), Botyo Petkov („Натурална история“, Ф. 22, а.е. 600, ок. 1868), Lyuben Karavelov („Зайди, зайди, ясно слънце“, 1878) and others. Leafing through separate archival units from Personal Fund of Nayden Gerov (F. 22, NBCM – BAS), we come across specific uses of the sun (eg the folklore motif for separating the girl from her family; the ideological symbolism of the ruler sun), as well as episodic mentions in art and scientific-educational texts. The observations in this report pass through the prism of three separate parts of the Revival literature: folklore, poetry, textbooks.

Keywords: Nayden Gerov, personal archive, Bulgarian Revival, ideological uses, folklore, fiction

 

В представата на българските възрожденци слънцето заема разнопосочно място, вписващо се както в универсалните си и най-често разпознаваеми художествени и идеологически употреби, така и в специфичните за епохата припознавания, съотнесени към просвещенските и национално-идентификационните процеси. През българския XIX век можем да обособим погледа към слънцето най-общо в две посоки: като поетичен образ в преводите и оригиналните творби и като понятие от областта на природонаучните (физика, химия, биология, астрономия, география) и хуманитарните дисциплини (литература и история).

Темата за слънцето е така близка на възрожденската култура по няколко причини. От една страна, тази тема е космополитна и широко разпознаваема като част от залегналите фолклорни и митологични пластове в съзнанието на масовия реципиент. От друга страна, слънцето и соларните метафори се среща като обособена тема с библейските си значения в множество текстове от старобългарската литература: в различните служби, похвални слова, въпросно-ответни творби. Възрожденската публика разглежда слънцето не само като предмодерен символ и мотив, но и като научен проблем. За слънцето се говори в часовете по физика, един от първите светски предмети във взаимните училища. Разглежда се като природен феномен и физичен термин, като част от различни процеси (на топлообмен, пречупване на светлината) и като начин да се обяснят нови уреди, свързани с технологията и развитието ѝ (типове огледала, телескопи, диоптри).

През българския XIX век образът на слънцето присъства предимно в учебникарската книжнина. Нейният енциклопедично-компилативен облик позволява да бъдат включени отделни христоматийни текстове, които дават един общ поглед към света и непознатите за възрожденеца страници. Подобно отваряне към новото и осмислянето му приобщава българската нация наред с нейните идеологически задачи към едни секуларизирани познания. Именно този тип информираност е маркер за разгръщането на читателския хоризонт на възрожденската интелигенция; за разпространението и успоредяването на научнопопулярната мисъл сред европейските и световните публики и общия споделен интерес с българската публика.

Във възрожденската мисловност се натрупват невинаги близки употреби на слънцето (като например абстрактни, рационални, битови, религиозни употреби), с които тя трябва да се справи и подреди, диференцирайки ги. Доренесансовият тип нагласа, в която слънцето е олицетворение на божественото проявление, се сблъсква със светския модернистичен тип нагласа. В нея то не е космически символ или мотив от нечия митология, а е закономерен елемент от космоса, обект с точни характеристики (като например химичен състав, диаметър, обем, плътност). Погледът към слънцето като конкретен предмет за изучаване, а не само като митопоетичен образ, все по-осезаемо се наблюдава през Българското възраждане в съответствие с променените читателски нагласи и интереси към новия тип просвещенско четиво. Мястото на слънцето в разнообразните тип словесност – фолклорна, литературна, публицистична, научнопопулярна – може да бъде разгледано в текстовете на не малко от възрожденските автори. Става дума както за някои добре познати книжовници, така и за напълно неизвестни: Неофит Бозвели и Емануил Васкидович („Славеноболгарское детоводство. Ч. 5“, 1835), Найден Геров („Песен“, 1842; „Опознал съм ся аз с грижя рано“, 1850, „Химн за Александър II“, 1856), Петко Славейков („Слънчова женитба“, 1854), Никола Белчев („Песен със слънце“, 1860), Георги С. Раковски („Българска старина“, 1865), Ботьо Петков („Натурална история“, Ф. 22, а.е. 600, ок. 1868), Любен Каравелов („Зайди, зайди, ясно слънце“, 1878) и др.

Но тези соларни присъствия по-скоро бихме казали, че са фрагментарни подобно на различни универсалии, на които неизбежно попада читателят, и трудно, дори неточно би било да се интерпретират отделните споменавания на слънцето като целенасочен интерес през българския XIX век.

Масивният корпус от ръкописно наследство на Найден Геров наред с изданията и публикациите му позволява да се вникне в една голяма част от разнопосочните сфери на възрожденската словесност. Фондът на възрожденския просветител (Ф. 22 от Българския исторически архив на Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“) съхранява множество учебни помагала; исторически, художествени, публицистични, научни съчинения; писма; фолклорни материали и други. Разлиствайки отделни архивни единици, попадаме както на конкретни употреби на слънцето, така и на отдалечени реминисценции или епизодични споменавания.

Наблюденията в настоящата статия минават през призмата на три отделни дяла от възрожденската книжнина: фолклор, поезия, учебници. Разглежданите ръкописи обаче не са само излезли из под перото на Н. Геров, а са повод да надникнем и в творческата работилница на други по-малко известни книжовници. До голяма степен е предизвикателство да бъде преосмисляна и разгърната книжовната дейност на Н. Геров, сама по себе си изключително разпръсната и разнопосочна в жанрово и стилово отношение. Още по-сложно, но и интересно е тази дейност да бъде анализирана, извеждайки на преден план темата за слънцето като интерпретативен ключ, която тема от своя страна е също така непоследователна и некохерентна възрожденска употреба. Подобно стесняване на изследователския фокус позволява едно препрочитане и извеждане на нови акценти на добре познати и популярни книги, формиращи българското самосъзнание, като „Българска старина“ (1865) на Георги С. Раковски. Темата за слънцето при Н. Геров може да бъде интерпретирана на няколко пласта: от една страна, вземайки на фокус прескачането на несходни тематични пластове: от фолклора до физиката през поезията, от друга страна, е причина за завръщането към авторитетни писатели и проблематизирането на отделни идейни насоки, и от трета страна, дава повод за издирването на отделни ръкописи и изваждането им изпод прашните купчини от историческия архив.

Такъв е случаят с неизвестния копривщенски автор Никола Геров Белчев (1835– 1876) и записаните от него няколко песни, поместени измежду стотиците фолклорни материали, издирвани от различни автори по молба на Н. Геров. На първо място, ще проследим употребите на слънцето в откритите текстове, в които срещаме един от най-популярните мотиви (Ф. 22, оп. I, а.е. 618, л. 5б–6) от народното ни творчество. Това е мотивът за отделянето на момата от семейството ѝ, поглеждането към слънцето и встъпването в новата ѝ социална роля чрез принадлежността към новата фамилия.

Осветяването на тези „дремещи“ преписи привлича вниманието с конкретната митопоетична тематика, но и като една продължаваща тенденция за Възраждането – преписи, които се оказват един от поредицата забравени текстове, десетилетия наред подминавани от литературните историци и фолклористи. Една от песните в Геровия фонд носи заглавието „Нахождането на навестима от дома ѝ кам юнака“, а още две, наречени „Друга“ и „Завърни са Девойко“, са нейни вариации. Като и двете спадат към дяла на обредните песни, които съпровождат календарните празници и обичаи през годината. Разгръщането на тази архивна единица de visu и преглеждането на многобройните изпратени песни, приказки и поговорки до интелектуалеца препотвърждават задълбочения през XIX век интерес към българския фолклор и етнография.

На второ място, наред с фолклористичния прочит ще преминем към литературните измерения на слънцето в ранновъзрожденската поезия. За целта ще се спрем върху първите стихотворни опити на Найден Геров, повлияни както от народното творчество, така и от модерната тогава анакреонтична поезия. Освен известната поема „Стоян и Рада“ (1845), определяна за първата новобългарска поема, важно е да отбележим, че едни от най-ранните поетични творби, макар и в огромната си част непубликувани за времето си и само някои от тях намиращи днес израз в антологии (като например на Топалов 2012: 97–135), са именно на Найден Геров. Това са първите му творби, писани в първите години на 40-те през XIX век: „Пред твой днес аз стоя олтар“, „Есен“, „Вакхически песни“, „Предумване“, „На ч….“, „На Ч***“ Тебе ли, който си утопен“, „Прошение“ и др.), времето на зараждане на даскалската просвещенска поезия, симптоматично възрожденско явление. Образът на слънцето се появява в някои Герови патриотично-носталгични стихотворения – „В един горещий летен ден“ (Ф. 22, оп. I, a.e. 589, л. 38–39) и „Опознал съм ся аз с грижя рано“ (Ф. 22, а.е. 589, л. 79–79б). Именно тези творби характеризират не само поезията на Н. Геров, но и облика на творческите търсения на емигрантските автори, представители на т.нар. първи литературен кръг в Одеса през XIX век.

На трето място, ще се потърси употребата на слънцето в един съвсем противоположен, на фолклорната и литературната представа, модус – като част от научната терминология. Възрожденците мислят за слънцето не само през призмата на богатата символика, но и като конкретен астрономически обект, предмет на изучване. Небесното тяло може да бъде видяно в няколко учебника и учебни записки на Н. Геров по физика и природознание. Това са непубликуваната и неизвестна втора част на „Начална физика“ (Ф. 22, оп. I, a.e. 612, л. 1–282, 1849 г.) и „Книга прьва. Натурална история за децата“ (Ф. 22, оп. I, а.е. 600, л. 229–230). Дори само първата част „Извод от физика“, излязла през 1849, е маркер за променените вече читателски потребности и за увлечението към придобиване на друг тип знание. Геровата „Физика“ е книга събитие, което маркира едно частично отместване на възприемателския поглед от патриотичните постулати и конкретните културно-политически събития на XIX век към световните образователни и научнопопулярни тенденции. С това свое преводно издание Н. Геров полага основите на физична терминология у нас и инициира въвеждането на нова природоматематическа дисциплина в учебните часове. Любопитно е, че огромна част (90 бр.) от спомоществователите на „Извод от физика“ са църковни служители, което отваря тема извън настоящите интереси, но ценна сама по себе си: как религията или фигурата на църквата има отношение и спомага за разпространението на науката и светското познание.

Накратко ще се завърнем към трите споменати линии – присъствието на слънцето във фолклора, литературата и науката и отделните преливания между тях. Благодарение на архивното наследство на Найден Геров можем да надникнем в книжовните и фолклористични занимания на Никола Г. Белчев, възрожденски учител и свещеник, почти без никакви други данни за него. Той излиза от маргиналната ниша с обемния си труд, посветен на българския фолклор, и с публикуваната си книга с народни песни и стихотворения „Песнопойче“ (1860). Слънцето се появява в ръкописните тетрадки на Н. Белчев с разпознатия в сватбените народни песни мотив за отделянето на момата (невястата) и обръщането на погледа към новите ѝ родители. Нека видим две от въпросните песни под номер 19 и 20 (Ф. 22, а.е. 618, л. 5б):

Нахождането на навестима от дома ѝ кам юнака

Постой ми, слънце, погледай

Как милно чадо от майка

От майка йоще от баща

От брате йоще от сестри

От комшии и от рода

Та ще дойде в чюжда къща

Чюжда майка за майче (ще)

Чюжди баща за баща (ще)

Чюжди брате за брати (ще)

Чюжди сестри за сестри (ще)

 

Друга

Поведоха девойка

уникнали дворове

моминине дворове

Ситна роса росѣе (роси)

момковине дворове.

Ясно слънце огрѣло

Момина майчица

В клондир вино носѣе (носеше)

Та сватове служѣе (служеше)

Питеми (?) яще сватове (татеми)

Сас добрем да са заповним.

Без да спираме тук на подробен фолклористичен анализ, само ще обърнем внимание на символните ресурси на слънцето като част от обредния ритуал по сбогуване

на младата жена с близките си. Раздялата с родовата си принадлежност, изоставянето на инфантилната същност и носталгията по загубата на домашната идилия е представена през едни добре познати идентификационни опозиции на „свои“ и „чужди“. В песента наблюдаваме тяхното преобръщане и безпроблемно сливане във традиционната патриархално-фолклорна мисловност: чуждата майка става своя; чуждия баща е припознат като свой; чуждите братя и сестри вече не са така чужди; чуждата къща придобива измеренията на родния дом. Тази трансформация трябва да се случи именно през погледа на фигурата на слънцето – необходимостта от още малко време („Постой ми, слънце, погледай“), в което неомъженото момиче ще встъпи в обичайната роля на съпруга и майка. Тези народни песни можем да свържем с патриархалната идилия и с персонификацията на Порастването, на Отделяното, на Скъсването с първата социална принадлежност в образа на слънцето.

И още нещо ще добавим за малко познатия ни Никола Белчев – при компаративистичния прочит между единствената издадена книга „Песнопойче“ (1860) и конкретния откъс от ръкописната сбирка „Български народни песни“ (в която има записи и на други книжовници като Райно Попович, Йоаким Груев, Захари Круша, Найден Геров) се натъкваме на множество сходства между отделните песни. Нека видим как изглежда едно и също стихотворение на Н. Белчев в ръкопис из Геровия фонд и в книгата (подч. м., А.С.):

Никола Г. Белчев. Български народни песни (Ф. 22, оп. I. а.е. 618, без дата) Никола Г. Белчев. Песнопойче. Цариград, Печатница Т. Дивиатчина, 1860
л. 78б–79 , № 44 – Тодорке ле черно-ока/ Черно-ока бяло-лика/ де къде си погледнала/ сякому си яд задала/ с Ювана си хоратила/ Ювану си болест дала/ та е лежал сирак Юван/ девет години на постели/ девет постели изгнюи/ и десето на възглаве/ над Ивана майка стуи/ майка стуи глава дръжи/ стани сино от постеля/ от постеля от възглаве/ та погледай в дред село/ л. 79 – какви са хора̀  вият / юнак сино до юнака/ и мома сино до мома/ а до Тодора двамина/ двамина деликанлии/ пойди хи речи малеле/ бар от родо-на даземе (наша роднина).

 

с. 48–49, № 19 – Тодорке ле черно-ока!/ Черно-ока бяло-лика./ Где къде си погледнала/ Всякому си яд задала, / С Иван си хоратила/ Ивану си болест дала/ Лежи Иван та умира, / Над Иван майка стуи,/ Майка стуи глава дръжи […] Юнак синко со юнака/ и мома сино до мома. / А до Тодоа двамина, / двамина луди и млади,  ? Иван майци си думаше, / Иди й речи малеле/ Бар‘ наша рода да земе. / Еачто аз вече умирам.

 

Л. 107, № 56 – Тодоре ле любеле/ что ми не си казала/ и я тебе да любя/ да любя тоте да галя […] Сепнах та ся разбудих/ пусто място без тебе/ бял бе камик при мене. с. 51–52, № 22 – Тодоре ле любеле!/ Что ми не си казала?/ Кога си ме любила/ И аз тебе да люба/ Да либа тоте да галя. […] Сепнах та са събудих, / Пусто место без тебе/ Студен камик при мене.
л. 108–108б, № 58 – Сино Иване, Иване! / вдигни глава от възглаве/ милно срьдце от постеля / да видиш сино да видиш / какво добро в пътат мина/ л. 108б – полите му слънце греят/ ръкаве му месечини / очи му черни череши/ вежди му тенки гайтане / клепки му ресни гердане/ Млъчи мале онемяла / с двете очи ослепяла. /Аз от това добро лежа / сега стана девет годин/ ни оживям ни умирам/ […] земи брадва съ сечима / направимя на два огня / земи метла изметима / та ма хвърли въз градина/ в градина под трендафил / да мя роват кокошките. с. 52, № 23 – Сино Иване, Иване! / Вдигни глава от възглаве / Милно сьрдце от постеля/ Да видиш сино да видиш/ Какво добро в пътат мина, / Полите му слънце греят/ Ръкаве му месечини, / Очи му черни череши, / Вежди му тенки гайтане, / Клепки му ресни гердане/ Млъчи мале онемяла/ С двете очи ослепяла. / Аз от това добро лежа / Сега става девет годин/ Ни умирам ни оздравявам.

 

Тези и някои други съпоставки ни дават повод да изкажем хипотезата, че в архива на Н. Геров се намира първоначалният вариант на книгата и че вследствие от молбата за събиране на народни песни Н. Белчев създава и публикува свой собствен труд, който съдържа и няколко стихотворения. Забелязва, че редакцията на фолклорните материали в книжното издание е по посока доближаване до литературния текст – на места е премахната народно-песенната стилистика, редуцирано е изобилстването на разговорна реч, на обстоятелствени непоетични фрагменти със стремеж към нов тип естетическо възприемане.

Наред с патриотично-педагогическите стихове („Отечество“, „Училищно състояние“, „Достойнство“, „България“) „Песнопойче“ включва химн за султан Абдул Меджит, обнародван на турски и български език със заглавие „Многолетствия за Н. И. В. султан Абдул Меджит“ с подзаглавие „(Пеят се у сяка българска църква)“ (Белчев 1860: 83–88). Заниманията на Иван Шишманов доказват, че руският химн „Боже царя пази“ на Жуковский бива адаптиран и разпространен (през османо-турски) в българска културна среда от различни автори, един от които е именно Н. Белчев (Шишманов 1899: 51). Побългаряването на популярната през балканския XIX век песен се движи по посока на политическата конюнктура, идеологическите и просвещенските идеи. В тази адаптация химнът от прослава на Бога преминава в прослава на султан Абдул Меджит, като слънчевата натовареност е водещ реторичен похват. За онагледяване на тезата ще приведа отделни стихове от Белчевия текст:

Дар Божествен те огря,

От успокоение

Простотата се спре

Тръгна на учение

[…]

Цар Абдул Меджит султан

като слънце да светлеее

[…]

Светлата му диадема

Славна честна уварди

Докогато на света̀ има

Слънце месец и звезди

Възхваляването на султан Абдул Меджид I и настъпилите след Хатихумаюна реформи в Османската империя е позитивистичната патетична формула, с която сякаш се приласкава благоволението на политическата цензура при издаването на книги. Един възможен прочит на химна е да се разгледа фигурата на султана през слънчевите проявления на божественото и през конкретната метафора за владетеля слънце. Просвещенският прочит към фигурата на Краля Слънце – Луи XIV, изкован от философските разбирания на Волтер (Волтер 2015: 15), е един от възможните подстъпи към разшифроването на категорично заложените слънчеви конотации във възрожденската художествена творба.

Митопоетичната проекция на слънцето е втората централна посока в настоящите наблюдения. Останалото в архив стихотворение на Н. Геров е отново химн за Александър II (Ф. 22, op. I, а.е. 589, л. 102–106; 107–108; 109–112). Творбата е написана през 1856 [на опаковачната хартия пише 1852, но реално на л. 105 – пише 1856 – бел. ред.] в няколко варианта на ръка на руски и на български и отпечатана като специална брошура в 1 екземпляр, вероятно като личен подарък за царя, с личния автограф на Геров. Отново и тук, подобно епидейктичната творба за Абдул Меджид, изниква идеологическата символика на владетеля слънце:

Отъ прадѣды ни, что е речено:

Бѣлъ свѣтъ отъ Бѣлъ ЦАРЬ намъ ще огрѣе.

Тая надѣжда, сладка и мила,

Намъ подкрѣпява капнѫлѫ силѫ;

Тя е едничькъ лъскавъ свѣтилникъ

За тегловници въ мрачнѫ темницѫ

Доклѣ ЦАРЬ Русскый съ мощнѫ десницѫ

Да ны избави отъ всякъ [вьрлъ] насилникъ.

(Ф. 22, оп. I, а.е. 589, л. 110)

Напълно различен херменевтичен ключ е необходим към друга Герова творба „Опознал съм ся аз с грижя рано“ (Ф. 22, op. I, а.е. 589, л. 79–79б), написана в Пловдив на 14 ноември 1850. С нея бих искала да завърша текста си, като избързам и загатна за едни много ранни предсимволистични търсения на възрожденския автор, които много по-късно в първото десетилетие на XX век ще открием в поезията на Димчо Дебелянов.

На съвсем друг тип поезия попадаме, четейки някои от интимните стихотворения на Найден Геров, в които липсват национално-патриотичните и просвещенски идеи. В „Опознал съм аз..“ на преден план се откроява извеждането на носталгичната изповед на лирическия герой и вглеждането в липсите, в загубения и невъзможен щастлив живот.

В изнесения си доклад за мястото на слънцето при Д. Габе М. Николчина изведе именно това негово митологическо измерение, в което „лунатичкта“ изпада в меланхолия, носталгия, самота.

Геровият самотник също е неразбран, откъснат, отчужден и някак романтически търсещ покой в бягството от своето време: „Не съм познал в света аз сладост… Убит съм още от дете. / Скръбта ми слънцето закрила / От мене с мрачна пелена / в ден ясний глядам аз насила / На слънчевата светлина … Злочестен аз съм человек; За робйе няма тук отрада, Утровен е наш горкий век“ (Ф. 22, op. I, а.е. 589, л. 79–79б). И ако Димчовият герой „напразно спомнил майка и родина“ и неговото „слънце своя път измина“ (Да се завърнеш в бащината къща, 1912), то Геровият герой очаква в „полунощната темнота“ „да дойде един час“, в който бленуваното и изстрадано човешко осмисляне остава убито в зародиш и апотеозно премълчано „Бог да поглядне от небето / И на тегловни каза нас“: / ……………………………“ (Ф. 22, op. I, а.е. 589, л. 79б). Може да се заключи, че и при двамата автори слънцето придобива божествени измерения и фигурата му извежда наяве фигурата на поета.

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

БИА – НБКМ, ф. 22 [Найден Геров], оп. I, а.е. 589, л. 1–171.

БИА – НБКМ, ф. 22 [Найден Геров], оп. I, а.е. 600, л. 1–236.

БИА – НБКМ, ф. 22 [Найден Геров], оп. I, а.е. 612, л. 1–282.

БИА – НБКМ, ф. 22 [Найден Геров], оп. I, а.е. 618, л. 1–430.

Белчев, Никола. 1860. Песнопойче. Собрано и наредено от Никола Геров Б. Цариград: Печатница Т. Дивиатчина.

Волтер, Франсоа. 2015. Векът на Луи ХІV. Т. 1. София: Изток-Запад.

Геров, Найден. 1845. Стоян и Рада. Одеса: в типографии А. Брауна.

Каравелов, Любен. 1878. Нова Песнопойка. Народни песни и стихотворения. Търново: Редакцията на в. „Знание“.

Неофит Бозвели и Васкидович, Емануил. 1835. Славеноболгарское детоводство. Ч. 5. Крагуевац: Княжеска сръбска типография.

Раковски, Георги. 1865. Българска старина. Повремено списание издаваемо в неопределено време. Букурещ: Книгопечатницата на Стефана Расидеска.

Славейков, Петко. Слънчова женитба (Народна басня) – Цариградски вестник, IV, 186, 14 август 1854.

Топалов, Кирил. 2012. Българска възрожденска поезия. Антология. София: Академия за балканска цивилизация.

Шишманов, Иван. 1899. – Наченки от руско влияние в българската книжнина. – Български преглед, IX–X, 1–65.

 

Андриана Спасова (1987) е доктор (2017), асистент (2018–2020), главен асистент (2021) в секция „Литература на Българското възраждане“ в Института за литература при Българската академия на науките и постдокторант към Национална програма „Млади учени и постдокторанти“ с тема на проекта „Рецепция и дигитализация на непроученото ръкописно наследство на Найден Геров“ (2019–2021). „Антични реминисценции във възрожденската книжнина“ (2020) е първата ѝ научна книга, защитена като докторска теза, която получава втора награда в конкурса за Млади учени (2021). Изследователските ѝ интереси са в областта на българската възрожденска литература, първите рецепции на античните жанрове и образци, проблемите на националната идентичност и културната памет, ръкописните учебници и писма на Найден Геров.

 

Dr. Andriana Spasova, Assist. Prof.

ОRCID iD: 0000-0002-0159-5347

Institute for Literature – Bulgarian Academy of Sciences

http://ilit.bas.bg/en

1113 Sofia, Bulgaria