Светослав Минков, “Човекът с електричество”

Светослав Минков, “Една възможна утопия”
12.09.2018
Светослав Минков, “Човекът, който дойде от Америка”
12.09.2018

Човекът с електричество[1]

(из романа „Панаир”)

 

Човека с Електричество направи нисък поклон и поздрави присъствуващите. После каза:

– Някога аз живеех по-добре. Посетителите ме посрещаха с цветя и портокали.

– Да, но тогава във вашия стомах сигурно не е имало динамо! – отвърна подигравателно Пиетри.

– Динамото е само двигателен апарат на материята ми, а цветята и портокалите са израз на почитание, или, ако щете, на признателност даже. Те са нещо като лаврите на заслужилите артисти. А нима аз нямам право на званието артист? Нима аз не забавлявам публиката, или само за това, че играя под палатка, трябва да бъда пренебрегван и неуважаван? Изглежда, че тогава хората бяха по-щедри към своя смях.

– От колко години се занимавате с тази професия? – попита Пиетри.

Тук обаче директорът на фокусническата трупа се обърна с твърде строга забележка към аптекаря.

– Моля ви се, забранено е да му се задават въпроси! – извика той.

– Това не е ваша работа! – отвърна Човека с Електричество, като с отговора си произведе силен смях в цялата публика. – Печелете с мен пари и не се интересувайте от постъпките ми. Аз не мога да понасям повече тези насилия от ваша страна!

Директорът, почервенял от гняв, бързо изчезна на някъде и Човека с Електричество продължи започнатия си разговор с Пиетри:

– Питате ме от кога упражнявам професията си? Не мога да ви определя с точност, но, струва ми се, от самото сътворение на света аз играя ролята на комедиант. Разбира се, винаги под различни преображения. Какъв съм бил в миналото, няма да кажа, защото непрекъснато вървя към усъвършествуване. Днес за днес, в двадесетия век, когато техниката и науката дават само проблясъци за бъдещи велики открития, аз съм човек с динамо. Но знаете ли какъв ще бъда след петстотин години? Вие даже не подозирате. Пък и самият аз едва ли имам някаква определена представа за това, което ще стане след пет века. Във всеки случай, тогава вие ще бъдете мъртъв, както и всички, които се намират сега тук, както и тиранинът, който ме държи затворен в тази мръсна палатка, и може би, в онзи светъл ден, аз ще играя върху вашия прах под ръководството на някой по-добродетелен човек.

Пиетри започна да се увлича. Думите бяха произнасяни с гласа на същински жив човек, в говора липсваха неравномерните паузи на механизъм. Той стана от мястото си и се приближи до куклата.

– Бих желал да зная името ви и да се опозная по-отблизо с вас! – каза той.

– О, та вие твърде много искате! Моето име е винаги под псевдоним. Нима пред входа на Панаира вие не прочетохте афишите за Първата Забава. Там пише: Човека с Електричество. Това е достатъчно. Друго не трябва да ви интересува. Но най-важното знаете ли кое е? Не ви съветвам да търсите познанството ми и въобще, да ме разглеждате по-отблизо. Вашият живот, по такъв начин, се излага на опасност. Защото, за да мога да говоря и върша всичко, каквото вие и вам подобните вършите, т.е. за да представлявам от себе си едно одухотворено същество, значи, че у мен има най-малко десет милиона конски сили електричество и че ако вие и цялата публика тук не сте изпратени още на онзи свят, това се дължи само на моя директор, който е направил подиума и стените на палатката от лош проводник. Чувате ли с каква сила играе динамото в стомаха ми? Ако аз ви грабна сега в ръцете си, искрата ще бъде толкова силна, че от трупа ви ще се получи само стотната част на пепелта от една цигара, или, с други думи, нищо няма да се получи. Но аз не съм убиец. Аз имам съвършено друга задача: да подготвям публиката за по-нататъшните зрелища на Панаира. И когато вие и всички присъствуващи тук стигнете до палатката на Последната Забава, ще видите колко силно е било моето въздействие върху вас. Шегата да изпратя на онзи свят някой смъртен бих си позволил само с моя директор, но той, проклетият, ме е надхитрил. Всеки ден си прави инжекции с каучук, до балсамиране и, представете си, още живее. Този дявол, това чудовище…

– Мълчи, нехранимайко! – изрева сякаш в припадък на лудост директорът, който изведнъж се яви пред Човека с Електричество. А после, като се обърна към публиката, постара се да бъде малко по-любезен:

– Извинете, господа! Нашата кукла има един малък недостатък и той е, че поради силната електрическа енергия, в нея е успяло да се образува съзнанието на жив човек. С това се обясняват и нейните смешни претенции. Но вижте, в края на краищата, тя си остава само автомат.

Директорът се приближи до Човека с Електричество, натисна едно копче върху жилетката му и той, с писък и проклятие, се събори на земята. Динамото беше спряно.

 

[1] Разказът е публикуван във „Вестник на жената“, бр. 140 от 1.март. 1924, с. 1.