Георги Илиев – “О-Корс”
12.09.2018
Светослав Минков, “Една възможна утопия”
12.09.2018

Страхотия[1]

 

Носеше човекът еделвайс на шапката си. Макар че беше охтичав. И с фотографията пари печелеше.

Но знаеш ли, де е скрит дяволът, та да се пазиш от него?

Преди няколко месеца дойде при Васко Загоров една бабичка с два зъба под носа си и започна да скимти още от вратата.

– Ти, синко, – подсмърчаше бабичката, – ще го изпишеш като жив. Изядоха го проклетниците, заради пусто наследство. Сега и гроба му не знаем де е!

Гледа Васко Загоров гостенката и се мъчи да й каже нещо, а в гърлото му има сякаш цял необелен картоф.

– Добре де, – казва най-сетне той, като глътва картофа. Разправи, каква е работата!

А бабичката вади изпод престилката си голяма шарена кърпа, развива я като пелена в скута си, и фотографът мисли, че ей сега ще се покаже някое бебе. Но бабичката хитра, знаете: измъква тя от кърпата едно портретче колкото кибритена кутийка и го подава с треперяща ръка на Васко Загоров.

Васко Загоров гледа: човек с мустаци. Друго нищо се не вижда. Портрет от памтивека.

– Та какво искаш сега? – пита той и кашли сърдито насреща й.

– Да го изпишеш голям, синко. Да го направиш като образа на хаджи Андрея, фъфли бабичката, па се захлупва изведнъж в престилката си и почва да вие като над гроб.

– Лесна работа де, ще го направя! – говори фотографът и охтичавото му лице се налива с кръв.

Проклетата му вещица ще умори човека. А докторите му разправят да не се ядосва.

Отиде си бабичката, и фотографът остана сам с чуждия портрет в ръка.

Взе Васко Загоров едно увеличително стъкло и започна да разглежда преподобния образ на богаташа.

Чудно нещо: всеки косъм на мустаците личи, а лицето мъгляво и на туй отгоре наплюто от мухи, та изглежда сипаничаво.

Но когато човек си разбира занаята, нищо не може да му обърка работата. Влезе фотографът в тъмната стаичка с червеното прозорче, пусна портретчето на богаташа в една чиния с вода, сетне отиде в ателието и почна да нагласява апарата. А портретчето се сви на тръбичка и заплува из чинията.

На другия ден Васко Загоров извади от друга някаква тава един грамаден портрет – просто да ти настръхнат косите, като го видиш.

Дебело мустакато лице на петдесетгодишен човек с крива уста и с подпухнали очи. Същински скъперник. Имали право ония, дето са го убили, за да му вземат богатството. Ако го бяха оставили да си умре в леглото, нямаше да видят никакво наследство.

И тъй, направи фотографът от портретчето голям портрет. Майстор човек, няма що да се каже.

Ала ето, че дойде най-важното: да се поизпише мустакатото лице, да се позамаже малко. Иначе не беше за пред хора. Гледаш го, и докато го гледаш, сърцето ти не бие. Такъв страх те хваща.

Ама пък и то, грозна уста, ви казвам. Изкривила се, като че иска да лапне единия мустак.

Можеш ли да дадеш такъв портрет на бабичката? Ще писне оная ми ти бабичка, ще си изрони зъбите от клетви. А ти иди търси после докторите и им разправяй за охтиката, оплаквай се, че имаш температура.

– Много се ядосваш, – ще ти кажат те и ще свият рамене.

И прави са докторите. Не предизвиквай бабичката, направи й хубав портрет, и туй то. Хем и тя ще бъде доволна, хем и ти няма да се ядосваш.

От сутрин до вечер Васко Загоров стои пред мустакатото лице и ретушира устата. А устата става все по-грозна. Дори плюнки започват да излизат от нея.

– Дявол да го вземе, – мисли си фотографът, – така ли се е родил, или отпосле нещо го е осакатило?

И реши фотографът да си не играе повече с тоя пъклен образ, загърна го в хартия и тръгна да го носи на бабичката. Каквото ще да става.

А бабичката живее далеч, оттатък моста.

Минава Васко Загоров през моста, спуща се надолу край грънчарниците, и ето ти го – изтърсва се пред бабичката.

Седнала тя на едно трикрако столче и плете чорап, гледа иглите през очила.

– Добър ден, бабо, – казва фотографът и й подава портрета, а нещо го стиска за гърлото и го души в гърдите.

Не дай, Боже, да се разсърди сега старата и да почне да разправя, че портретът не прилича на покойника.

Но бабичката развива портрета, обръща бялото на очите си и трепери.

– Ох, Иордане, Иордане-е-е! Ще ми продумаш ли, Иордане-е-е! – вие тя и ближе мустакатия образ с кривата уста.

– Значи прилича, – мисли си Васко Загоров и въздъхва спокойно. И не само въздъхва спокойно, ами усеща и професионална гордост.

Такива работи стават по света. Гледаш го: отвратително лице. А другите целуват това лице и се вайкат, че са го изяли червеите.

Стои фотографът, върти си шапката в ръце и току кашли. Не е от охтиката тая кашлица. Тая кашлица е друга. С такава кашлица хората искат да кажат:

– Я ни плащай, че да си вървим.

Но пък и бабичката не е проста. Разбира тя това и вдига восъчната си глава към фотографа:

– Ох, синко, мини друг ден за парите, че сега ме боде нещо под лъжичката. О-о-ох, не мога да се изправя!

Отива си Васко Загоров като попарен, ама го хваща страшен яд.

Пустата му вещица, ще умори човека.

 

*

Старите гостни стаи изглеждат като омагьосани.

Знаеш, че са мъртви от години, а пък вътре всичко е живо.

По-добре да ти не стъпя кракът в тях.

Търсиш ли някого, влизай направо в кухнята, при солта и пипера.

– Няма защо, – кажи, – да ме смятате толкова официален.

Ама човек се лъже понякога.

Върви уж настрана и току изведнъж попадне в клопката.

Тръгна един ден Васко Загоров да си събира вересиите, мина през моста, отиде при бабичката.

Търси той бабичката – не може да я намери.

А къщата отворена, зеят всички врати.

Наднича фотографът в тая, в оная стая. Няма никой. Потънала бабичката в земята.

Ами сега? Да се връща, че да идва пак – много ще стане.

– Ще я почакам, – мисли фотографът. – Тя трябва да е наблизо някъде. Може и у комшиите да е, да пие кафе.

И влиза Васко Загоров с всичкия си ум в гостната, отпуща охтичавото си тяло на един стол и почва да чака.

Кашли той и оглежда стаята. Какво ще прави. Няма да седи със затворени очи.

Току по едно време, в тъмното се явява един познат образ.

Виси портретът на богаташа върху стената. Хем в златна рамка. За вечни времена приготвен.

Гледа го Васко Загоров и по тялото му полазват тръпки.

Устата на покойника се изкривила още повече. Потънала в бузата и зее като рана.

Мъчи се Васко Загоров да си обърне главата, а не може. Обръща се тогава цял на другата страна, и ето, че съвсем оплита конците.

Седи пред него богаташът на също такъв дървен стол, но вече жив, не е портрет.

Кръстосал той нозете си, сложил ръцете си една връз друга и диша право в лицето на Васко Загоров. С една дума, ни лук ял, ни лук мирисал. Като че никога не е бил погребван.

– Вас, господине, – пита богаташът, – какво Ви носи насам?

А фотографът си глътнал езика. Не може да говори. Само се облива в пот и нищо повече.

Но разбира Васко Загоров, че му е спукана работата, ако продължава да мълчи и развръзва насила езика си. Усмихва се той от немай къде и обяснява с разтреперан глас.

– Дойдох, – казва – да си взема парите.

– Какви пари? – пита богаташът и подскача като ужилен. Иска да разбере, човекът, какъв е тоя непредвиден разход.

– Па – парите за портрета, – заеква Васко Загоров.

– За какъв портрет? – говори скъперникът, а дебелата му буза с устата трепери, ще се пръсне от смях.

– За оня портрет, – отвръща фотографът и вдига ръка да посочи портрета на стената, но ръката му увисва във въздуха.

На стената няма нищо. Стои само рамката и стъклото й лъщи като празно огледало. Няма никакъв образ.

Пуква се злъчката на Васко Загоров.

– Я да си обираш ти парцалите, че ако грабна някое дърво, само на портрети ще ми станеш! – съска богаташът и очите му светват като на котарак в полумрака на стаята.

Скача Васко Загоров и побягва като луд из гостната. Забравя и парите, и бабичката, забравя и себе си. Мозъкът му се люшка в кривата уста на богаташа.

Вървят хора из улиците и се обръщат. Тича фотографът, бърза работа трябва да има.

А фотографът стига примрял в ателието си и се хвърля в леглото.

Лежи цяла седмица Васко Загоров и не приема поръчки. Зъбите му тракат, тресе го.

Идват докторите, вадят слушалките и го чукат по гърдите.

Какво ще го чукаш. Страхът му изял дробовете. От дробовете останало едно парченце. Колкото за два дена въздух да дава.Махайте, – казва болният, – тоя образ от очите ми! После се занимавайте с охтиката!

А докторите псуват по латински и нищо не разбират.

– Бацилус, мацилус, – разправят те и се гледат като лалугери в очите.

И фотографът се съгласява с тях, затваря очите и предава Богу дух.

Изпъва се Васко Загоров с книжни пантофи в средата на ателието, лежи в лъскав ковчег и не мърда.

Чудесно осветление. Само за фотография. Ама кой ще направи снимката? Влизат и излизат разни хора еснафлии.

Никой не разбира от фотографически занаят.

 

[1] Разказът е публикуван в сп. „Съдба“, 1935, кн. 2, с. 15-17.