Свободен като слънцето: линии на бягство в „Крила на свободата“ на Матвей Вълев

СВОБОДЕН КАТО СЛЪНЦЕТО: ЛИНИИ НА БЯГСТВО

В „КРИЛА НА СВОБОДАТА“ НА МАТВЕЙ ВЪЛЕВ

Мартин Колев

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

FREE AS THE SUN: LINES OF FLIGHT IN “KRILA NA SVOBODATA” [WINGS OF FREEDOM] BY MATVEY VALEV

Martin Kolev

Sofia University „St. Kliment Ohridski“, Bulgaria

The article analyzes how the Bulgarian author Matvey Valev adapts the legend of master builder Manol in the short story “Wings of freedom” (1938). In his flight Valev’s Manol reaches the highest point of the story’s cosmology, the point from which the sun contemplates the passage of time. This flight is examined through Deleuze and Guattari’s concept of “lines of flight”.

Keywords: Matvey Valev; Master builder Manol; lines of flight; Gilles Deleuze; Felix Guattari.

Слънцето играе епизодична, но ключова роля в разказа на Матвей Вълев „Крила на свободата“. Всъщност разказът започва тъкмо с него, очертавайки хронотопните си параметри през възвисения, всевиждащ поглед на слънцето[1]:

Слънцето и тогава идеше откъм Черно море.

Гледало е то преди двадесет века как траките хвърлят своите копия срещу дивите зверове. Минавало е то над тракийската равнина, когато из нея са кънтели тежките стъпки на български воеводи и бранници. Оглеждаше то и в дните на Султан Селим Втори сребърния блясък на трите големи реки, които се събират при град Едирне, и лозята по хълмовете, и конопищата в низината, оризищата край реките, пшеничените и бурчакови ниви, черничевите градини, и цялото маришко поле, из което от сутрин до вечер работеха българи и не виждаха плодовете на своя труд. Отминаваше слънцето и тогава към Родопите, а след него гледаха хората, примигаха, бършеха с ръкави изпотените си лица и пак се навеждаха над земята, която не бе вече тяхна (Вълев 1939: 3).

Задаването на тази историческа перспектива вероятно ще изненада читателя, свикнал да асоциира Матвей Вълев с проза разнообразна ‒ емигрантска, маринистична, хумористична ‒ но все ангажирана с житейския контекст и проблемите на модерния човек. Разгръщането на повествованието на „Крила на свободата“ само ще подсили тази изненада, тъй като разказът всъщност представлява авторска трактовка на легендата за майстор Манол. Това не е единствената интерпретация на легендата през междувоенния период, когато се появяват поне още два нейни авторски варианта. През 1938 г. Димитър Панчев-Кардашев публикува разказа „Възнесението на майстор Манол ‒ Синан ефенди“, който ‒ също като „Крила на свободата“ ‒ първоначално излиза на страниците на списание „Летец“. По-популярна е трактовката на Асен Разцветников ‒ поемата за деца „Майстор Манол ‒ легенда“ от 1949 г., публикувана първоначално през 1942 г. под заглавието „Българинът с орлови крила“. Ето защо си струва да тръгнем от общия към частния случай ‒ да видим на какво се дължи интересът на междувоенните автори към този фолклорен сюжет. Можем да си го обясним, от една страна, с популяризацията на реалистичния исторически роман през периода (напр. четирилогията „Асеновци“ (1929-39) на Фани Попова-Мутафова и „Ден последен, ден господен“ (1931-34) на Стоян Загорчинов), а от друга ‒ с постепенното технологизиране на българския бит. То пък води до появата на персонажи, необичайни за предните литературни периоди, като изобретателя и откривателя, които „се опитват да направят света познаваем и другите светове достъпни, убедени в рационализацията, интелектуализацията и разомагьосването на света“ (Стоянова 2018: 246). Майстор Манол е особено привлекателен образ, понеже съчетава тези две тенденции, историческата и изобретателската ‒ според типологизацията на Надежда Стоянова бихме могли да го определим като пример за изобретателя национален герой.

Оттук следва друг въпрос: с какво легендата за майстор Манол е заинтригувала тъкмо Матвей Вълев, автор без отявлен афинитет към българския фолклор или към историческата тематика? Отговорът изисква едно синтезирано представяне на сюжета на самата легенда, който проследява строежа на прочутата Селим джамия по времето на султан Селим II. Султанът искал тя да бъде „со иляда пенджериня и четири минариня“ и „да нема още една во веков друга такава“ (Цепенков 1895; цит. по Стаматов 2005: 245). Не е трудно да си представим възторга от архитектурното великолепие, който е вдъхновил тази легенда. Одринската Селим джамия се приема за голямото постижение на османския архитект Синан, сред чиито шедьоври се нарежда например и софийската джамия Коджа дервиш Мехмед паша, преустроена в началото на XX в. в църквата „Свети Седмочисленици“. Синан произхожда от еничарския корпус и се издига до позицията на главен султански архитект, а споровете за етническия му произход ‒ най-вероятно арменски или гръцки[2] ‒ продължават и до днес. Разбира се, не липсват и спекулации за потенциалния му български произход ‒ тази теза подкрепя например Стилиян Чилингиров в „Какво е дал българинът на другите народи“ (1938). Вероятно по тази причина талантливият архитект в легендата се трансформира от историческата фигура Мимар Синан във фолклорния персонаж майстор Манол.

Метаморфозата му не е толкова неоснователна; в българския (а и изобщо в балканския) фолклор главният майстор Манол също е изключително умел в занаята си, макар че способностите му обикновено не достигат, за да завърши започнатия строеж ‒ налага се да зазида в него сянката на своята невеста (вж. напр. Моллов 2002). В легендата за Селим джамия не се стига до подобни крайни мерки ‒ строежът е завършен успешно, но с това грижите на майстора не приключват. Султанът го поставя пред коварна дилема, чиито конкретни измерения зависят от версията на легендата. В някои варианти Селим II кара Манол да се отрече от вярата си, а във версията, публикувана в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, го пита дали може да построи друга, още по-хубава джамия. В поемата на Разцветников майката на Манол дори му се явява насън и го зарича да постави само 999 прозореца на джамията, а сетне да построи църква с 1000 прозореца. Във всеки случай, дръзкият отговор на Манол към султана води до задържането му и обявяването на смъртна присъда.

Разказът на Вълев не се отклонява особено от основния наративен модел на легендата, но и далеч не е заинтригуван толкова от патетично-патриотичния ѝ потенциал. И тук присъстват моменти, припомнящи верската и етническа принадлежност на протагониста, но те по-скоро служат за уплътняване на историческата достоверност, отколкото за директна мотивация на действията му. Причината за осъждането на майстора в „Крила на свободата“ е от по-прагматичен порядък ‒ поради продължителни войни имперската хазна не може да си позволи да заплати строежа на джамията. Независимо от разглеждания вариант обаче това е наративният момент, в който животът на т.нар. „български Икар“ е застрашен и той трябва да осъществи своето бягство. Различните автори предоставят различни варианти за бягство. Майсторът на Разцветников например получава сребърен пръстен от султанската щерка и изобретява крила от него, след като майка му отново го посещава насън и го учи на „мъдра наука“. Подходът на Вълевия майстор отново е по-реалистичен ‒ той прекарва последната година от строежа на джамията в размисли как да изобрети крила, за да избяга заедно с годеницата си отвъд Дунава, където „турски крак не бил още стъпвал“ (Вълев 1939: 6). Щом го задържат, Манол си проправя с хитрост път до най-високото минаре, където е скрил крилата, и полита с тях. Това е епичната кулминация в историята на Манол ‒ моментът, в който майсторът не просто се измъква от мрачната си участ, но се еманципира от всички наложени му религиозни, социални и пр. рестрикции. Крилатият майстор се възвисява до върховата вертикална точка в космогонията на разказа ‒ точката, която само астрономическото слънце достига и към която султанът се стреми чрез постройката, носеща името му. Тази точка трансформира и трансцендира човешкото преживяване ‒ достигайки я, майсторът става майстер на своята съдба. Той се въздига над събитията и се превръща в техен наблюдател, подобно на слънцето в началото на разказа, чийто поглед не познава ограниченията на цикличното време: „И майстор Манол ги виждаше. Той видя как целият Едирне ‒ търговците, султанските чиновници, спахиите, стрелците, еничерите, бейовете от конаците, пашите от сараите и самият Султан Селим Пияний бягаха с крясъци вън от града, към високия хълм. Той видя жетварите, зърна синята забрадка, която годеницата му размахваше под него“ (пак там: 11).

Този полет разяснява донякъде изненадващия избор за адаптация на Вълев. За разлика от други автори, вдъхновени от образа на Манол, Вълев не се фокусира върху потенциала му като олицетворение на националноосвободителния дух и верския стоицизъм ‒ действително изхожда от него, но го надгражда до една по-универсиална, наднационална и индивидуалистична концепция за свободата: „В сърцето на майстор Манол пламтеше свободата. Дива, нечовешка радост го изпълваше, преливаше се из кръвта му и всеки нов замах разкриваше пред него нови планини и гори, нови полета и реки, нови колиби, села и градове, които летяха заедно с него към своята свобода“ (пак там: 11).

В духа на легендата никой повече не вижда Манол, нито чува за него ‒ той показва на сънародниците и на годеницата си потенциалната свобода, но отлита към една друга своя свобода, абсолютна и необозрима. До известна степен Вълев актуализира концептуално образа на Манол в духа на междувоенния космополитизъм, който с появата на радиото, новите форми на транспорт и т.н. преодолява многобройни граници от географско, културно и идеологическо естество. Можем да поставим майстора в една редица от сходни герои на Вълев ‒ пътешественици, авантюристи и космополити, които превъзмогват географски и психологически ограничения благодарение на техниката и осъществяват своето движение като форма на съпротива и свобода: такива персонажи са морякът Богдан и скитницата Жоржета от повестта „На котва“, капитанът и авиаторката Ида Кайт от разказа „Граждани на света“ и др. Модерната техника, олицетворена в разглеждания разказ от изкуствените „крила на свободата“, позволява непознато за предмодерния човек скоростно придвижване по вода или въздух. Нещо повече ‒ тя позволява осъществяването на това, което Жил Дельоз и Феликс Гатари наричат линии на бягство. Линията на бягство е движение, независимо от набразденото градско пространство с неговите ограждения, предефинирани маршрути и ограничено придвижване. Линията на бягство е движение от номадски, а не от седентарен тип, което осуетява постоянните опити на държавния апарат да регулира тялото политически, психологически, пространствено. Чертаейки линия на бягство ‒ или полет на бягство с изкуствени криле ‒ тялото детериториализира набразденото градско пространство и го третира като гладко пространство ‒ такова, каквото са например небето и морето, любими на междувоенния пътешественик. Показателно е, че персонажите на Вълев не проявяват афинитет към един друг метод на придвижване, характерен за периода и чест носител на положителни конотации ‒ влака, който премръзналите селяни на Ламар например излизат да целунат по челото („Железница“, 1930). Все пак железницата не предполага осъществяване на линии на бягство ‒ тя следва строг, предварително зададен маршрут.

Всъщност Дельоз и Гатари илюстрират своята концепция за линии на бягство и номадско движение тъкмо със строеж на храмове. Те описват как за строежа на готически катедрали средновековната държава не използва свои работници, а наема „надничарлък“ ‒

„номадските, или пътуващи, тела от типа зидари, дърводелци, ковачи и т.н.“ (Дельоз и Гатари 2009: 515). Тези надничари са изкусни, талантливи майстори, но и силно подвижни и независими работници, което създава изключителни неудобства на държавата. В крайна сметка, свободното надничарско движение предизвиква ответни мерки ‒ прокарване „във всички видове разделение на труда върховното разграничение между умствен и физически труд, между теоретичен и практически труд, изкопирано от разликата „управляващи-управлявани“ (пак там: 515).

Майстор Манол може да се разглежда като пример за този предмодерен номадски надничарлък, който все още притежава правата върху креативната си свобода, който работи отвъд рестрикциите и регулациите на постоянно стесняващия и прецизиращия обсега си на контрол държавен апарат. Майсторът може да построи джамия, каквато светът не е виждал, както и да се съгласи да направи втора, още по-хубава. Нещо повече ‒ благодарение на контрола върху творението си той го познава в дълбочина, знае как да го използва за своите цели и къде да скрие инструментариума, необходим му за очертаване на линия на бягство. „Крила на свободата“ приключва по същия начин като легендата, от която е инспириран: майстор Манол отлита надалеч и никой повече не го вижда, или ‒ с думите на Матвей Вълев ‒ „майстор Манол живее и до днес“ (Вълев 1938: 11). Началото на разказа ни показва как слънцето от своята точка на екзалтация наблюдава човешките дела от древността до настоящето. А в края на разказа майстор Манол, свободен като слънцето, отправя поглед от настоящето към безконечното бъдеще.

Цитирана литература

Вълев, Матвей. 1939. Пътници. София: Жена и дом.

Дельоз, Жил, Феликс Гатари. 2009 (ориг. публ. 1980). Хиляда плоскости. София: Критика и хуманизъм.

Моллов, Тодор. 2002. Троица братя града градяха. ‒ LiterNet, №7 (32), 2002, <https://liternet.bg/publish/tmollov/troica.htm> [дата на достъп: 24.03.2022].

Стоянова, Надежда. 2018. Изобретателят и „чарът на луната“. Във: Литература и техника, София: УИ „Св. Кл. Охридски“, с. 245-253.

Цепенков, Марко. 1895. Джамията Сулеймание в Едрене. ‒ Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, Книга XII.

Стаматов, Любомир. 2005. Поемата „Майстор Манол“ на Асен Разцветников. ‒ Балканистичен форум, Кн. 1-2-3.

Freely, John. 2011. History of Ottoman architecture. Southampton: WIT Press.

[1] Така започва и сборникът „Пътници“ (1939), в който „Крила на свободата“ е откриващ разказ. Първоначалната публикация на разказа е в сп. „Летец“ (1938, № 7‒8, с. 13-16).

[2] За произхода на Синан вж. напр. Freely 2011: 32.

Мартин Колев е докторант към Катедра по българска литература във Факултета по славянски филологии, Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Завършил е психология и магистратура по творческо писане в същия университет. Дисертационният му труд изследва номадския субект в творчеството на Матвей Вълев. Автор на 2 сборника с разкази и 4 романа.

Електронна поща: martin_kolev@slav.uni-sofia.bg