Средоточие и привлекателност: два хелиоцентрични прочита през Българското възраждане

СРЕДОТОЧИЕ И ПРИВЛЕКАТЕЛНОСТ:

ДВА ХЕЛИОЦЕНТРИЧНИ ПРОЧИТА ПРЕЗ БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

Владимир Игнатов

9. ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“ / СУ „Св. Климент Охридски“, България

CENTRE AND ATTRACTION:

TWO HELIOCENTRIC INTERPRETATIONS FROM THE TIME OF THE BULGARIAN NATIONAL REVIVAL

Vladimir Ignatov

9^th High French School in Sofia “Alphonse de Lamartine“ / Sofia University “St. Kliment Ohridski”, Bulgaria

This article is an attempt to research two texts dedicated to the image of the Sun – a popular science article and a didactic short story – in literary magazines from the period of the Bulgarian National Revival. Its aim is to study the strategies for dissemination of useful knowledge and moral education through the meanings of this “wonderful celestial luminary”.

Keywords: Bulgarian National Revival, magazines, sun, popular science article, didactic short story

В края на 60-те – началото на 70-те години на XIX в. по линията Виена – Русчюк се осъществява пренос не само на стоки, но и на идеи – ключови за реализирането на просвещенския проект в условията на Високото възраждане. Настоящият текст се опира на връзка силно метафорична между двата дунавски града, разкриваща частен случай на опитите на човека да осмисли и обясни закономерности в заобикалящия свят, които по същество нямат отношение към обективната ситуация на робството, но безусловно спомагат за нейното разбиране и надмогване – чрез въплътеното в тях знание като път към личностно изграждане и общностно благополучие. Тази връзка получава основание и конкретика, като спрямо нея – с оглед обуславящите я външни обстоятелства – прибавим и отделни проявления на един от определящите за времето фактори за културно-просветно развитие – периодичния печат. А с изследователска надежда да ѝ се придаде и смисъл се насочваме и към обекта на предлаганите разсъждения, който изисква внимателният поглед не толкова да се движи по протежение на славната река, колкото да се издига към небесния свод, където, ако се изразим също като Иван Богоров, се намира „светилището на света“, „сърцето на вселената“ (Богоров 1865: 27) – Слънцето. И макар така заявен, този обект да крие рискове за отклонение към литературоведски словосказания, пристъпваме към последователното му разглеждане с определена цел – анализирането и контекстуализирането на негови значения и употреби, но и с думи наум, изречени от един от редакторите, комуто тук са посветени вдъхновени от него редове: „по искренното си това намерение аз прося снисходителността на читателите“ за сторените недостатъци и погрешки (Кемал 1867: I).

Добрите и потребни знания, особено поднесени на прост и вразумителен език, са важното и необходимо условие не само за формирането и моделирането на Аз-а, но преди всичко – за благосъстоянието на общността и пълноценните индивидуални вписвания в нея. Прилаганите в Същинското възраждане образователни стратегии за „произвеждане на човека“ (Чернокожев 2008: 173) в културната ситуация на последното предосвобожденско десетилетие биват допълвани, разгръщани, концептуализирани в името на неговото усъвършенстване и утвърждаване, което се осъществява чрез (пре)откриването на още пътища за функционална изявеност, в случая – съобразявания със спецификите на аудиторията периодичен печат и тематичния обхват на публикуваните в него материали. Основната отговорност на човека е постигането на своето „вчеловечване“, а като последица от това и преумножаването на „человешкото добро“ в света. Затова и знанието не може да бъде самоцел, а средство за изразяване на грижа (към себе си и най-вече към другите). В този порядък текстовете, които разгръщат образа на слънцето − независимо дали те са подчинени на научнопопулярните или дидактичните, на чисто познавателните, естествоизпитателните или нравоучителните значения и послания, са натоварени с една основна роля: докато принасят на читателя морално и духовно наслаждение, да възпитават у него усет към любопитните и полезни понятия (т.е. да не остава той равнодушен към пряко видимото). Така чрез обективното, рационалното обяснение на предмета или явлението − след премахването на заблудите, суеверията и предразсъдъците – да се изясни и подреди заобикалящият свят, да му се придаде смисъл и цялост в диренето и отстояването на собственото място в него при съприкосновението с натрупания културен и цивилизационен опит.

В края на 1867 г. в Русе, „в печатницата на Дунавската област“, младият тогава журналист, издател и редактор Исмаил Кемал предприема списването на интересно в замисъла си, но краткотрайно в осъществяването си списание, заявено като „месечно“ и вписващо се в традицията на просветителската, научнопопулярната периодика. Наименованието му – обещаващо, предвид загатнатата либералност спрямо изразявани възгледи и позиции (както претендира всъщност и известната сред обществеността неговата ориентираност – в духа на реформите на Мидхат паша): „Источник мнения“. Тематичният му обхват – разнообразен и преди всичко полезен, както изповядва в предговора към кн. 1 сам редакторът: „една градина, която е назначена за обще удоволствие и расход, както трябва да бъде посеяна с разновидни дръвеса и цветя, излишно е да казваме, че трябва да бъде разновидно и съдържанието на такива списания, които ся издават с намерение, за да могат да докарат моралното и духовното наслаждение на человеческия род“ (Кемал 1867: II, подч. мое – В.И.). И според поместените материали в излезлите само две книги на изданието това наслаждение следва да се получи от кратко представяне на турската история, разсъждения върху „человеческите нърави“ (Человеческите… 1867), описание на реката Дунав, популярните през Възраждането поучителни диалози („Разговорите на Кузю и Ку“) и др.

Корицата на първия брой на издаваното и редактирано от Исмаил Кемал списание „Источник мнения“.

 Един дял обаче прави особено впечатление – носи общото заглавие „Козмография“ (с пояснението „Няколко сведения за небесните тела“), а под него в двата броя съответно са публикувани текстовете „За слънцето“ и „За Земния глобус“. Така между историческото познание и нравственото възпитание стои разкритият и споделен естествоизпитателен опит – видимо, с ключово място в разноцветната градина от утилитарни идеи и нагласи, свързани с възможното достигане до търсената доброчестина.

Половин десетилетие по-късно друг книжовник и просветител отново по поречието на Дунав се посвещава на подобно благородно начинание. Виена, 1872 г. – Георги А. Живкин (Живков) започва да „нарежда и издава на свят“ списанието със силно изразен просветителски и нравоучителен характер „Книжевен имот за децата“ с намерението и амбицията: „на месец по една книжка“. Излизат два броя – в духа на развиващите се представи и прилаганите подходи по отношение възпитанието на децата (списанието на Живкин, макар и скромно, по свой начин участва в преноса в българска среда на, по думите на Надежда Александрова, „модерните методи на преподаване чрез използването на нагледни материали, чрез играта и изображението, както и без употребата на насилие и физическа репресия“ – Александрова 2021: 59). Мотото, от което Живкин се ръководи – позоваване на Силвио Пелико, се проявява като своеобразна концептуална линия, обуславяща появата на всеки един от материалите в изданието, а и като отправна смислова точка и за настоящия текст:

Чрез публикуваните по страниците на „Книжевен имот за децата“ текстове – дидактични разкази и диалози – тази апофтегма придобива значението на неотменим житейски ориентир и нравствен императив. Сред тях едно конкретно алегорично произведение, носещо заглавието „Слънцето и месеца“, чрез заложеното в него приказно-нравоучително начало разкрива на невръстния читател някои от тайните на мирозданието.

Съвпадения между дадените издания, които читателски провокират, а литературноисторически изкушават с оглед възможно сближаване на два разножанрови текста, а чрез тях и на два отделни подхода – познавателен (научнопопулярен) и художествено-дидактичен, към достигането до една и съща цел – разширяването на личностния хоризонт по пътя на собственото ценностно изграждане и на безусловната посветеност на общностното благополучие.

Без да е последовател на авторитетен учен и предприемчив общественик като д-р Иван Селимински, Исмаил Кемал идейно и практически се доближава до неговите възгледи за периодичния печат, според които за просветените европейски народи той „се превърна в такава насъщна душевна храна, каквато за тялото е хлябът“, чрез него „тези народи се състезават в своите основни действия и предприятия“ (Селимински 1979: 272). Ако не с друго, то поне с подетия (макар и неразгърнат) културен диалог чрез привличането на читателското внимание върху универсални по своя характер теми и проблеми. Текстът „За слънцето“ несъмнено се вписва в един такъв порядък, подчертавайки любопитството на възрожденския човек към процеси и явления извън социалнополитическата динамика на времето, от сферата на обективното знание за устройството на света и закономерностите в него, все още в границите на популярното четиво, но стъпка преди конкретната научна обоснованост (в този смисъл той продължава и допълва традицията от 40-те – 60-те години на XIX в. на Фотиновите, П. Р.-Славейковите, Богоровите книжовни търсения, свързани с природните явления, техническите изнамервания, загадките на света и изявени съответно по страниците на сп. „Любословие“, сп. „Смесна китка“ и в. „Гайда“, сп. „Журнал за наука, занаят и търговия“ и „технологическия наставник“ „Различни познания за ученици“). Материалът е неподписан, вероятно преводен, но със сигурност водеща роля за неговото изготвяне има тъкмо редакторът (каквато е честата журналистическа и издателска практика от периода). Това, което прави впечатление, е неговата информативност и фактологична наситеност (свободното боравене с данни и години), оценъчност (отношението към античните геоцентрични представи, открояването делото на „знаменития Италийски списател“ Галилей – За слънцето 1867: 10) и – ако съдим по споделеното в предговора, − добре обмислена утилитарна обоснованост и насоченост – да се принесе една малка заслуга на съотечествениците, като се привлече тяхното любочитание и с това да се накара „всекиго да ся занимава споряд естественните си обичяи и наклонност“ (Кемал 1867: I, II). С оглед разбиранията на Кемал сведенията за небесните тела са неизменна част от тях и е жалко, че обстоятелствата не позволяват уточнението „(Следва)“ в края на публикацията наистина да се осъществи, въпреки че възрожденският читател има откъде другаде да черпи духовно наслаждение по тези въпроси[1].

„За слънцето“ е стройно организиран структурно и съдържателно текст, въведението достатъчно ясно и целенасочено обособява представяния предмет, преминавайки от общите сведения (движението на небесните тела и съществуващата между тях „привлекателност“ – За слънцето 1867: 10, както и науката, която ги изучава – „козмография, пак там) към частните положения (значението на Слънцето като „средоточие на системата“, на която е подчинен и „земният глобус, на когото живеем“ – пак там) в добре издържан, терминологично подплатен и най-вече вразумително поднесен слог – обещаващ залог за разширяване на представите за това „чудесно светило“ (както много често бива определяно от възрожденските автори – вж. например И. Х. Х. 1877: 166), надмогващи тези за возенето му на златни крила с четири коня или провокиращи справедливи, макар и позакъснели, укори спрямо Анаксагор, който допуснал, че то е поне равно по големина с Морея (Пелопонес).

В хода на изложението, веднага след очертаването измеренията на предмета и прецизирането на терминологичния апарат, се долавя тенденцията към синтезиране и контекстуализиране на наличното знание за Слънцето, на неговото развитие през столетията, на интересни факти, които го съпровождат или характеризират. Затова краткият диахронен преглед заема важно място в научнопопулярната статия – вътрешноструктурно (като възможност за по-пълноценно и конкретно обяснение и осмисляне), но дори и – условно казано – методологически (като модел на организиране и онагледяване на представяното с мисъл и грижа за спецификата и потребите на читателската аудитория). Приведените акценти са от „всичките древни“, които считат земния глобус „за недвижимо едно тяло“ и вярват, че „Слънцето и другите светила ся въртят около него“ през славния Галилей, който опровергава това схващане във втората четвърт на XVII в., като доказва „как Слънцето е недвижимо, а земята и другите подобни планети, както и техните спътници и комети ся въртят около него“, до възбуждането на „фанатизма на калугерите“ и приемането и продължаването на хелиоцентричните изследвания от „всичките звездобройци“ отпосле (За слънцето 1867: 10, 11).

И оттук тези „няколко сведения“, изведени в заглавието на тематичния раздел, придобиват разгръщане и цялост чрез доказани твърдения, проверени данни, непосредствено съотнасяне с досегашния опит, с примери от бита и заобикалящото, от добре познатото близко и свое:

Нека не пропуснем да отбележим, че в отделни аспекти дори изложението на материала в списанието се доближава до това в урочна статия (например следхождащата историческите позовавания част за същността на Слънцето – „валчесто светло тяло“, за неговия диаметър – „ 357 300 чяса“, и обем – „1 400 000 пъти по-голям от земния“[2], за повърхността му – „3 416 000 000 метри“, за отстоянието му от Земята – „38 240 000 левги“, и др. – За слънцето 1867: 11). В този смисъл, без да е категорично заявено като намерение или цел в предговора на изданието, предлаганите в него полезни и интересни учебни понятия могат не само да пробудят „любочитанието“ на публиката, но и да изявят определен потенциал за подпомагане на развиващото се новобългарско училище.

Не се знае дали наистина отношението между зърното и купа е същото каквото е това между Земята и Слънцето, още по-малко – потеглилата вапорска машина докъде ще да е стигнала днес, но може да се допусне, че нескриваният възрожденски патос спрямо разочудняването на пряко видимото предопределя насочването на „дерзский человеческий ум“ (вж. Слънцето 1874: 150) и взор хиляди левги не само под водата, но и над земята – с желанието при проникването в „необъеманите тайни на природата“ и при „откриването на нейните скришности“ (пак там) светът да бъде познат, разбран и подреден.

Статията за Слънцето в „Источник мнения“ не се ограничава в извеждането на само една теория за „средоточието на света“ (За слънцето 1867: 13) и съответно във внимателното фокусиране върху нея, напротив – наблюдава се свободно боравене с нагласи „за“ и „против“, характеризират се полюсни схващания, посочват се противоречията:

   Слънцето е неподвижно тяло.                      ↔       Слънцето има „особно движение

                                                                                              около оста си“ (За слънцето 1867: 13).

    Слънцето „от само себе си е                                   Слънцето е „едно светло тяло“ и

    едно тъмно тяло, на което                          ↔        видимите в дискоса му пятна са едни 

    светлината е онова сине вещество,                        неща, на които истинността не ся е 

    което го покрива“ (пак там).                                    познала“ (пак там).

Този своеобразен плурализъм в мисленето за предмета на текста и в средствата за неговото представяне поддържа читателското внимание, провокирайки към търсене и ангажирайки съзнанието с преход във възприятията от баснословието към разсъждението.

Един тематичен акцент обаче, стоящ на границата между двете, придава не само оригинален завършек на публикувания материал, но и нанася нови щрихи върху културния диалог с чуждото, прави усилие, макар и само през един отделен детайл, да съотнесе българския опит от възрожденското време с този на западноевропейците от „преминалия век“ (За слънцето 1867: 14):

Слънцето – населено? Литературната история и астрономията откриват не само места на взаимна привлекателност, но и загатват за представи, които в по-различен контекст вероятно не биха били далеч от идеалистично-утопичното.

По друг път – на търсените и съвсем приложими, наред с училището, в дома и бита стратегии за благотворно въздействие, за ценностно възпитание и утвърждаване в живота – поема редакторът и издател Георги А. Живкин (Живков) чрез кратките прозаически и диалогични форми, поместени в „Книжевен имот за децата“, и в частност – чрез интересуващия ни тук кратък нравоучителен разказ „Слънцето и месеца“. Този текст целенасочено иносказателно въплъщава изведената в мотото на списанието универсална идея и същевременно индивидуална отговорност пред всеки един – „светия труд“ за постигането на собственото „вчеловечвание“ и за преумножаването на „человешкото добро“, житейско изискване, което на свой ред поставя и друг важен въпрос, занимаващ възрожденското съзнание – този за времето (от изпълнението на споменатото задължение „почивай си само кога спиш“). Разполагайки се между научнопопулярните (например Мутев 1859, Икономов 1871) и нравствено-дидактичните (например Кисимов 1873, Зринов 1875) вглеждания в проблема за времето от периода на Високото възраждане, Живкин със средствата и възможностите на персонификацията (в творбата слънцето „дума с гръмлив глас“, приканва – „ставай, мързелко, ставай“, наставлява – „изгрях вече и ти тряба да станеш, та да работиш“ – Слънцето и… 1872: 23) утвърждава неотменима екзистенциална, нравствено-психологическа повеля – времето е драгоценен дар и не бива да се пропилява в пусти и празни занимания, а да бъде пълноценно използвано за напредък в знанието и добродетелите[3].

Първи брой на нравствено-дидактичното списание „Книжевен имот за децата“ – „нарежда и изважда на свят“ Г. А. Живкин.

             И тук текстът остава без авторска означеност, твърде възможно е той да е побългарен и както допуска Владимир Трендафилов по повод друг един публикуван материал, откриващ същата кн. 1, да е „взет наготово от някое протестантско списание“ (Трендафилов 2007). Личи обаче стремеж чрез непретенциозната повествователна схема и съвсем опростената персонажна система при разколебаните граници между пряко видимото и приказно-фантазното да се създаде определена представа за света, за явленията и условията, от които зависи животът в него, за изграждане на тип отношение спрямо тях, защото от това зависи собственото – достойно и полезно – място в обективната среда, която те обуславят. (С оглед на това, интересно е да се отбележи смяната на повествователната гледна точка: от образа на малкото любопитстващо дете Цвятко и опасенията му слънцето и месецът, както „висят тъй самички под небето“, да не паднат „връх главата“ му – Слънцето и… 1872: 22, през фигурата на бащата, „г. Венко“, и неговите кротки думи на успокоение и увлекателния му разказ за устройството на мирозданието и закономерностите в него до съсредоточаването върху слънчевото самохвалство и мекото и приласкаващо слово на месеца.) Така – казано в по-широк контекст, − между обществените и приватните пространства, между класната стая и дома се осъществява още една продуктивна връзка, функционираща за благото и ползата на невръстния читател / слушател.

Началото на „Слънцето и месеца“ е лишено от определен, по-разгърнат обстоятелствен рисунък спрямо действието, то пряко отпраща към конкретна картина – на залез, с което непосредствено започват да се разкриват взаимоотношенията баща – син, тъй като тъкмо красивото природно явление става причина за спонтанния разказ поучение.

Важно е в случая да се отбележи смислово натовареното присъствие на бащината фигура – възпитателя, приказника, чародея, който внимателно разяснява и така необикновено описва, претворява вълшебни светове в желанието си чрез тях да обясни пряко видимия. Това е интересен момент в заимстването на чуждите културни възприятия, тъй като структуроорганизиращата роля на бащата разказвач заема мястото на любящата и грижовна майка, която традиционно се свързва с даването на „първа отхрана на чедата си“ (Александрова 2021: 66). Според Надежда Александрова целите на този бащин образ са „да бъде той въведен именно като модерен тип бащинство в разбиранията на патриархалния български мъж, за когото възпитанието и домакинството е женска работа, а трудът извън дома – мъжка“ (Александрова 2021: 66-67). Модерен и сладкодумен, бащата от „Слънцето и месеца“ иносказателно започва да изявява усвоеното „козмографическо“ познание посредством изведените в заглавието герои („Слушай за сега какво ти приказват те, слънцето и месеца, през устата ми.“ – Слънцето и… 1872: 23). И тук достигаме не само до модерни представи за родителството, такива са и изразяващите ги поетологични механизми – чрез функциите и особеностите на алегорията, персонификацията, речевата и действената автохарактеристика, персонажната опозиция двете небесни тела последователно се саморазкриват, подчертават своята роля за устройството на света и живота в него, превръщат се в непосредствени спътници в указаните полета на знанието и добродетелите:

(Слънцето и… 1872: 23, 24, 25, 26)

            А пасторалните, идиличните картини на славея, който, кацнал на храст, пълни дъбравата с мили песни, на осата, спущаща се излеко и покриваща цветята, на „птичия цар“ – орела, разперил „яките си дълги крила“, „гледа с острите си очи сичкия блясък“ на слънчовата слава (Слънцето и… 1872: 24) или на кротките светулки, огрени от лъчите на месеца, настояват, че „тих“ и „мирен“ живот е възможен и тук, на тази „царщина“ (Слънцето… 1872: 26) – земята, за което е необходимо усилие, търпение и постоянство. И отворени сетива за него.

Като частни случаи на интересни и потребни хелиоцентрични прочити във възрожденската периодика, текстовете „За слънцето“ и „Слънцето и месеца“ участват по свой начин в късните просветителски процеси на епохата, като разкриват определени издателски практики и редакторски нагласи в развитието на конкретни жанрови и стилови форми (научнопопулярната статия, поучителния разказ) или прилагани методи на въздействие (чисто познавателни, дидактични), бележат особеностите във взаимната обвързаност между словесните и визуалните (илюстрацията, изображението) претворявания на света, но преди всичко – поощряват искрения стремеж към осмисляне и обяснение на проявленията и закономерностите в него. Затова и неговото „средоточие“, лъчезарната му радост вече е разбулена тайна, открита загадка – благодарение на „дерзский человечески ум“, преодолял собственото си непълнолетие (по Кант 2001) при откриването и утвърждаването на своите индивидуални ценностни основания като залог за общностно благосъстояние.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Александрова, Надежда. 2021. Детство и потребление в първите български детски издания от османския период. В: Дългият осемнадесети век 4. Близост и другост в културата на XVIII – XIX в., София: Българско общество за проучване на осемнадесети век, с. 56-69.

Богоров, Иван. 1865. Слънцето. В: Различни познания за ученици, Пловдив, с. 27-32.

За слънцето. 1867. [Без автор]. За слънцето. – Источник мнения, I, 1, 1867, с. 10-15.

За слънцето и… 1874. [Без автор]. За слънцето и планетите. – Читалище, IV, 3, 1874, с. 84-86.

Зринов, Иван (ред.). 1875. Китка. Книжка първа. Виена: Българската печатница на Янко С. Ковачев, 1875.

И. Х. Х. 1877а. Слънцето. – Зорница, II, 42, 20 октомври 1877, с. 166.

И. Х. Х. 1877б. Источниците на сълнечната топлина. – Зорница, II, 43, 27 октомври 1877, с. 170-171.

Икономов, Тодор. 1871. Измерание на времето. – Читалище, I, 7, с. 196-202.

Кант, Имануел. 2001. Отговор на въпроса „Що е Просвещение?“. Пр. Димитър Денков. – Литературен клуб, 33, 01 – 15 март 2001, < https://litclub.bg/archiv/broi33/kant.htm >, [дата на достъп: 06.09.2022].

Кемал, Исмаил. 1867. Предговор. – Источник мнения, I, 1, 1867, с. I-II.

Кисимов, Юри. 1873. Спестявай минутите и ще да са спестят часовете. – Училище, III, 7, с. 54.

Мутев, Димитър. 1859. За ляточислението или Хронологията. В: Месецослов на българската книжнина за 1859 г., год. II и III. Цариград-Галата, с. 1-42.

Отстояньето на… 1875. [Без автор]. Отстояньето на слънцето от земята. – Ден, I, 6, 19 март 1875, с. 5.

Селимински, Иван. 1979. Избрани съчинения. София: Наука и изкуство.

Слънцето. 1866. [Без автор]. Слънцето. – Гайда, III, 5, 1 март 1866, с. 82-84.

Слънцето и… 1872. [Без автор]. Слънцето и месеца. – Книжевен имот за децата, I, 1, 1872, с. 21-26.

Слънцето. 1874. [Без автор]. Слънцето. – Читалище, IV, 5, 1 март 1874, с. 150-152.

Трендафилов, Владимир. 2007. Накъде тече детската литература,
или кой (все по-нарядко) се страхува от Ханс Кристиан Андерсен. – LiterNet, 8 (93), 2007, < https://liternet.bg/publish8/vtrendafilov/nakyde.htm >, [дата на достъп: 06.09.2022].

Человеческите… 1867. [Без автор]. Человеческите нърави. – Источник мнения, I, 1, 1867, с. 15-18.

Чернокожев, Николай. 2008. Образователни стратегии за произвеждане на човека. В: Аретов, Н., Н. Чернокожев. Българска литература XVIII – XIX век. София: Анубис, с. 173-178.

[1] Вж. например Богоров 1865, Слънцето 1866, За слънцето и… 1874, Слънцето 1874, Отстояньето на… 1875, И. Х. Х. 1877а, И. Х. Х. 1877б и др.

[2] „(…) сир. ако ся предположи, че вътрешността на Слънцето е праздна (куфа), земята ще ся вмести в него 1 400 000 пъти“ (За слънцето 1867: 11).

[3] По отношение на това от само себе си се налага една възможна препратка към Иван-Зриновото схващане в „Китка“ (отново в контекста на 70-те години на XIX в.) – „времято ни върви като светкавица и затова трябва внимателно да го употребляваме“ (Зринов 1875: 16).

[4] В този порядък нека посочим, че е интересна перспективата на четене образа на Слънцето през религиозния контекст, какъвто се открива например в текстовете на И. Х. Х. в издавания от Американското евангелско дружество вестник „Зорница“ – „Слънцето“ и „Источниците на сълнечната топлина“. „Чудесното светило“, което ни дава „катадневно светлината и топлината си“ удивлява човека и усилва неговото благоговение пред „безконечната сила и неизпитаната премъдрост на Твореца на Вселената“ (И. Х. Х. 1877а: 166; курсив – И. Х. Х.). Усилията на учените мъже за осветляване на „простий въпрос за источника на сълнечната топлина“ са част от „нашите борби“ за проумяване делата на Създателя, което поражда възторжения отклик, наред с Апостола: „О, колко е дълбоко богатството и премъдростта в знанието Божие! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследувани пътищата Му!“ (И. Х. Х. 1877б: 171).

Владимир Игнатов (1987, София) завършва гимназия в родния си град (2006) и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (2010). Магистър по литературознание (2011). Доктор по българска литература (СУ, 2015) с тема на дисертационния труд „Войната в българската проза между двете световни войни: образи, трансформации, употреби“. Автор на статии и рецензии. Интересите му са в областта на историята на българската литература (XIX – XX в.), развойните процеси в българската драматургия, полиморфното творческо присъствие на Константин Константинов. Преподавател по български език и литература в 9. френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“ (София), хоноруван асистент по възрожденска литература към Факултета по славянски филологии в СУ „Св. Климент Охридски“.