Борис Шивачев, „Фабриката“

Борис Шивачев, „Фабриката“[1]

Искам да ви разправя за фабриката, за първата фабрика, в която работих. Това беше една фабрика за железни конструкции, ни голяма, ни малка, работехме хиляда души. Хиляда души, какви нямаше там, истински интернационал! Аржентинци и испанци, немци и поляци, италянци и руси, и румънци, и българи, и какви ли не…! Всеки говореше, разправяше, ръкомахаше на един свойствен само нему език… И какви типове…!

Например, аз за първи път в живота си виждах лисица. Собствено, аз и по-рано съм виждал това животно в зоологическите градини, но струва ми се, че лисиците, които ни показват там, са много неестествени. И ако не би било много смело от моя страна, аз бих казал, че те изглеждат като мъртви. Та какво пък можем да очакваме от едни животни, затворени в клетки? И тъй, за първи път аз видях истинска лисица във фабриката. Очичките й играеха на четири, а влажният й нос винаги душеше. Отгоре на това носеше и очила, от време на време блясваха стъклата им и прикриваха измамния огън, който гореше в нейния поглед. Беше наистина безподобен екземпляр, необикновена лисица! Може би синя, може би сребърна, а може би… кой знае, аз не разбирам от зоология. Но това, което всеки непосветен в естествената история би разбрал още от пръв поглед, това беше неизмеримото лукавство на този рядък екземпляр. Та другояче не може и да се обясни защо директорът беше поверил на този господин, Дон Сорро, отговорния пост на „чаперо“.

Но вие сигурно не знаете какво нещо е „чаперо“, та и от где ще знаете. Чаперо е човекът, който взима и проверява номерата на работниците при влизането им във фабриката и им ги дава, когато си излизат от работа… И тъй, достатъчно беше да те види само веднъж този Дон Сорро и … Да, и след това можеш да се отписваш от всичките списъци, но не и от неговата памет. Така, например, отиваш пред големите железни порти на ада, пардон, на фабриката… и все още не си оставил всяка надежда да бъдеш приет поне тук на работа. И ето, натискаш се и ти с другите дриплювци наред… „дано“, „може би“… Най-после приближаваш се до директора и „чаперо“-то и смирено молиш както подобава.

„Чаперо“-то те помирисва, позаглежда те, върти опашката си и казва:

– Хм! Този, господин директоре, е бил и друг път … не го бива.

Ти се чудиш, питаш „кога“? Да, ти едвам си спомняш, че преди четири или пет години си работил тук.

– Чудно! – казваш си – феноменална памет има тази лисица ……………….

А познавате ли Алексей Мхаилович Павлов? Та от где ще го познавате! С това си име той не е известен почти никому. Виж, друго е да попиташ за „императорската гвардия“. Във фабриката го познаваха под това име. Той сам се беше отрекомандувал така:

– Аз бях в императорската гвардия.

А когато някой се учудваше, то му казваше:

– Нима не разбираш guardia imperia! – а после добавяше – на руския император, на батюшката.

Алексей Михаилович Павлов, „императорската гвардия“, беше двуметров човек с идеални пропорции на тялото, истински херкулес.

– Такава сила! Такава красота! – мислех си аз – сигурно и в императорската гвардия мъчно се намират.

Алексей Михаилович не обичаше твърде „батюшката“. На времето си бил замесен в някаква история и трябвало да бяга от Русия. От тогава скитал много. И не малко теглил. Във фабриката работеше като „ремачадор“, по цял ден ковеше нитове. И какви нитове! Каква хала! Никой по-бързо и по-добре не работеше от „императорската гвардия“.

Славен човек беше тоя Алексей, широка душа. Когато имаше пари, винаги пиеше и караше и другите да пият, разбира се, за негова сметка.

Славен човек! Но не ми харесваше дето беше разправил такива мръсотии на своята „мишка“. Казвам така, защото хлапето, което му горещеше нитовете, наистина приличаше на мишка. Малко, сухо и слабо, то съвсем се сдребяваше, когато се изправеше до своя майстор Алексей Михаилович Павлов, „императорската гвардия“.

Мишка! Истинска мишка беше това хлапе. А когато почнеше да повтаря мръсотиите на своя майстор, наоколо другите се смееха, а мене ми ставаше болно и тежко.

– Да, ето на какво учим ний нашите синове и невръстни братя, а после?… Един дявол знае какво излиза от тях.

Даже веднъж „императорската гвардия“ обещал на „мишката“ да го заведе в публичния дом, но с условие да докаже на „онези мръсници“, че е мъж…

Не знам какво стана с тази история.

Един ден отивам при Алексей и му казвам:

– Брат, не бива така, не говори подобни мръсотии на тази „мишка“, съвсем ще я погубиш.

– Ну ничево… ех, ти брат… ха, ха…. ха, ха! – смее се „императорската гвардия“…

А инак, прекрасен човек и съвсем не беше глупав, а просто липса на всякакво възпитание.

Да, приятели мои, прекрасен човек!………….

А искате ли да ви разправя за калабриеца от Лондон. Истински маниак! Когато постъпих във фабриката, идва при мене и хоп.

– Do you speak English?

Казвам му, че не разбирам английски. Тогава започва по испански. Казва ми, че бил роден в Лондон от богати родители… и разправя ми той цялата своя биография. Трогателна история! Едва ли не се изкарва за лорд и братовчед на галския принц. А във фабриката можеше да мине и за самия галски принц, такова конте беше.

Когато си купуваше нещо, обикновено идваше при мене и с една почти комическа важност извикваше:

– Ей, българино…. мода! 20 песи! – и той хващаше с два пръста ръбовете на току-що купените си модни панталони и слабо, като ги повдигаше нагоре, повтаряше:

– Мода! 20 песи!

– Отлично, инглес – отвръщах аз.

А той цял сияеше от радост. Ний бяхме големи приятели с англичанина, но нито аз знаех неговото име, нито той моето. Той ме наричаше просто „булгаро“ (българин), а аз него „инглес“ (англичанин).

Обаче в края на краищата, инглесът съвсем не излезе англичанин, за какъвто се представяше, а италианец и то от Калабрия.

Разправиха ми за него, че имал манията да се препоръчва на всеки новодошъл във фабриката за англичанин от Лондон. Вън от фразата „говорите ли английски“ нищо друго не знаел. Веднъж му казах:

– Ей, инглес, ти си роден в Калабрия, защо ме излъга? Хитрец такъв…

Братовчедът на галския принц се засмя, а после ми прошепна:

– Не казвай на другите.

Разбира се, аз си мълчах и продължавах да го наричам „инглес“………………………….

А да ви разправя ли за стареца Йохан? Ами Джузепе, ами дон Педро…?

Не, приятели мои, тъй както разправям, едва ли някога ще свърша. А аз бих искал да ви разправя всичко. Много, много теглих в тази фабрика, а нещо все като че ли ме влече към нея. Една година работих там, а опознах всичките й кътчета, защото много работи смених.

Първо, бях носач на железни греди с възглавничка на рамото. По осем души обикновено носехме гредата. Малко да закъснееш при хвърлянето й… ето ти счупен крак. После бях „армадор“. Вие сигурно не знаете какво е „армадор“, но и да ви разправя какво работи, пак не бихте усвоили занаята му. Трябва човек да поработи, за да го научи. А после бях леяр на чугунени тръби. Да, леяр на чугунени тръби. Ето ти едно хубаво занятие! Мисля си:

– Поповете разправят за ада, но ако дойдеха да поработят като леяри, биха намалили поне с един неговите кръгове.

Отделението, в което разботехме, приличаше на морска батарея при барабанен огън. Осемтях машини – леячки, поразително наподобяваха по формата си на тежки артилерийски оръдия. Постоянно гълтаха разтопено желязо, а после цели потъваха в мъгла от пара и черен графитен прах. Батареята действаше… Шум и работа. Наоколо ние, полуголи и черни от графита, прилични на демони, въоръжени с куки, вадехме тръбите, още огнено-червени и ги товарехме на вагонетките. Разтопеното желязо така нагорещяваше въздуха, щото въпреки голямото течение, беше непоносимо горещо.

Дяволска работа, истинска преизподня!

Но това, което плашеше леярите, беше една повредена машина, която при наливането на желязото пръскаше на възбог. И когато идваше нейният ред, в леярницата валеше огнен дъжд. Хората се горяха и дамгосваха с огъня, който пръскаше тази проклета машина, а дирекцията не искаше и да се издума за нейното спиране. Машината беше непоправимо болна, но трябваше да работи, трябваше да работят и черните роби, защото на господарите им трябваха тръби. Да, тръби, много тръби им трябваха тогава. А какво, че ний си пърлим кожите!

Ето на, виждате ли тези белези отзад на врата ми, а и по гърба си имам. Те са спомен от онази прокелта машина…

А после? После се махнах от леярницата и по цял ден ковяхме нитове с моя Пиетро. Славен момък беше този Пиетро… италианец, черна като смола коса, орлов нос и тънки устни, истински потомък на древния Рим. Може би неговият падаядо гордо се е разхождал по форума със своята пурпурна тога, символ на господарство и благородство. Може би… но днес, Пиетро, неговият потомък ковеше по цял ден нитове. Той беше модерен роб. Ковеше Пиетро, ковях и аз…, а наоколо ни пееха чуковете на другите, бръмчаха електромоторите, лаеха и гърмяха машините. Над нас, безшумно като че ли, всред този огромен шум, се движеше електрическият кран, подобно на грамаден паяк. И винаги този хищник имаше плячка: тежки железни греди, казани и колела от по няколко тона. Какъв шум! Какъв гръм! Каква дива и мощна песен!… Песента на труда.

Близо при машините и чуковете ти би оглушал, ако не запушиш ушите си с памук. А на обед, когато фабричната свирка възвести едночасовата почивка, каква тишина!…

Изтегнат по гръб, върху железата, натрупани във фабричния двор, с поглед, вперен в късчето синьо небе над тебе, ти се чувстваш потънал в пределите на нищото. Тишина, безкрайна тишина и нищо друго. Даже трамваят, който лети по улицата зад високите стени на фабриката, неговият шум ти се струва като бръмченето на муха. И след малко и той заглъхва и пак тишина.

Но тази тишина може да я почувства само този, който цяла сутрин е слушал отблизо гърмелът на машините.

А ето, че пак реве фабричната свирка, а след нея се обаждат като в хор свирките на другите фабрики от предградието. Отново започват да гърмят машините, да пеят чуковете…

Там премазах два от пръстите на лявата си ръка… Видите ли тоя… и до днес нокътът му расте накриво…

А после какво работих…? Чакайте, приятели мои, ще си спомня.

Да, после бях „трасадор“, то е нещо такова, което и в полицията не можаха да разберат. Да, и в полицията не го разбраха. Отивам да си вадя „карта за самоличност“, а те ме питат „ти какъв си“?

– Аз съм „трасадор“ – не ме разбраха.

Обясних им надълго и широко, пак не ме разбраха. Най-после ме нарекоха „механик“.

– Ех, добре, нека да бъда механик. Такъв ме и писаха.

Но аз пак се отвлякох. Искам всичко да ви разправя и струва ми се, че все не мога. Та как бих могъл да ви разправя всичко?… Фабриката е тъй многолика? Ето още нищо не съм ви разправил за децата, за децата на фабриката, а то е тъй интересно.

В нашата фабрика работеха около сто и петдесет деца. И какви деца! На някой от тях, не бихте длаи повече от седем-осем години. Само кожа и кокали. Виждали ли сте малки, слаби котенца? Да, същински котенца.

– Но как е възможно това, нима няма закон за детския труд?

– Не се възмущавайте, приятели мои, законите са създадени за глупците.

– И после, какво струва на гладното дете да излъже, че е на 13 години?

Законът е изпълнен, детето е намерило своя корав залък, а и управлението на фабриката е доволно. Колкото повече деца се предлагат, толкова техният труд поевтинява. Това е много просто, така е с всяка стока. Железен закон или нещо подобно, казват икономистите. Железен закон…!

Та кой закон не е железен за бедните? Да, горко на бедните и дваж по-горко на бедните деца!

Каква работа! Ставаше ми жал, като ги гледах. Цял ден при машините за нитове и гвоздеи. Еднаж бях отишъл, през време на работата, в тяхното отделение, да търся някакви нитове. Останах поразен от гледката. Имаше нещо трагично, наистина, в цялата картина. Дълга редица еднообразни огнища и машини, машини, подобни на огромни челюсти с по един зъб, остър и разкъсващ всичко, каквото му се поднесе. Машините отваряха и затваряха челюстите си всеки момент… гълтаха малки късчета червено желязо и плюеха гвоздеи и нитове. Пред всяка машина стояха по две деца, едно до огнището горещеше късове желязо, а другото ги подаваше на чудовището със своите клещи. Бедните деца! Те приличаха на старци със своите набръчкани и замислени чела, със своите хлътнали страни. Да, те приличаха на старци от някаква странна раса на джуджета, между които се разхождаха, подобно на циклопи, намръщени и неумолими, техните надзиратели. Струваше ми се, че така прикован до машината, станал неразделна нейна част цели осем, а понякога (когато се работеше извънредно) и десет часа, не бих могъл да утрая. А как устояваха тези деца? Аз и досега не разбирам. Най-малкото невнимание можеше да им струва пръста или ръката, но те не се бояха.

Да, приятели мои, децата са по-храбри и по-смели, по-свободни и по-доблестни от нас, възрастните. Не се чудете! Вий не познавате децата.

Там във фабриката едно дете се защити с достойнство от посегателствата на един грубиян надзорник. Той напсува хлапето и се спусна да го бие, но то ловко отстъпи и като хвана със своите клещи един до бяло нагорещен нит, презрително му заяви:

– Ела, нещастнико, ела… ако искаш да ти опърля мустаците. Разбери, няма да работя догдето не се махнеш, муцуна такава!…

Надзорникът беше побеснял. Но в погледа на детето се четеше такава решителност, щото грамадният и тромав като мечка надзоник не посмя да направи нито крачка напред. Той постоя, постоя, ръмжейки и псувайки, па току отмина. Едва тогава хлапето започна своята работа. Това, приятели мои, го видях със собствените си очи. Смелото хлапе беше помагач на Пиетро и на мене, горещеше ни нитовете.

Но не мислете, че това е изключение. Друг път децата бяха били, и то не на шега, един от надзирателите, защото посегнал да удари едно дете. А веднъж се заканиха на самия директор и напуснаха работата, защото ги беше обидил… Минава директорът през тяхното отделение, а те всички вкупом му заявяват, че не могат да работят повече за 90 сентавоса на ден. Тогава ний работехме за четири песи и половина дневно, получавахме пет пъти повече, а работата все една. Аз даже не бих се наел да работя това, което те работеха. Не че беше тежко, а някак си идиотско, превръщаш се в автомат, в машина… но нали ви разправях. Та грозна експлоатация… децата не искат да работят повече за 90 сентавоса, а директорът побеснява.

– Болшевики, анархисти, разбойници! – крещи той, а най-после им казва – на ленивци като вас не мога да повиша.

– Как! Ленивци! – развикват се хлапетата – ленивци! Нека сме ленивци, но няма да работим повече… По-добре да не работим, щом и когато работим ни наричат ленивци…

И те си отиват, ще повярвате ли, приятели мои, отиват си просто защото са обидени. Никаква външна намеса, никаква организация… Те си отиват, защото не могат да търпят както нас старите волове и роби. Ах! Колко са прекрасни децата! Нали ви казвах… ний не ги познаваме.

Разчува се из фабриката за стачката на малките. И какво мислите?… Нищо. Старите повдигат рамене и се хилят. Говорих на Пиетро и на няколко други, че трябва да ги защитим, да протестираме поне, ако не направим стачка. Пиетро и той се хили, хилят се и другите и само повдигат рамене. Беше ми ужасно тежко. Нарекох ги подлеци.

– Децата – казвам – са човеци, а ний сме животни.

– Мълчи, глупецо, тук има доносчици, всичко разправят на директора, ще те изпъдят като псе – обажда се Пиетро.

– Нека! – отвръщам аз – нека ме изпъдят… Не искам повече да работя между такива подлеци… Да, ний сме виновни за гдето нашите синове, когато пораснат, стават подлеци… Ний сме виновни за гдето нашите дъщери става проститутки… Вървете кажете на директора, че не тези бедни и гладни деца са ленивци, а неговите собствени… те са ленивци. Вървете, разправете му всичко… нека ме изпъдят.

Изпървом всички се смееха, а после лицата на тези хора с железни мускули станаха мрачни. Болеше ги… пъдеха техните деца. Може би в ушите им гърмеше:

– Вашите синове ще станат подлеци, а дъщерите ви – проститутки.

Но те бяха смазани от живота, те бяха страхливци.

Чудно нещо!

Хората с железните мускули бяха страхливци, но те не ме обадиха на директора. Та иначе, как бих останал във фабриката? А децата, те не се върнаха повече… Бедните деца! На тяхното място приеха други…

От него ден фабриката ми стана тъй противна. Намразих я… но продължавах да работя там.

Един ден обявиха генерална стачка. И аз я напуснах, нея, първата фабрика, където всред огън и желязо получих своето кръщене. Напуснах я завинаги…

[1] Разказът е публикуван в книгата „Сребърната река“ (1926), с. 58-71.