Борис Шивачев, „Фабриката“
26.02.2018
Ламар, “Център”
01.03.2018

Билети и карти, господа![1]

  

Трамваят като че ли е най-важната отлика между Столицата и провинцията, единственото нещо, което само тука го имаме. Той е преход, между който лежат десетилетия, толкова голям колкото между него и подземното метро на Запада. Може би някой ден и ние ще имаме метро, но тогава провинцията ще има пък своите трамваи. Засега обаче зеленикавите електрически коли са софийски монопол и още дълго ще останат съществена отлика на Столицата.

Но през последните години гледката на софийските трамваи не е така патриархална, както в миналото. Малко след 12 часа или малко преди 2 трамвайните спирки представляват странна гледка. Щом пред тях спре трамвай, от всички страни се стичат истински тълпи от хора, катерят се по стъпалата, блъскат се, ругаят се под нос – и са така решителни и настойчиви в желанието си да се качат на колата сякаш тя ще ги отведе в рая. Вътре в трамвая блъсканицата не е по-малка. Човек може да види някое малко беззащитно момиче, жестоко притиснато между куфара на някой провинциалист и стената, някой възрастен мъж, който подскача като дете на един крак заради настъпения си мазол, някоя жена, която се е отчаяла да намери изпуснатата си ръкавица. Хората се гледат начумерени и мрачни и сякаш всеки е враг на всекиго в борбата за малко местице и за малко повече въздух. Тези мънички лоши гледки биха могли да се избегнат. Дори трябва непременно да се избегнат, ако столичани действително държат на своето име. Разбира се, Столичната община не би задължавала никого да държи изпити по гражданско възпитание, ако можеше да разреши болния въпрос със свои средства. Но при военната обстановка това е невъзможно. Иначе, какво по-лесно да се поръчат от странство няколко десетки мотриси и ремаркета, които да поемат излишека, с който колите сега се претоварват. Поръчките на Общината обаче стоят неизпълнени и едва ли има надежда скоро да се изпълнят. Това, което тука си изработваме, не достига за нуждите. Вижда се, че гражданите трябва сами да си помогнат там, гдето те са най-заинтересувани. Малко повече добра воля и в движението по трамваите ще се сложи ред, който ще спести много нерви и много недобри гледки.

Качването на трамвая е може би моментът, в който трябва да се проявява най-голямо внимание. Обикновена гледка е да се наблюдава как всички пътници се натрупват наведнъж пред входа и как по-силните изблъскват по-слабите, как заприщват стъпалата и така вместо да се получи бързина качването става многократно по-бавно. Би трябвало да се дава път на жените, децата и старите, да им се помага по стъпалата. Няма да бъде най-после някаква непоправима злина, ако някой остане за следния трамвай вместо да си проправя път с колене и лакти. Има обаче една категория пътници, които докрай стоят равнодушно на перона и в последния миг се лепват на стъпалата. Те остават там дори когато трамваят тръгне. Може би им е приятно да се ветреят на чист въздух, може би не им се иска да си платят билета – но положително е, че ако много държат на своята система, рано или късно ще им се случи нещастие. Може ръката да им изневери, може някой камион, спрял съвсем близо до линията, да ги помете от стъпалата. Нещастия от този род съвсем не са редки. Има и една друга категория пътници, които тичат по трамвая дори когато е тръгнал. Те не са малко. Човек може да види дори някоя баба да подскача след трамвая и до последния миг да не се отчайва от намерението си. Нещастията от качване в трамвая са повече от тези при слизането.

Пътникът, който се е качил в колата, трябва веднага да се отстрани от входа, за да не пречи на тези, които все още се качват. Задръстването на платформите е най-обикновено явление. Докато във вътрешността на колата има достатъчно място, всеки се стреми да бъде по-близо до изхода, за да може по-лесно да слезе. Ако на малцина идваха тези оригинални идеи, резултат все пак би имал. Но става така, че всеки се мисли единствен и навалицата при изхода е толкова голяма, че слизането става просто невъзможно. Може да се наблюдава и едно друго явление. Обикновено мотрисата е по-пълна от ремаркето. В пътниците, кой знае по какви начини, се е създало убеждението, че в мотрисата се возят хора от по-първа ръка. Там се пъхат всички, които са от доброто общество, които се смятат от доброто общество, които искат да бъдат от доброто общество. Особено много това бие на очи в петорката. Докато първата кола е претъпкана, във втората всички са насядали, а в третата пътниците сядат по един на пейка. Веднъж чух един кондуктор на спирка Красно село да се провиква духовито:

– Качвайте се и в ремаркето, господа… И то отива до София…

Малко са нещата, които човек трябва да върши в трамвая, и много, които не трябва да върши. Естествено, той трябва да си плати билета. Ако е седнал и наблизо стои права някоя жена, която може да му бъде майка, или някой мъж, който е към възрастта на баща му, той трябва да отстъпи мястото си. Само човек без гражданско възпитание не би направил място на някой болен или на някой инвалид. Нещата, които не трябва да се вършат, са повече. Пътниците не трябва да дават на кондуктора едри пари, не трябва да препречват крак през пътеката, не трябва да плюят и хвърлят разни остатъци по пода, не трябва да говорят високо или да вдигат шум, да се саморазправят с кондукторите, да четат прави вестника си, да пушат, където е забранено, да разговарят с ватмана, да носят със себе си неща, които биха зацапали колата или пътниците и пр. и пр.

Слизането е много по-просто. Слиза се от предната платформа, така, както се качва от задната. Естествено, не трябва да се слиза преди трамваят да е спрял съвсем. Има някои хитреци, които слизат не само когато трамваят не е спрял съвсем, но дори и на места, където няма и помен от спирка. Много от тези хитреци сега са инвалиди, други са представили паспорта си на райския ключар. Общинската полиция е много чувствителна към хора от тази категория.  Изпълнена с добри чувства към тях, тя не пропуска да им отреже една квитанция от карнетката за глоби.

Кондукторите делят пътниците на два главни вида: пътници, които си плащат добросъвестно билета, и пътници, които се стараят да не плащат. Човек не би могъл да си представи колко е изобилна и пъстра втората категория. Веднъж ми се случи да присъствувам на следната невероятна гледка. На спирка Александровска болница се качи достоен възрастен човек. Косата и брадата му бяха сребърни, лицето благородно. Той се изправи величествено край вратата и един младеж смутено му направи място. Старецът седна като на трон. След минутка само кондукторът приближи някак разтревожено към него.

– Билетче, моля.

– Карта! – каза той достойно, без дори да погледне към него.

– Покажете я, моля…

– Казах ви, че имам! – отговори троснато старецът.

Но кондукторът не се остави да го измамят лесно.

– Ако не ми я покажете, ще трябва да си вземете билет! – предупреди той.

Най-после благообразният човек почна да бърка из джебовете си. Беше жалко да се гледа как рови с треперящи ръце из книжата си и как имитира усърдие. Той търсеше нещо, което не съществуваше. След малко кондукторът ми довери малката тайна. Старецът не за пръв път разигравал тази комедия. Друг един негов колега го предупредил да бъде внимателен с него. Старецът обикновено избягвал да повтаря номера си два пъти на един и същ кондуктор, но не пропускал удобния случай, щом кондукторът бил непознат.

Пътници без билет се возят най-много по централните спирки, когато трамваите са претъпкани. Един препълнен трамвай има всичкия шанс да се препълни още повече и то с хора, които дори намерение нямат да си купят билет. Те се загнездват някъде близо до изхода, возят се две-три спирки и щом кондукторът наближи, слизат. Но има дебелооки люди, които не се стряскат от нищо. Те си правят оглушки при подканите на кондуктора, гледат го спокойно в очите и още по-спокойно пушат цигарата си. Между всички пътници техният изглед е най-невинен макар сърцата им да са най-нечисти. Човек, който е способен на такива малки измами, е нещо по-лошо от измамник, той е нищожен човек. Дори наказанието им е нищожно: билет в троен размер.

Винаги съм се удивлявал на търпението и великодушието на трамвайните служители. Порязавали са ме не само техните качества на служители, но и техните човешки качества. Има нещо, бих казал, философско в отношението им към действителността, която ги заобикаля. Цял ден те сноват като трудолюбиви пчели из множеството пътници. Цял ден те виждат безброй примери на човешко нищожество: хора, които хитруват да не платят, хора, които забравят достойнството си в своето желание да се покатерят на трамвая, хора, безразсъдни, хора нахални и други, които приемат всичко това с истерична нервност. С опитното си око те виждат колко малко значат наредбите и колко много личната изгода. И все пак те не губят нито търпението си, нито доброто си настроение. Всеки миг кондукторите са готови да упътят, да обяснят, да се притечат на помощ. Гласовете им са любезни. След като за стотен път са им пъхнали в ръцете хилядарка, която никой никъде не е искал да развали, в очите им не пламва раздразнение. След като за безброен път са улавяли някой хитрец без билет, те не са го изхвърляли с ритници от трамвая. Тяхното търпение и тяхната добросъвестност са наистина удивителни. Добротата, с която гледат на хорските недостатъци, говори за голямото качество на човешката им същност. Виждал съм чиновници, които си чоплят ноктите, когато пред бюрото им пръхти тълпа от нетърпеливи посетители. Виждал съм бюрократи, които се плъзгат по ръба на формалните задължения. Но съм виждал и кондуктори, които цял ден без да седнат сноват от човек на човек и за безброен път повтарят „Някой без билет, моля”, „Минете напред”, „Качвайте се по-бързо”. И това те вършат с усърдие, което не намалява, и с добросъвестност, която трябва да се сочи за пример. Условията за работа са особено тежки през зимата. Цял ден те са на течение между отворените предна и задна врати, с премръзнали ръце и премръзнали крака. Срещу тоя тежък труд те получават за днешните условия крайно ниска заплата. Въпреки това честността на трамвайните служители е известна на гражданите. Случи ми се веднъж да си забравя цигарите в трамвая и кондукторът ме настигна с тях, след като бях изминал вече доста голямо разстояние от крайната спирка. Всеки ден се случва мъже и жени да забравят в трамвая чанти, портмонета или ценности. Те се губят само когато някой ги присвои, преди да ги забележи кондукторът. Но това става сравнително рядко. Обикновено разсеяните граждани намират това, което са забравили, в бюрото „намерени вещи” при Дирекцията на трамваите. Никой кондуктор не си присвоява чанта с няколко хиляди лева, макар да има от тях най-голяма нужда.

Не по-малко трудна е и длъжността на ватмана, а неговата отговорност е безкрайно по-голяма. В неговите ръце е не само животът на проходящите, но и в много случаи животът на тези, които вози. Работата изисква голямо внимание и пълна, непрекъсната съсредоточеност. Докато е на поста си, ватманът не принадлежи на себе си. Всичките му мисли са в неговата работа. Трамваите се движат по улици, препълнени с хора и то с хора, които не съблюдават твърде много правилата на уличното движение. Ръката всеки миг е нащрек, за да предотврати някое нещастие. Добрият ватман познава линията като петте си пръста и не по-малък усет има за всички нещастия, които могат да се случат. Всеки може да си направи един опит: да проследи през рамото на ватмана един рейс. Той ще види, че за десет минути поне един минувач ще направи сериозен опит да попадне под релсите и поне десет ще пресечат линията по начин, който им рискува живота. Ватманът ще трябва да внимава за всички.

Пътниците трябва да имат към трамвайните служители държанието, което те заслужават. Виждал съм много пъти как граждани ругаят кондукторите. Чел съм по вестниците десетки оплаквания. Може да се каже, че голямата част от тях са напълно неоснователни. Най-многобройни са оплакванията и най-чести са караниците за тръгване на трамвая преди всички пътници да са се качили или слезли.

Гражданите трябва да разберат, че трамваите имат разписание. То е създадено не за удоволствието на съчинителя му, а за удобството на гражданите. За да могат трамваите със своя недостатъчен състав да превозват всички, които имат нужда, те трябва да направят максималните курсове. Не може трамваят да дочаква някоя бабичка, която през три улици догонва колата или някоя госпожица, която, преди да слезе, е решила да се ръкува и целува с всичките си братовчедки. Времето е нервно и бързо. Хората са заети с работа. Трамваят трябва да ги отведе бързо там, където те искат да отидат.

Някога, в далечните мирни години, трамваите бяха не само средство за превоз, но и средство за удоволствия.  От тихата и глуха провинция в града пристигаха ученици екскурзианти с мургави лица и шаечени шинели, селяни с тежки дънести потури, конгресисти с шарени пояси, учители в командировка, болни жени и бабички, търговци и постъпващи войници или домашни помощнички. Тяхната първа работа и първа радост беше да се качат на единицата при гарата и да зачакат притихнали и благоговеещи сигнала за тръгване. Пред чакалнята важно се разхождаха кондукторите, шушнеха си нещо и поглеждаха с убийствено безразличие новичките зелени коли. Най-после кратък звън, някакъв странен шум като дълбока исполинска въздишка и трамваят потегляше. Край стъклата му пробягваха къщи, дървета и тротоари, весело звучеха сигналите и още по-весело подканите на кондуктора за билетче.

– Мазно вози! – казваше мечтателно някой провинциалист.

– София, та па София…

И после горестни въздишки, после съчувствени погледи и някакво хвърковато чувство – сякаш не трамваят лети, а провинциалистът с шарения пояс. Пушачът и цигара можеше да запали – такова време беше. През свободното време гостите на Столицата по цял ден се возеха по трамваите – от първата спирка до последната и обратно – ненаситни като деца и с детски весели очи, едно евтино удоволствие и ефектно при това.

 

[1] Първата публикация на текста на Павел Вежинов е в сп. „Сердика”, 1943, кн.1/2, 46-49.