Делнични недели

ДЕЛНИЧНИ НЕДЕЛИ

(ОПИТ ВЪРХУ БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ ОТ КРАЯ НА 60-ТЕ И 70-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК)

Надежда Стоянова

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

EVERYDAY SUNDAYS

(AN ESSAY ON BULGARIAN POETRY OF THE LATE 1960S AND 1970S)

Nadezhda Stoyanova

Sofia University St. Kliment Ohridski, Bulgaria

In Bulgarian poetry of the late 1960s and 1970s, Sunday is often used as a time marker deprived of its festive character. Sunday in these poems is interpreted as a fragment of the everyday cycle, as time of boredom and alienation. Thus, some aspects of the crisis of the Self are presented and the temporal model of the socialist state is challenged.

Keywords: Bulgarian poetry, 1970s, Sunday, everyday life, boredom

За християнската култура неделя е ден на възкресението, определян в четирите Евангелия като началото на онази светла седмица, в която жените, вървели след Иисус от Галилея, посещават гроба Му, а ангел свидетелства за чудото (Мат. 28: 1, Марк. 16: 1, Лук. 24: 1, Йоан. 20: 1[1]). В неделя Йоан Богослов получава своето откровение: „Един неделен ден бях обзет от дух и чух зад себе си силен глас, като от тръба, който казваше: Аз съм Алфа и Омега, първият и последният“ (Откр. 1: 10) Така този ден, който древногръцките и римските астролози посвещават на Слънцето, от християните се преживява като време на сбъднатост, пълнота и преодолян страх от смъртта; като период, в който светът може бъде по-проницаем, а истината да се открие за човека. Аналогично и за българската фолклорна култура това е празничен ден, отбелязването на който е съпроводено с определени правила и санкции. [2] В преобладаващо десакрализирания модерен свят обаче статутът на неделята започва да се променя,[3] защото модерните времена снемат празничността ѝ, освобождават извършваните дейности от ритуалност, а следователно и от тревогата за божествено наказание. Затова и съвсем естествено от първи ден на седмицата тя постепенно се превръща в последен, в допълнение към работните дни, а не в център на краткия времеви цикъл – факт, официално регламентиран през 1988 г. от Международната организация за стандартизация.[4]

Проблематизирането на празничния характер на неделята променя значително темпоралния модел на света, като създава представата за неограничено удължена делничност, но и за безизходност от профанното време. Тъкмо като такава неделята се появява с различна честотност в българската литература на ХХ век, а в тази статия вниманието ще се насочи към нейните употреби в поезията на авторите, дебютирали в края на 60-те и през 70-те години. В текстовете им присъствието на този ден е интензивно и се свързва с невъзможния излаз от делника, но и с все по-разколебаващата се идеологическа представа за „светлото бъдеще“ и с хипертрофиралото до умора и отегчение очакване. Затова и в литературните интерпретации на неделята, с нейната разколебана символна значимост, се разпознава промяната в принципите, които определят смисловия заряд на битието. Тези прочити са и индиректен знак за пробивите в налагания идеологически модел. За творбите настоящето се оказва междинно време на несбъднатост, което се преживява със съзнанието за безкрайна протяжност, за носталгия и блян, но и с усещане за пространствено отдалечаване, за изпадане от „центъра“ на света (срв. Елиаде 1998) и за отчуждение. В българската поезия от тези години делничните недели могат да бъдат представени като кратки, бавни или далечни, но те са винаги вече лишени от катарзисното преживяване на празничното „тук и сега“. Доколкото текстовете от 80-те години продължават редица тенденции, зададени през предното десетилетие, тук ще бъдат посочвани и някои по-късни употреби на неделния ден, но само от книгите на авторите, причислявани към т.нар. поколение на 70-те години. Настоящата разработка има по-скоро есеистично-конспективен характер, защото нейната цел е не да търси изчерпателност, а само да трасира едно тематично поле в българската поезия от втората половина на ХХ век, което може да бъде тепърва пълноценно разглеждано.

Характерният за поезията след 1956 г. и коментиран нееднократно в българската критика стремеж за оттласкване от колективното преживяване на времето към индивидуалния опит[5] се запазва и в текстовете от  края на 60-те и от 70-те години, но отявленото афиширане на собствения глас остава на заден план за сметка на фокуса върху отчуждението. Това отчуждение е резултат от осъзнаването за разминаване на личния „часовник“ на субекта с „часовниците“ на Другия и на общността. Тъкмо по тази причина започват да се появяват в текстовете маркери за колективното оразмеряване на времето – дни от седмицата, месеци, сезони, но те нямат приобщаващ, а най-вече разграничителен характер – те отбелязват отдалечаването на субекта от задаваните модели на колективно битие, както и неговото усамотяване. За пример може да послужи  стихотворението „Събота“ на Борис Христов, в което се разчертават невидимите граници, създаващи представата за несподеленост на житейския опит („Само ти ли, поете…“ – Христов 1977: 21). В друг текст – „Седмица“ на Миряна Башева –  битието сякаш остава скрито зад завесата на чуждото облекло, ритмично редуващо се в седмичния цикъл („И какво? / Пак телевизия… / Улиците – запречени / от чужди рокли и ризи… […] Неделя. / Вторник. / Четвъртък. / Не мога да ви опиша!“ – Башева 1979: 7), а в „8 декември“ на същата поетеса младежкият празник не може да скрие траещата отчужденост между човеците („Харесва ми тоя злобен празник / на ежедневната нелюбов!“ – Башева 1979: 23) и др.[6] В поезията от разглежданите години присъстват и маркери от годишния календарен цикъл. Няма да е откритие за този текст наблюдението, че в стихотворенията се забелязва висока честотност на юли и август, които преобладаващо се представят като периоди на очакване. Така например статичната делничност на късното лято превръща август в темпорален, но и пространствен означител на периферията  в лириката на Борис Христов: „аз съм тръгнал да стигна морето, / но от години седя върху камъка.“ (Христов 1977: 17). В граничните пространства на делника енергията се разсейва, затова не неочаквано, а симптоматично е усещането за студ, за безсилие на субекта през лятото в стихотворенията на Георги Белев – „Август“ („Смален и хилав зъзнеш…“ – Белев 1985б: 18), „Сняг през май“ („Природата е гърбом днес, но дебне.“ – Белев 1985б: 25) или в стихотворението „Август“ на Калин Донков („Но под такта на дните напевно / тътнат слабите ни тела…“ – Донков 1977: 25). Късното лято е безкрайно (вж. „Нежна?“ на Башева: „А някога не беше лято! / Поискахме. Сега е ад“ – Башева 1979: 21) или твърде кратковременно, за което подсказва „тревогата на юлските щурци“ от стихотворението на Георги Белев „В края на юли“ (Белев 1976: 23). Август е предзнаменование за старост: „Или че трябва още да живеем. / Или че твърде дълго сме живели.“ (вж. „Да, август е дошъл…“ на А. Андреев – Андреев 1984: 33) и време на несбъднатост: „Нощта на август вече отминава, / а няма август скоро да се върне.“ (вж. „Нощта на август“ на А. Андреев – Андреев 1984: 34).[7] Едно възможно обобщение на този далеч неизчерпателен поглед към поетическите употреби на късното лято в поезията от 70-те години би насочило към проблема за излъганото очакване, за усещането за убегливост на времето и неслученост на живота – посока, в която активно се поместват и прочитите на неделния ден в лириката от тези години.

В свои наблюдения върху поезията от 70-те и 80-те години Валери Стефанов полага в един синонимен ред делника, тишината и неделята „като знак на абсурдния покой, на леността и убийствената повторимост“ (Стефанов 1988: 152). За разлика от седмия ден, преживян като личен празник за лирическия субект от добре познатото от 40-те години стихотворение „Неделя“ на Вутимски (вж. Вутимски 2005)[8], през 70-те преобладава представата за безпразничната неделя, провокираща тягостното преживяване на всекидневната рутина в различните му вариации. На първо място ще бъдат изведени поетическите интерпретации на онези възможни, но кратковременни и безспоменни седмични дни на модерното време.

Голяма част от лирическите текстове от края на 60-те и от 70-те години говорят за стремителното превъртане на дните, при което неделята губи своята самостойност, става един от стандартните означители на бързопреходното време, за което посоката на движение остава без значение: „Десет. / Дванайсет. / Нищо! / Пулсът назад превърта. / Неделя. / Вторник. / Четвъртък.“ (Башева 1979: 7). И въпреки това невинаги неделята е празен знак, защото в стихотворенията могат да се видят различни отлагания от традиционната представа за този ден от седмицата, макар и неговото преживяване да е отместено от полето на колективното към полето на личното. В стихотворението „Старците“ от стихосбирката „Към същото небе“ (1971) на Иван Станев например неделята – именно като последен, а не като първи ден – метафорично се обвързва със смъртта и поради това тя е единственият темпорален маркер за очакващите края: „В неделя, в понеделник – все едно – / за тях денят е винаги неделя“ (Станев 1971: 31). Фаталистичният характер на старческия календар доминира в текста, но не е единствен, тъй като появата на децата задава друга мяра на времето: „… внуците / ще ги подсетят весело, че днес е / четвъртък или петък…“ (пак там). Така спрялото поради липса на събития в личен план време започва да се съизмерва с други „часовници“, подсказвайки, че субектът не може да остане затворен в собствения си „циферблат“. Но разширяването на перспективата не носи идеята за синхронизация и за поновому споделено битие, а  най-вече релативизира представата за неделята като житейски край, отнема драматизма на този ден и понижава неговата символна стойност, като го прави съреден на другите дни от седмицата.

Неделите могат да бъдат и дългоочаквани сватбени дни, които в модерния свят не са в състояние да удържат единността на колектива, нито единността и любовта на семействата. Те са романтически „острови“, откъснати от реализма на настоящето. Затова с понеделника в едноименното стихотворение на Миряна Башева се отменя събитието на неделята. Времето се връща назад, за да може житейският път да продължи по  кривата, но единствено правдоподобна линия на отчуждението: „А едно е сигурно – /ако в неделя се оженя, / не е чудно / в понеделник / да се разведа.“ (Башева 1979: 39). Неделята получава сходен прочит и в стихотворението на Калина Ковачева „Какво да облека в неделя…“ – този ден се представя като откъснат фрагмент от живота, а не като възможност за постигането на дългоочакваната близост с любимия: „Каквото облека в неделя, привечер бавно ще се върна / пречупена и умълчана / от твоя дом.“ Специфичен е прочитът на разколебаното съвместно честване на неделята в стихотворението на Екатерина Йосифова „Малко неделно преживяване с лъвица“. В него  събитие е раждането: „Не всеки ден раждат лъвици. / И то в неделя!“ (Йосифова 1972: 52), но общността не е съучастник, а само дистанцирано наблюдава случващото се като на театрална сцена / като в циркова картина. Така раждането се оказва само случаен спомен за онези, които наново потъват в прозата на делника: „После беше понеделник, училище, а когато на обяд децата отидоха да видят родило ли се е малкото лъвче, мястото отделно на въртележките беше празно и само съвсем слабо миришеше на зоопарк“ (Йосифова 1972: 56). Събитието, колкото и екзотично да е, още в заглавието е определено като „малко“, което може да означава незначително, незабележимо и случайно…

И при все това неделята, бидейки откъсната от делника, е в състояние да даде различна идентификация на Аза: „Днес е света неделя. / Пълна е мойта постеля. […] днес е света неделя, / аз съм горда и смела, / наистина съм голяма, / днес съм истинска мама.“ (Йосифова 1972: 39). Човекът само в седмия ден, макар и за кратко, има възможността да се върне към своята пълноценна реализация или към представата си за нея. Въпреки ироничния и автоироничен тон в стихотворението „Неделя“ на Миряна Башева, тази импликация е лесно доловима: „Кротост. Благост. Покой. / Кафе с белот. / Кекс с джинджифил… / Над всичко / се извисява / ТОЙ – / мъжът, прегърнал АВТОМОБИЛ!“ (Башева 1976: 36). Неделята е къс от време, опазващо енергията, младостта и силата на човека: „Есен е. Ваканцията свърши. […] Колко бързо остаря земята / със един сезон, с една година. […] / Есен е. Тежи дори по миглите / зрелостта… Но утре е неделя.“ (вж. „Неделя“ на А. Андреев – Андреев 1971: 12–13) Но още тя може да бъде едностранчиво разбирана от субекта и като време на компенсативно засищане с физическа енергия – това е основата на сатиричния поглед към елементарния консумеризъм на градския човек в „Примирие“ на Георги Белев: „В неделя вечер ордите отстъпват – / преяли, отегчени и вмирисани / в колони от коли пресипнали / и в прашни автобуси, влакове…“ (Белев 1985а: 19). Независимо от вариативния характер на споменатите кратковременни недели, прочитите им се обединяват от идеята за неосъществеността и несподелеността на тези дни – за отделните субекти те са единични откръшлеци от време, които само временно могат да ги приютяват.

Неделите обаче могат да бъдат дълги, но тяхната безкрайна протяжност парадоксално назовава изчерпването на човека, на времето, а и на смисловите ресурси на света. В стихотворението „В някоя дълга неделя…“ на Тодор Копаранов те са самотни и несвойствени поради специфичната дейност за героите: „Мъжете мълчат…. Над прането в легена… / Веднъж в месеца… В  някоя дълга неделя“ (Копаранов 1973: 24). И ако соцреалистическата литература издига в култ трудовия човек с неговите завидни успехи и житейско удовлетворение, то в този текст трудът не гради бъдеще, а е знак за лишеност от бъдеще поради невъзможна реализация на мечтите за него: „Мъжете перат. А в очите им облаче спира. / По скулите суче въженце изпъкнала вена.“ (пак там). И все пак най-открояващи като художествени интерпретации са дългите, нележерни и самотни недели от стихотворенията на Борис Христов. Те са преживени не като откровение и преход, а като край на живота, като пределна граница на света и на времето. Затворничеството, с което е белязан биографичният път на лирическия герой в „Котка на пътя“, се превръща и в метафора на неговото настояще.  Неделята, вместо да бъде ден на завръщането към свободата, се разгръща като нова форма на ограничение – не с физически, а с екзистенциални измерения. В поетическия текст липсата на хора компенсативно е представена чрез метафоричното „оживяване“ на света, но това е вид сантиментална старческа утеха и функционира като минус похват, който само потвърждава емоционалната изпразненост на света: „Топла и бавна неделя – стъпки на птици почукват. / Гледат се стаите бели, реката спира от скука. / Сенките – сиви кобили, потни в прахта се търкалят, / няма врата да процвили, нито жена да се скара“ (Христов 1977: 42). В „Плашилото“ от втората поетическа книга на Борис Христов „Честен кръст“ (1982) неделята е „стена“, водеща само до познанието за затворените проходи между тукашното и отвъдното, за „закотвеността“ на човека отсам: „Бръмчи маранята в полето, а моята майка / върви край стените в тая тягостна лятна неделя. […] Но едно черно плашило в къпините диви / е затворило дупките и никой надолу не пуска.“ (Христов 1982: 10) В „Котка на пътя“ и „Плашилото“ лирическите герои само регистрират спрялото време на самотната неделя и остават в него, в тях липсва и гласът на Бога, и този на човека. В „На седмия ден“ думите се оказват изчерпани: „Чак на седмия ще подгънеш колене – / изпято е всичко и изговорено“ (Христов 1977: 11). В това стихотворение се появява и радикалният реваншистки жест на субекта, който, уязвен от дългото очакване на „празника“ и неговата абсолютна тишина, решава да освободи битието от единствената му смислова опора, представена метафорично от „живото“ дърво на нивата: „В средата на нивата, в пустото пладне / живее дървото – спираш пред него разкрачен. / И дълго го биеш – додето не падне. / И пее душата ти, а очите ти плачат“ (Христов 1977: 12). Разпознаваем е поетическият диалог със знаковото за поколението стихотворение на Иван Цанев „Дърво на хълма“ (Цанев 1973: 14[9]). В лирическия текст на Цанев се изразява вярата в способността на субекта да намира опора в себе си и да създава светове, да „измисля“ дървета. Произведението на Борис Христов обаче разколебава пиетета към този утопичен образ, трагично обръща героя към агресивния атавизъм, чрез който се отменя и онзи базисен цивилизационен ред, който нормирането на времето в календари налага. Така бавните, също като кратките недели, нямат потенциала да обновят времето, а предпоставят неговия край.

Третата група от художествени текстове, тематизиращи неделния ден, е свързана с далечните, но не и утопични недели. Невъзможните, но пожелани недели са своеобразно огледало, през което субектът може да вижда празнините на собственото си настояще. Разбира се, в тази група могат да се включат и стихотворения като „Ден последен, ден неделен…“ на Андрей Андреев, в които в една или друга степен се разпознават патетичните трафарети на времето:  „Ден последен, ден неделен,  / гасне златна шума. / Дай ръка за мъжка клетва /и за мъжка дума. […] И ако в кръвта ми светне / и заседне там куршума – / изпрати ме с мъжка клетва.“ (Андреев 1977: 12–13). А в стихотворението „Камбани“ от същия автор седмият ден се осмисля като тържествено възпоменание на националния героизъм с неговата историческа и географска мащабност: „Навън звънят неделните камбани, / над планини, реки и градове – / за смърт, за рождества и за въстания. / И ме повежда хоризонта бял / с онази песен за юнака черен, /  с която българина в трудни дни е пял / и на която аз оставам верен“ (Андреев 1971: 31). Текстовете на останалите автори обаче се усъмняват във възторзите на колективните идентификации и се вглеждат в трагичната единичност на отделния човек. Неделята тогава сама по себе си не е „стена“, а Азът е отделен от нея със „стената“ на времето и пространството. Казаното може да бъде илюстрирано от стихотворението на Иван Цанев „Неделен земетръс“ (а и от водещата концепция на едноименната стихосбирка). Заключени в собствения си свят, лирическите герои все пак бленуват възможността да споделят чуждото битие: „Във края на  неделята самодоволна… […] Наистина какво е стигнало до нас от чужди / съдби и от събития далечни?“ (вж. „Неделен земетръс“, Цанев 1973: 44 – 45). С различна по произхода си невъзможност са белязани бленуваните недели в стихотворенията „Неделя“ на Георги Белев и „Спомен за живота“ на Борис Христов. В деликатно насмешливия текст на Белев мъжете мечтаят за онази неделя, в която късното събуждане ще ги предпази от разсъжденията за отминаващото празно време: „Но в ролките, пристегнали главите, / писука като гладно птиче / следобедната уморена хубост. […] / Мъжете се заричат в другата неделя / Да спят до късно, чак до обед“ (Белев 1979: 21). Тази мечта обаче се оказва наивна, защото мъжът в бъдещето на свой ред ще съзерцава убогостта на бита и битието си: „Синът… И той ли някога ще скита / в неделното утро по таван олющен?“ (пак там) В „Спомен за живота“ на Борис Христов обърнатата перспектива към света, зададена през гласа на отчуждения от живота мъртвец, представя най-драматично отдалечената неделя. При все това обаче в нея се актуализира идеята за земната неделя като време на намерен смисъл: „… неделите зимни, когато в леглото / вървиш по дълбокото дъно на някоя книга.“ (Христов 1977: 51); за неделята като ден, осигуряващ „възкресение“ на световете през сладострастния спомен за тях: „… а в неделя отново любимата твоето име да шепне. / И да бъде наоколо оранжево от гърдите ѝ – / от тия два портокала, кръгли и смеещи се.“ (Христов 1977: 52) Защото в неделята винаги тлее надеждата за чудо.

От направения преглед на поетическите употреби на неделята от края на 60-те и от 70-те години може да се обобщи, че този ден от седмицата най-често присъства като фрагмент от делничното битие, в който обаче все още се са налични очакванията, наследени от традиционните му символни значения. Тази неопределеност е свързана с разколебаването на установените темпорални модели, като превръща неделята в удобен фокус, за да се разгледа кризата на Аза, и то във време, когато идеологическите разкази полагат лесно субекта в утопичните си модели и го припознават безвъпросно като единен и цялостен. Но художествените интерпретации на неделята в поезията от тези години не са значими само с оглед на собствения им литературен контекст, защото заложените в тях представи за болезнената отложеност на живота и отчуждаване от другия се разгръщат впоследствие в тъжните иронии на лириката от 80-те (напр. стихотворението „Празникът“ на Георги Рупчев – Рупчев 2007 [1986]: 67 – 69) и в насладния драматизъм на лириката след това (вж. цикъла „Неделите на света“ на Георги Господинов – Господинов 2007: 233 – 248).

[1] В Евангелието от Йоан е само образът на Мария Магдалина.

[2] Такъв сюжет например се разработва в различните вариации на народна песен „Света Неделя наказва Яна“: „… що ми подплаши до девет коня, / та ме мене млада погубиха? / […] / Азе не съм си Янина снаха, / азе съм си света Неделя!“ (Моллов, съст. 2021). Понякога различни житейски обстоятелства позволяват жестокото наказание да бъде избегнато. Така св. Илия е готов да опрости греха на труженика от песента „Орач оре у света неделя…“: „Ако оре от своята воля, / ще го гръмна тамо на местото; / ако оре от голяма нужда, / нищо няма, братко, да му кажа.“ (Данаилов 2006 [1939]).

[3] Граничният статут на неделята може да се проследи в поетическия текст на Пенчо Славейков от „На Острова на блажените“ – „В неделя по обед“. В произведението вниманието е изместено от празничната църковна служба към шумния и ленив следобед: „В неделя по обяд, по летний зной пладнешки, / прозявката е свят и висши дълг човешки.“ (Славейков 1994).

[4] За регламентирането на неделята като последен ден от седмицата вж. сайта на организацията: https://www.iso.org/obp/ui/en/#iso:std:iso:8601:-1:ed-1:v1:en [дата на достъп 31.01.2024].

[5] Вж. напр. стиховете на Ст. Цанев от „Часове“ от едноименната стихосбирка: „Аз измервам времето с ударите на сърцето си“ – Цанев 1960: 31

[6] Интерпретативни вариации на тези мотиви могат да се открият още и в други стихотворения, които поставят въпроса за седмичния цикъл – вж, напр. „Петък 13“, „Седмоднев“ на Иван Цанев с акцента върху усилието на субекта да се справи с делника; „Приказка за добрия юнак“ на Георги Белев със специфичния сарказъм към патетиката и епиката на настоящето и др. Би следвало да се посочи и заглавието на цялата книга „Седмица“ (1968) на Иван Цанев и др.

[7] В стихосбирката си „Долина“ (1984) поетът включва и други текстове, фокусирани върху август като времеви ориентир.

[8] Вж. „Започва слънчев ден. На календаря / аз отбелязвам с молива: неделя. / Във стаята ми някак си е празнично, / дори прахът по книгите засветил.“ (Вутимски 2005).

[9] В цитираната стихосбирка „Неделен земетръс“ текстът присъства със заглавието „Поетическото изкуство“.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Андреев, Андрей. 1971. Неделя. София: Народна младеж.

Андреев, Андрей. 1977. И посрещнете щъркелите. София: Народна младеж.

Андреев, Андрей. 1984. Долина. София: Български писател.

Башева, Миряна. 1976. Тежък характер. София: Български писател.

Башева, Миряна. 1979. Малка зимна музика. София: Български писател.

Белев, Георги. 1976. Разчетен надпис. София: Народна младеж.

Белев, Георги. 1979. Умерена облачност. София: Български писател.

Белев, Георги. 1985а. Пясък между зъбите: Иронии, жалби и балади. Варна: Георги Бакалов.

Белев, Георги. 1985б. Гората слиза нощем. Пловдив: Георги Бакалов.

Белев, Георги. 1990. Но. София: Народна младеж.

Библия. 2010. София: Св. Синод на Българската църква.

Вутимски, Александър. 2005. Скитникът и враните. София: Захарий Стоянов.

Господинов, Георги. 2007. Балади и разпади. Пловдив: Жанет 45.

Данаилов, Йо, съст. 2006 [1939]. Оране в празник. В: Хайдут Сидер и Черен арап. Отбор български народни песни: празнични – битови – юначни. Вара: LiterNet. <https://liternet.bg/folklor/sbornici/danailov_kozlev/19.htm>, [дата на достъп: 20.10.2025].

Донков, Калин. 1977. Риза за ближния. София: Български писател.

Елиаде, Мирча. 1998. Сакралното и профанното. София: Хемус.

Йосифова, Екатерина. 1969. Късо пътуване. София: Народна младеж.

Йосифова, Екатерина. 1972. Нощем иде вятър. Пловдив: Христо Г. Данов.

Ковачева, Калина. 1977. Бюлетин за времето. София: Народна младец.

Копаранов, Тодор 1973. Талвег. Варна: Държавно издателство.

Моллов, Тодор, съст. 2021. Невеста вършее на гумно през нощта. В: Моллов, Тодор, съст. Български фолклорни мотиви. Т. ІІ. Балади. Варна: LiterNet. <https://liternet.bg/folklor/motivi-5/nevesta-varshee-gumno/vinogradi1.htm>, [дата на достъп 20.10.2024].

Рупчев, Георги. 2007. Инстинкт за неприспособимост. София: Военно издателство.

Славейков, Пенчо. 1994. На Острова на блажените. София: Фондация на българската литература, Обединени издатели.

Станев, Иван. 1971. Към същото небе. София: Народна младеж.

Стефанов, Валери. 1988. Имената на времето. София: Народна младеж.

Христов, Борис. 1977. Вечерен тромпет. Варна: Георги Бакалов.

Христов, Борис. 1982. Честен кръст. Варна: Георги Бакалов.

Цанев, Иван. 1968. Седмица. София: Народна младеж.

Цанев, Иван. 1973. Неделен земетръс. София: Български писател.

Цанев, Иван. 1987. Седмоднев. София: Народна младеж.

Цанев, Стефан. 1960. Часове. Стихове. София: Народна младеж.

Надежда Стоянова е доцент в Катедрата по българска литература на Факултета по славянски филологии към Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Научните ѝ интереси са в областта на историята на новата българска литература и култура и литературата за деца и юноши. Автор е на монографиите „Възходът на слънчогледите. Българската литература от 20-те и 30-те години на ХХ век: опити с времето” (2015) и „Украси и гримаси. Мода и модерност в българската литература от 20-те и 30-те години на ХХ век” (2022). Публикувала е литературоведски статии, студии и рецензии в специализирания периодичен печат. Ръководител на проект „Литература и техника. Изобретяване на модерността в българската литература“ (2016 – 2018). Част е от редакционния екип на сп. „Филологически форум“.

E-mail: nadezhdaas@uni-sofia.bg

© Надежда Стоянова

Дата на публикация на статията: 17.01.2025

Леност и скука в българската литература. Сборник с доклади от научна конференция

ISBN 978-619-7785-08-1

© Съст. Надежда Стоянова, Владимир Игнатов, Мария Русева

София: Факултет по славянски филологии, 2025