Константин Константинов, “Радиото”
22.02.2018
Иван Вазов, “Последният ден на ХХ век”
25.02.2018

На крилете на Сидна[1]

По въздушния път София-Париж

Божурище. Пролет, май, сезонът на цветята. Казват ми, че оттатък полето е като заляно с кръв от нацъфтелите едри, алени божури. От там и името на местността. Но сега аз нямам време за тях.

Излизам на аеродрума. Няколко апарата като огромни албатроси са кацнали над зелените вълни на свежата поляна. Блестят под слънцето крилата и корпусите им. Като ездач кобилата си търся с очи между другите аероплани – своя – т.е. този, на който пише Сидна, този, който ще ме отнесе след няколко минути хе-е там, в синьото майско небе, зад ония далечни върхове.

Към моторите, какъвто и да са вид, винаги съм имала чувство като към живи същества. И сега изпитвам същото. Иска ми се да отида, да го потупам по шията, да го погаля по гривата…

Перката се върти и пее, мете тревата наоколо, духа шапката ми на една страна, палтото на друга, и любезните сбогувания и пожелания на изпращачите ми – на трета.

Качваме се с още двамата пътници чужденци и ни затварят в кабината. Тук е чудесно: всичко чисто – свети, меки удобни кресла, отворени прозорчета.

Аеропланът заподскача тромаво, смешно, с разперени крила – като подгонена гъска – по неравната почва. Не е той за земята.

Още малко далечни ръкомахания. Още няколко подскоквания. Няма вече неприятните докосвания до земята, няма вече нито аеродрум, нито изпращачи.

Има само земя – зелена и кафява земя.

И небе. Синьо, слънчево небе.

Колко пустинна и незаселена още е земята. Това беше първата ми мисъл, когато се издигнахме и поехме пътя си високо. Виждаш като релефна карта долу голата, огъната земна кора. Между хълмовете тук-там само малки загубени човешки селища. Белеят се бедни, сгушени като запладнили стада овце. Така изолирани, така малки и самотни ти се виждат отгоре. Едва се забелязва някаква тънка нишка – път между тях и по него бавно пълзи – като черна стонога – железницата.

Летим над тесен проход между хаос от остроскалисти, диви, пустинновеличествени планински вериги. Минаваме Цариброд, Пирот, Ниш. Ту отляво, ту отдясно проблясват ситните извивки на Морава. Току се изпречи отпреде ни някой оголен самотен остър връх, изрязал се като декор на синия проспект на небето. Струва ти се, че ще се натъкнеш право на него. Но не, извиваме като орел и той е вече зад нас.

Летим, летим. Минава час, час и половина, два. Аз се мисля вече свръхземно същество. Долу е земята. Долу са хората с дребните си жилища и дребни всекидневни грижи… А аз съм тук сред безкрайното въздушно просранство високо, по-високо от орлите и от облаците. Тук се носим в танца на етера, в люлките на слънчевите лъчи!

Все повече ме обладава възторгът. Нещо почва да ми пее (както казват поетите) в гърдите. Нареждам си наум:

Какво сте вие, сини върхове планински;

и вие – тънки нишки – земни пътища?

Къде са границите и държавите,

неприятелите и приятелите?

– Една земя –

– Едно небо над нея…

Но тук изведнъж става нещо – какво, и аз не знам. В миг виждам небето със слънцето и облаците долу под нас, а над нас по-горе – земята, две холеми реки, някакъв град.

Смътно чувам: Сава, Дунав, Белград…

Но пред очите ми всичко се върти, притъмнява, усещам диафрагмата си чак до небцето… и ….

– Това вече е позор! – си мисля аз и не смея да се обърна да видя какво правят двамата ми спътници. Срам ме е, че съм изложила пред тях женския род…

За мое щастие, като слязохме на Земята (аеропристанището на Белград), те ме попитаха: на вас стана ли ви лошо? Ние бяхме жалки!

Олекна ми. Значи не било само при мене, общо било. Не женска хилавост, а обикновено нещо при въздушното плаване, както морската болест в морето. [Ta]къв е родът! Има си и име: въздушна болест.

След малък, четвъртчасов престой (тук се сменят пилотът и апаратът) потеглихме от Земун, сега вече с голям, тримоторен аероплан, с осем пътнически места. Изведнъж чувстваш по-голяма сила и устойчивост.

И зареждат се пак държава след държава, столица след столица: Будапеща, Виена, Прага… Минаваме низко и по-бавно над големите красиви градове, стоплени [и] огледани в тихите води на Дунава и Вълтава. Виждаме добре всичко: плана им [– обширни] аеродруми с бели каменни площадки за кацане и отлитане. Нови, хубави аерогари с градинки, луксозни чакални, бюфет и много любезни и услужливи чиновници. Сидна може да се гордее с тях.

Едни пътници слизат, други се качват. Така просто, така естествено. След няколко часа летене ти си вече толкова свикнал, че почти забравяш, че пътуваш с аероплан, а не с железница.

И пак се издигаме, високо, по-високо – 800, 1000, 1500, 2000… Стрелката на височината играе в тази амплитуда, в зависимост от времето, от въздушните пластове, от терена, над който летим. Играе и стреката на бързината: 150, 170, 200… Неусетно се завърта и стрелката на времето.

Какво са разстоянията, какво е времето? Колко малка е земята, колко малки са държавите, колко малки са разстоянията:  от столица до столица – два часа!

В Прага се сменят още веднъж апаратът и пилотът. Тези вече ще ни отведат до Париж.

Летим над хубавите гористи хълмове над Бохемия, в чиито подножия се гушат много летни курорти… На един връх от ляво се очертава силуетът на старинна кула. Още десетина километра и навлизаме в Германия. И пак гори, хълмове, по-високи върове. Франконска Юра… Нюренберг. В едни кратки бележки като тези не мога да се спирам да описвам всички хубави местности, всички по-малки и по-големи градове, над които прелитаме. В един ден само виждаш толкова много очите и душата ти са така пълни с нови и най-различни впечатления, че за да ги разкажеш, би трябвало да напишеш цял том…

Картата е на коленете ми. Очите ми едва сварват да прочитат имената на всички селища, които се редуват отляво и отдясно, имената на реките, планините, върховете, езерата…

Ето, почва великолепната, безкрайна, наистина, „Черна“ гора. По нейните върхове се виждат много често кули и развалини от стари замъци. В нейните подножия са градовете Гащадт, Ваден и пр., а край тях, отдясно, сребърната лента на Рейн. Това е величественият и суров край на старинните легенди, рицарски героически поеми и дивни романтични песни. Ненапразно на някакви 60-70 км. оттук на изток, в Марбах, е роден великият романтик Шилер.

Все повече се приближаваме към Рейн. Ето ни точно над него, над моста на Кьолн, граничният пост на Германия. И ние сме най-после във Франция – Страсбург. Тук се влива Марна в Рейн. Двете хубави реки, с толкова хубави и звучни имена, сливат водите си, понесли преданията на два различни народа.

Извиваме елегантно над хубавия град и над още по-хубавата му стара катедрала с прочута кула и слизаме на последното аеропристанище пред Бурже. Мръква се вече. Дишаме с наслада чистия, свеж вечерен въздух. Блясва осветлението на гарата. Запалват лампите и на аероплана – в кабината, и на двете крила отстрани: едната зелена, другата червена. От Страсбург се качват още нови пътници за Париж. И политаме наново в тъмно-синьото, обсипано със звезди небе. В кабината е светло, топло, пътниците разтоварят вечерните вестници от Страсбург.

Ето, от двата странични мотора запалват големите сигнални огньове и техните пламъци се развяват от двете ни страни като две комети. Какво удоволствие, каква наслада! Няма по-красиво пътуване от това нощно летене на крилете на този огнен змей от приказките! И ти сам не си ли приказен принц или принцеса? Нали само в приказките за змейовете и летящите килими се минаваха в един ден седем царства, седем столици!

Но не, ние сме простосмъртни, живи хора, а приказките и поемите станаха живот…

Прелитаме над най-богатия кът от равнината на Алзас, над просторна обработена земя, над малки, спрентати, светнали села – и ето – грамадният, тъмен стар масив на Вогезите. Всичко е потънало в свежест и зеленина. Иска ти се да кацнеш на всеки висок връх. През отворените прозорчета в лицата ни вее острият студен планински вятър. Излизаме от тясното дефиле и летим над Лотарингия, над нейните канали, езера. Тук-таме още личат следи от окопите през войната. Все повече се смрачава. Долу по земята пътят ни се чертае от малки фарове, които трептят като едри звезди сред тъмните петна на хорите и равнините. И под нас е като че тъмно небе със звезди и съзвездия – електрическите светлини на градове и селища, и над нас пак небе – с истинските си звезди и съзвездия, сред които летим ний. Така в тъмнината прелитаме над Нанси, някогашната столица на Лотарингия, Тул, Барледюк. Така, без да виждаме почти нищо, прелитаме над хълмистата, покрита с лозя Шампан, над града Мо.

Постепенно над хоризонта се издига широко, кърваво сияние. Там е Париж. Но скоро ни ослепяват големите, силни фарове на Бурже. Вием се като в омагьосан кръг в един огромен пръстен от рубини – червени светлини, които бележат границите на аеропристанището. Трябва да кацне точно там – на ярко осветената бяла площадка, дето трептят надписите „Бурже – Париж“ и петте светли букви Cidna.

Слизаме. Часът е 11 ½ през нощта. Летели сме 14 ½ часа.

Преди да е стигнала пощата от София в Русе, Варна или Бургас, парижаните ще я имат.

[1] Текстът ни е предоставен от Людмила Малинова-Димитрова и проф. Людмил Димитров, на които благодарим. Публикуван е в: сп. „Съвременник“ 1931, кн. 3, с.  2-3 (подписан от Е. Багряна).