Емил Коралов, „Механо-техническа работилница“

Механо-техническа работилница[1]

 

Ана излезе от своята стаичка на мансардата, отвори вратата на балкончето и приседна на прага. Само на тоя праг тя като че се откъсваше за малко от еднообразния тежък живот в тоя дом, където беше храненица, прибрана по милост. Къщата беше стара, кой знае от кога неизмазвана, и отвред, от коридорчетата и стаите ѝ, идеше дъх на изгорели масла. Само на това балконче, вечер, като свършеше работата, Ана оставаше сама и можеше свободно да погледне към онзи друг живот, който светеше от нощните улици на града. С отпусната глава тя седя дълго загледана в нощта. А после, без да пали ламба, като остави вратата отворена, прибра се на одъра. Оттам се виждаше одименото градско небе. Тя се замисли за Георги. Той не прилича на другите младежи в квартала. Беден е, а постоянно чете вестници и книги. Ако старият я осинови и ѝ припише къщата и някога тя и Георги се оженят, колко ще бъде хубаво! Тя не можа да се изучи. Свърши само четвърти клас и мащехата не ѝ даде повече да ходи на училище, че ѝ трябала да ѝ помага вкъщи. Но Георги може да изкара някое висше училище. Тя се унесе… Утре беше неделя, ще се видят…

– Анке! Анке! – викаше я някакъв далечен, шепнещ глас.

Тя скокна и излезе на балкончето. Зад пречките на портичката се показваше лъскавият кожен каскет и засмяното лице на Георги.

– Брей, ама спиш!

Развеселена, тя му подвикна тихо отгоре.

– Не можа ли да дойдеш посред нощ!

Той влезе в двора и застана под балкончето.

– Е, днес ще вървим ли?

– Не кряскай толкоз, мащехата сега ще скокне.

– Е-де, спи като заклана. По пердетата познавам.

– Познаваш – засмя се тя, наведе се и зави с късичката си рокля, с която беше спала, босите си колена. – Какво гледаш?

– Каквото има най-хубаво за гледане.

– Не те е срам!

– Ти си най-хубавата на света.

– Лъжи, ама няма кой да ти вярва – щастливо и малко засрамено промълви тя и погледна тревожно към долните прозорци.

– Анке, излез по-раншко днеска. Снощи докараха новите. С тях ще идем. Първи с тебе ще ги опитаме.

– Пак да се търколя в някой трап… Не ти ходя вече по ума.

– Ст… пердетата! В два часа те чакам…

– Най-рано в три.

Георги избяга. Стълбата зад гърба на Ана изпука. Тя грабна един парцал и почна да търка прозореца на балконската врата. С червена плетена шапка на глава влезе мащехата. Спря се навъсена и я загледа.

– Какво си го задухала като ламбено шише! Прозорец с вода се мие.

Ана грабна котела. Пазеше да не разсърди мащехата си, защото много искаше днес да излезе. Разтича се, стъкна огъня, сложи яденето, затича се да чисти стаите. После излезе за хляб. Хлебарница имаше насреща, но откак Георги идва да им поправя бушоните и се запознаха, тя вече ходеше на по-далечната. Оттам се виждаше дюкянчето на Георги, на булеварда. Когато мащехата я караше да взема хляб от близката фурна, тя нарочно ѝ донасяше недопечен, да види, че не месят хубаво.

Като стигна до хлебарницата, много ѝ се прииска да види какво прави сега Георги. Озърна се, да не би мащехата ѝ да гледа от прозореца, и сви към булеварда. Над дюкянчето висеше нова червена фирма: „Механо-техническа работилница на Георги Маринов и велосипеди под наем.“ Той стоеше клекнал сред дюкяна си, гърбом към вратата. Тя влезе на пръсти. Вътре миришеше на машинно масло и беше полутъмно. Само няколко лъча бляскаха по клещите, чукчетата и железата от всякаква големина и форма, наредени по стените. Три нови велосипеди, обвити в жълта амбалажна хартия бяха подпрени на стълба сред дюкяна. Между разкъсаните парчета хартия блестяха новите им части. Надвесен над един нов велосипед, Георги въртеше педалите му.

Тя пристъпи на пръсти и тури ръце на очите му. Той усети на гърба си трепетните ѝ гърди и преди тя да извика: – Познай кой е! – извърна се и я сграбчи.

– По-полека, де! Какъв си!.. – стисна го тя за ръцете изчервена, като се мъчеше да се изскубне. – Хора минават, пусни ме!

Тя се надвеси над велосипеда.

– Това ли са новите?

– Тя. Гледай го какъв бегач е. С тая марка бихме сърбите. Той попипа лъскавата дръжка, натисна коравите гуми, гладеше ги с широка длан. Тия четири нови велосипеда бяха доказателство, че работите му не отиват зле. Тя също ги попипа, звънна със звънчето и се засмя.

– Седни де, седни малко.

– Бързам, за хляб съм тръгнала. Трябва да вървя – прошепна тя, а ѝ се искаше да остане тук при него, нищо да не работи, да седне и да гледа новите лъскави колела.

– Анке, знаеш ли какво си мислех одеве. Както ми е тръгнала сега работата, да събера малко повече пари, па като се оженим, да дадем къщата ви под наем и хайде в Германия. За четири години ще се изкалъпя такъв инженер…

– Трай, коньо…

– Ще видиш!

Тя се изскубна от ръцете му, защото той пак се опита да я прегърне.

Той излезе до вратата. Гледаше и след нея, и към старата опушена двуетажна къща на мащехата й.

Ана закъсня. Обядът се забави, а и тя чакаше мащехата си да легне, защото имаше и друго наум. Когато старите утихнаха, тя се вмъкна в гостната, извади от гардероба едни нови бели обувки, измъкна се на двора, обу ги, и скри своите разкривени зад един камък. После забърза към булеварда.

Георги поправяше един стар велосипед. Още отвън тя чу чукане.

– Ху, смачкан като сарделена кутия! Кой го нареди така?

– Един хубостник ученик, дето като тебе много знае да кара.

– Че какво беше това падане?!..

– Свирнал му автомобил на Цариградското шосе, от страх господинът се преобърнал, скочил и избягал, а велосипеда оставил под колелата.

– Добре, че се е спасило момчето!

– Будала с будала! Не можа ли да кривне настрана или да го издърпа. Добре, че излезе богатски син, та баща му си брои париците, а то инак… Брей не подава се тая шина. Анке, я дръж да се не клати. Не там, не там! Хвани с оная ръка за курбела!

– Къде?

– Тю, велосипед кара, а не знае курбел! Вилката на педалите, моме. Тук дръж!

Той закрепи колелото, очука го и лицето му стана медно от напъване, като се мъчеше да надене гумата на още изкривената шина. После закачи волковата верига и почна да я опитва. Зъбчатото колело вървеше добре, но предното беше все още изкривено и като го завъртя с ръка, то така застърга по вилката, че Ана си запуши ушите.

– Де-де! Госпожица!… Не може да търпи…

– Аз за разходка ли съм дошла или да ти поправям вехториите! – завика тя и се връцна навън.

Веднага Георги тикна недоправения велосипед в един ъгъл, свали блузата си, заприличала от маслото на мушама и като даде нареждания на момчето на леля си, което беше повикал да го замести и да дава под наем старите велосипеди на момчетата от квартала, изкара два от новите навън.

Блестяха от слънцето. Блестеше от гордост и той.

– Кое ще вземе?

– Никое. Тук да ме гледа цял свят и да ми се смее, не сядам. Ти ги закарай нататък, пък аз ще дойда.

– Е-де, знаеш вече да караш, няма да паднеш.

Най-после я накара и тя се качи на колелото. Тя напрегна всичкото си внимание да пази равновесие и като натискаше с всичка сила педалите, подкара новото колело. На няколко пъти се залюлява и ха-ха да падне, но се задържа и се спусна право по булеварда към края на града.

– Чакай ме! – извика той след нея.

Но тя не го чу. Макар и непавирана и с трапчинки, улицата се простираше свободна пред нея, минувачи почти не се мяркаха и тя караше все по-уверено, сама дори се учудваше, че тъй хубаво кара и почна да си мисли, че старите му велосипеди са били лоши, затова е падала.

Зад гърба ѝ се разнесе звън. Георги я гонеше.

– Няма да му се дам! – помисли тя.

Спусна се още по-бъзо напред, не усети кога стигна до самия канал на Перловската река. Гърдите ѝ се разширяваха, вятърът ѝ слънцето пълнеха очите ѝ с искри.

– Анке! Анке! – екна зад нея.

Той все още не я настигаше. Страшно ѝ се поиска само веднъж да се обърне, да го види. Струваше ѝ се, че това ще бъде върхът на победата й.

И тя се обърна, зърна за миг, че е още далечко зад нея и увлечена, откъсна едната си ръка от дръжката и му махна. Но в същия миг колелото влетя в някаква падинка, кракът ѝ отскочи от педала, тя политна, изпусна кормилото и преди да се усети, колелото отхвръкна под нея и тя се намери на земята, блъсна коляното си. Все пак в първия миг не усети болка. Чу звъна на неговото колело. Той я беше настигнал и ѝ звънеше на подбив. Скочи, дойде при нея ухилен, но веднага загрижено извика.

– Ти си обелила коляното си!

Едва сега тя видя, че чорапа на лявото ѝ коляно е почервенял. И като видя ожуленото, усети, че я боли. Тя дигна към Георги очи и го погледна с укор.

– Това не е път… Пълно с ями!

– Ами ти, като не можеш, защо се обръщаш?

Той коленичи пред нея и извади от джоба на жилетката си малко шишенце.

– Какво е това?

– Одеколон.

Като повечето момчета от квартала, в празничен ден той слагаше в жилетката си малко шишенце с одеколон и сега беше много горд, че можеше да ѝ услужи.

Извади кърпичка, намокри я с одеколон и като смъкна чорапа, откри бялото ѝ коляно, почна да измива ожуленото.

– Оооо! … щипе!..

Той се засмя, сякаш ѝ причиняваше удоволствие. И още веднъж намокри кърпичката и макар вече да нямаше какво да измива, подхвана с една ръка топлия глезен отдолу и пак почна да притиска леко кърпичката към ожуленото.

Но Ана стискаше зъби, болката ставаше все по-силна.

– Готово! Няма нищо вече.

Тя се подпря на ръце и се опита да се изправи. Но кракът я заболя неочаквано силно и тя пак приседна на земята.

– Не мога…

– Хайде, де, че защо?

– Като че съм го изкълчила.

– Не думай!

Той я подхвана, помогна ѝ да се изправи и я доведе до брега на канала. Приседнаха на цимента.

– Не може, трябва да почакаме да ми мине.

Чак когато се поуспокои, той отиде да дигне колелото.

– Няма му нищо. Брей, ти си знаела да падаш.

– Не се качвам вече.

– Ама нали отиваме на Искъра.

– Върви сам.

Той помисли малко.

– Тогава седни на моето колело. Голямо е, има място.

– А другото?

– Ще го закарам в дюкяна. Ще ме почакаш малко.

– Не знам, как ще седнем на едно колело…

– Е-де, остави на мене.

И за да се върне по-бързо, той седна на едното, другото улови с ръка и го подкара успоредно. Тя остана сама до канала. Слънцето припичаше. Болката в коляното ѝ почна да отминава, ожуленото засъхна. Стана ѝ отведнъж мило, приятно, че има кой да се грижи за нея. И усети как сърцето ѝ се изпълва с обич.

Георги се върна с едно добавъчно седло, негово изобретение. И тя седна до него. Здравите му ръце я обгърнаха и смутена и щастлива едновременно, тя отпусна гръб на гърдите му и се остави на бързия бяг на колелото.

Той я отведе при един малък вир на Искъра, под върби и ели, където наоколо не се виждаха никакви излетници. Бързо се съблече, остана само по черни гащета  и откри изпечените си от слънцето почернели гърди.

– Ти какво чакаш?

– Аз няма да се къпя.

– Защо?

– Нямам костюм.

– Нали ми каза, че имаш.

– Излъгах те. Ти ще се къпеш, аз ще те гледам.

Толкова си беше мислил за тоя ден, да бъдат само двама в реката, да се къпят и играят, да може свободно да я прегърне, да се радва на младото ѝ тяло.

– Твоя работа! – изговори той през зъби, нагази във вира, хвърли се във водата да плува, но беше плитко, блъсна крака си в някакъв камък и ядосан още повече, излезе от вира и тръгна по течението на реката. Тя приседна на един камък и загледа след него. Реката, полупресъхнала, се беше разляла на малки вирчета. Той разплискваше бистрия им покой и все повече се отдалечаваше. В началото тя помисли, че търси по-дълбок вир, но когато отмина най-дълбокото място, тя извика след него.

– Георги!

Той не се обърна. Ана разбра, че е сърдит. Погледна колелото, което беше повалил под върбите и като реши, че никой няма да го вземе, събу се, възпретна роклята си високо над колената и нагази във водата. Хладината на водата се разля по сгорещеното ѝ тяло. Слънцето беше зад гърба ѝ и осветяваше водата. Тя се поспря, огледа се и се усети като малко момиче с изпълнено с нежност сърце. И когато заморена го настигна и седна до него на тревата, където той се беше отбил, заговори му кротко:

– Защо се сърдиш, Георги?

– Не се сърдя – прошепна той, като гледаше белите ѝ голи крака, по които още блестяха водните капки. После не издържа, прегърна колената й, прилепи лицето си в тях, като шепнеше нещо.

Те се търкаляха дълго в топлата трева. Понякога той ставаше, поглеждаше колелото на мястото си ли е, дали от някъде не се задават хора и пак се отпускаше при нея. Пламнала от слънцето, от неговата близост, тя също се галеше около него, милваше черната му коса, която падаше по челото му и в сладостна болка го възпираше.

– Не сега, Георги. Нека се оженим…

– Но кога ще бъде това…

– Имай търпение…

***

Когато тръгнаха, беше вече мръкнало. Ана беше толкова закъсняла, че не влезе в дюкяна му и изтича вкъщи. Вратата беше заключена. Трябваше да звъни. С навъсено лице мащехата отвори.

– Не можа ли още да поскиташ!

– Закъснях, мамо.

– Не те е срам! Митка нагоре-надолу, а баща ѝ астмата го задушава, трябваше съседите да викат лекар.

Ана усети, че е виновна.

– Стой! Какво е това? – кресна изведнъж старата.

В бързината и залисията си, Ана беше забравила да смени белите половинки.

– Обувките на дъщеря ми! Едничкия ми спомен от бедното ми дете!.. Аз ги пазя като очите си, а тя тръгнала с тях да хайманува…

И я заблъска с юмруци, грабна ги от краката ѝ и я изтласка от вратата.

– Вън! Вън! Да не си се мярнала пред очите ми! – и заключи вратата.

Ана се спря замаяна на двора. Изтича по чорапи, обу своите обувки. Защо ѝ трябаше да взема чуждите. Какво че нейните са разкривени, Георги и така я обича. Тя зачака да мине на мащеха ѝ и да ѝ отключи, но никой не се яви. Да позвъни пак? Къде ще спи?

Тя излезе на улицата. Първата ѝ мисъл беше да иде при Георги, но се спря. Ами, ако я видят, какво ще каже после мащехата ѝ? Върна се в двора и седна на един камък до оградата на съседите. Нима мащехата ѝ ще я изгони? Не може да бъде. Ще ѝ мине. Тя се е грижила за тях. Ще стои на двора цялата нощ. Няма да спи, и без това не ѝ се спи.

По едно време нещо капна в ръката ѝ. Подухна вятър. Капки пръснаха и в лицето ѝ. Тя обиколи къщата. Само прозореца на тяхната спалня светеше, после угасна и той, а никой не дойде да ѝ отвори.

Стана ѝ студено. На двора ли, под дъжда, ще прекара нощта? Нека изстине, нека се разболее, да умре, да види мащехата ѝ…

Дъждът проникваше вече и до стрехата на балкончето, дето се беше подслонила. Все едно, няма вече защо да се пази. Тропотът на капките по балкончето, по ламарината, на покрива и по прозорците се усилваше, после вятърът задуха по-силно, нова вълна от дъжд плисна в лицето ѝ и се сля в един общ студен шум. Тя се разтрепера, сълзи се явиха в очите ѝ. Тя е изоставена от всички, няма никого на света… Никого ли?.. А Георги?.. Той нищо не знае. Да иде при него, да му разкаже всичко. Ето блузата ѝ съвсем залепна… Тя се спусна по заляната от дъжд улица. Под вратата на неговия дюкян трептеше светлинка. Още не беше си легнал. Той я грабна за ръката и я въведе вътре.

– Мама ме изгони, дето съм закъсняла. Щях да спя на двора, но заваля дъжд.

– Седни, де, седни.

Той се разтича, даде ѝ кърпа да си сложи под мократа блузка, утеши я, че утре на мащехата ѝ ще мине, изтича в съседната кръчма, донесе цяла чиния печени закуски и вино и нареди масичката.

– Нищо не искам.

– Е, ще пийнеш малко.

Най-напред една чашка, после още една, после главата ѝ съвсем се замая и тя усети как всичко става друго. Георги ставаше все по-нежен. Отстъпи ѝ леглото, а после сам се примъкна до нея.

– Светът живее, Анке, светът живее, защо ние да се измъчваме? Та ето утре може да избухне война, всичко да се обърне с главата надолу, да мислим за това. Нали се обичаме?

През мъгла, като в полусън, тя чуваше горещите му думи, искаше да го спре, а не можеше. Обидата от мащехата ѝ, всички набирани до сега оскърбления се топяха и той ѝ ставаше все по-мил…

***

Старият, несъщ баща на Ана се събуди посред нощ. Може би от дъжда. Още не му беше съвсем олекнало. Анка беше останала вън. Още като си легна жена му, той мислеше, щом тя заспи, да стане и да отключи, но лекарят му беше забранил да става.

– Николино! Николино! – завика той откъм отсрещното легло.

Жена му се размърда.

– Николино, вали дъжд, момичето съвсем ще се простуди.

Най-сетне тя се разсъни. Още не ѝ беше минал ядът. Дигна се и макар че продължаваше да хока храненицата си, тръгна да ѝ отвори.

Старият се мъчеше да я умири.

– Е, голяма работа. Поискало момичето и то да се погизди. Ние сами трябваше…

Жена му отиде до външната врата. Той чу как вратата изскърца и до слуха му достигна, заедно с нахлулия хлад и плясъка на дъжда, нейният дрезгав, сърдит глас.

– Чуваш ли, мари скитнице! Къде се запиля! Прибирай се!

Никакъв отговор. Старата се върна.

– Няма я никаква. Кой знае де се е завряла.

– Ще изстине това дете!

– Ще. Лете не се изстива.

– Не може така, Николино. Тряба да се намери. Момиче е. Ние ще отговаряме за нея после. Вземи чадъра и я потърси.

– Като знаеш много, върви я търси ти, посред нощ.

Но старият не я оставяше. Като проклетисваше непрокопсаницата, тя взе чадър и излезе. Дъждът беше поспрял. Тя обиколи къщата, надникна в мазата, нямаше я и там.

Старата се прибра, караха се още половин час, докато дъждът съвсем спря и почна да се развиделява. Тогава тя излезе, показа се на улицата и като видя, че само в хлебарницата са станали, попита хлебаря не е ли виждал снощи храненицата ѝ.

– Чини ми се снощи късно отиде нататък – посочи той с ръка.

– Къде?

– Къде… Я при Георги механика, я там някъде. Мигар я няма досега?

Старата кипна. Измърмори нещо и забърза към механическата работилница. Вратата беше заключена. Тя захлопа, едва сдържаше гнева си. Би счупила прозорците, ако знаеше, че е вътре. Ами ако хлебарят само дрънка…

Най-после се чуха стъпки, изскърца ключ  и пред нея, сънен, с голи ръце, в бяла лятна фланелка, застана Георги. Без да каже нищо, тя го отмести и влезе вътре. В малката стаичка пред разхвърляното легло стоеше Ана. Младото момиче извика, скочи и се скри зад вратата. Но старата се спусна към нея и я измъкна.

– Уличнице! – викна тя и започна да я бие с юмруци.

Ана не се бранеше. Георги се опита да я заварди, но старата блъсна и него. И като я набъхта, прегракна и се впусна към вратата с викове.

– Само да посмееш да се върнеш вкъщи! Безсрамница! Аз да я прибера, а тя да покрие къщата ми със срам!

Бяла като платно, Ана едва се облече. Не смееше да погледне и Георги. Тя не му се сърдеше, направи крачка да излезе, но сети се, че няма къде да иде, отпусна се на леглото, захлупи лице и заплака. Едва сега Георги като че дойде на себе си, приближи се и почна да я утешава.

– Анке, ще ида да им кажа, че сме се венчали и още утре ще направим сватбата. Ти постой малко тука.

И той смело се запъти към родителите ѝ. Беше горд със своята честност и доблест.

Но върна се много скоро. Бащата не можа и да види, а мащехата го изгони. Той седна до тезгяха сърдит. Очите му ту пламтяха, ту гаснеха.

Ана се изправи до него изтръпнала.

– А сега, Георги?

– Сега какво! Каквото сме надробили, това ще сърбаме! Мащехата ти като се развикала по улицата, цял свят ни разбра.

Той говореше сърдито и тя се сви плахо, като че сама беше виновна за всичко, дори и за злината на мащехата си.

Още ядосан, Георги изви очи и я изгледа отдолу нагоре: гладката ѝ брадичка, пребледнелите ѝ хубави мили страни, сведения ѝ изплашен поглед. Един лъч пълнеше очите му и разсейваше сърдития им блясък.

– Е, какво си ме зяпнала. Няма ли да вземеш да разтребиш, да пометеш, да изчистиш? Така ли шеташе у вас?

И като се мъчеше да скрие дяволитата си усмивка пред това недоумяващо, забъркано момиче, той се изправи, улови я за ръка и я доведе до вътрешната стаичка.

– Стига си треперила, ами виж как ще наредиш тука. Ония сандъци там тряба да се разчистят. От тях може да направим одър. И перденцата трябва да ушиеш, че отсреща все у нас ще зяпат…

Гласът му ставаше все по-топъл. И като видя, че момичето заоглежда стаичката и се наведе да прибира, усмихна се и го прихвана през кръста.

– Анке, май че така стана най-добре!

Цяла светнала, тя мушна зарадваното си лице в гърдите му.

 

[1] Разказът е публикуван в сп. „Златорог“, 1940, кн. 3, 119-129.