Младен Исаев, „Любовта на тракториста“

Любовта на тракториста[1]

Сред жарък юлски ден,

нощта разлива тук прохлада,

а звездният керван

в небесната ливада

за сън е сякаш спрян.

Цял ден ехтя вършитба хлебна.

Купите сламени блестят.

Работниците морни спят,

а месецът ги плиска с светлина

от оня синкав хребет.

До трактора любим

заспал е трактористът морен.

И в сън той вижда:

равнина просторна,

слънчев дим

и весели

щастливи хора…

Колона тракторна бръмчи

и той я води в равнината

След тях:

бразди,

бразди…

Моторът весело тупти,

като сърце на скъп приятел.

Небе.

Простор.

Поле без синурни прегради.

И

Светъл слънчев път.

Лицата селски тъй горят

от труд

и братска радост!

Но дива птица с тъмен грак

разби съня му светъл.

Погледна той:

луната гасне над полето,

за труд приижда пак зора.

И той се вдигна в полусън

и бързо трактора запали,

усмихна се

и –

спомнил своя хубав сън –

като жена любима го погали.

[1] Стихотворението е публикувано в стихосбирката „Ведрина“ (1936), 15-16.