Младен Исаев, “Любовта на тракториста”
04.03.2018
Ламар, “Налево”
07.03.2018

Електрическият човек[1]

 

[…]

Уличката беше безлюдна и едва ли някой щеше да ги чуе и да се притече на помощ. Но ето, в същата тая минута се случи нещо необикновено. Отнякъде блесна чудна сребърносинкава светлина и изведнъж, неочаквано, с голяма бързина пред моряците и момичето се появи едно чудно същество. То приличаше на човек, но беше по-голямо от обикновен човек и изглеждаше като страшилище. Беше направено от някакъв синкав святкащ метал, а очите му изпускаха ослепителни синкави лъчи. Блик и Жин бяха виждали човеци от дърво, бяха чували и за хора от желязо, знаеха и каменни хора по паметниците, но никога не бяха виждали такъв железен човек, който може да се движи, на който очите горяха и който ходеше като жив човек. Каква сила го движеше? Какво чудо беше това и откъде се взе?

А светещият човек доближи моряците и извика със страшен глас.

– Стой! Как смеете да се докосвате до Зенита! Пуснете я веднага и се махайте от очите ми, докато не съм ви унищожил!

От изненада и ужас моряците едва не изпопадаха на земята. Те пуснаха ръцете на пленницата си. И металният човек се доближи до момичето. Моряците се впуснаха да бягат. Блик и Жин стоеха на местата си смаяни. Тогава железният човек се обърна към тях и рече, със същия метален глас.

– А вие, смели момчета, елате също с мен. Моят господар великият учен иска да ви награди.

И като каза това, той хвана Зенита за ръка и я поведе. Двете момчета стоеха като заковани на местата си. Металният човек отново ги подкани да тръгнат. Сега те като че се опомниха от това чудо и тръгнаха все така замаяни след чудния светещ човек.

Така вървяха около половин час, без никой да говори. Вместо към центъра на града, светещият човек ги отведе към края на града, към едно сиво здание. Той позвъни, една голяма врата се отвори и четиримата влязоха вътре. Минаха през няколко дълги коридори, с гладки подове, постлани с плочки, осветени със скрита светлина и най-после се намериха в една голяма зала. Тя приличаше на химическа лаборатория, навред по белите части маси, по стените, около прозорците се виждаха всякакви чудни апарати. Това беше работилницата на учения. В дъното на залата на едно, с бяло постлано, легло лежеше един възрастен човек с изпито хубаво лице, с прошарена брада и с големи умни очи.

Макар да изглеждаше тежко болен, като видя влезлите, той бързо се изправи, усмихна се с измъчена усмивка и протегна ръка на Зенита.

– Мило дете, как щеше да си изпатиш!

После със същия топъл нежен глас се обърна към Блик и Жин.

– Благодаря ви, мили момчета! Как се казвате?

– Блик и Жан.

– Рибарчета ли сте?

– Рибарчета.

– Къде живеете?

– В една рибарска колиба. Ние сме сирачета.

– Тъй ли? Добри деца! Но тогава останете тук. Сега е вече късно. Я приготви им за вечеря! – рече ученият на металния човек.

Веднага металният човек звънна на един звънец, две метални момичета със светещи очи влязоха, наредиха на една маса хубава трапеза и четиримата: ученият, дъщеря му Зенита и двете момчета седнаха да ядат.

Макар и болен, ученият се почувствува по-добре, като видя дъщеря си, и седна при другите.

След вечеря той рече на Блик и Жин.

– Сега идете да си починете, а утре ще си поприказваме. Ето в онази стая идете да спите. Там ще намерите две легла.

Ученият остана с дъщеря си, а Блик и Жин отидоха да спят.

Дълго те си разказваха необикновените приключения и преживявания през тая нощ, но най-после умората надви и те потънаха в сладък дълбок сън.

[…]

И той заведе трите деца в един широк празен салон с облепени със сребърни пластинки стени. Спря се до една малка стоманена масичка, на която имаше разни инструменти, електрически контакти и бутончета, и натисна няколко от тях. Една стена се отвори бързо и пред смаяните деца се появи металният човек. Тогава ученият натисна едно бутонче и рече.

– Слушайте сега, деца, какво ще ви кажа. Откакто на земята се е появил човекът, той се бори с природата, с нейните стихии и с нейните тайни, за да разбере как става всичко и за да направи живота си по-хубав, по-приятен и по-лесен. Така човек е открил толкова изобретения, които всички знаете. И днес човек може да лети по суша, да хвърчи във въздуха, да се носи по водата. Така беше открит грамафонът, така откриха учените и радиото. И сега пред апарата ние можем да чуваме какво се говори и пее пред друг апарат на края на света. Всичко това е чудесно, мили деца. Но знате ли колко труд е струвало то на хората, на учените! Колко страдания! И затова, когато са успявали, за тях е било голяма радост. И само защото има учени упорити хора, които са готови целия си живот да пожертвуват не за лично благо, а за другите, сега хората могат да се борят и с много болести и с много природни стихии и завладяват все повече земята и стават нейни господари. Така, мили деца, и аз, и моят брат, който работи далече оттук в един замък, наречен Замъкът на светлините, искаме да направим нещо за науката и хората. Ние работим едно изобретение, но дали ще успеем да го довършим до края аз не зная. Досега вече направихме някои открития и аз ще ви покажа как чух снощи всичко. По радиото могат да се чуват само гласове и звукове, които се произнасят пред микрофона. Аз исках да направя такова изобретение, че да се чуват и ловят звукове от всякъде, не само тия, които са пред микрофона. И почти успях. С този електрически човек, който е още недовършен и неусъвършенстван, аз мога да хващам всички звукови вълни, които не са много далече, да кажем които са в чертата на един град. Този човек е моето изобретение, още не е довършено. Той може да ходи и да говори и върши това, което му заповядам аз от тая стая. А каква е тайната му, ще научите може би някога по-късно. А сега да видим къде са ония лоши скитници моряци Дам и Чим, които искаха да откраднат Зенита. – Като каза това, ученият натисна още няколко копчета.

Устата на електрическия железен човек се отвори и отвътре, като от радио, почнаха да излизат разни звукове, гласове, песни, шум на морски вълни. Ученият управляваше апарата и трите деца чуваха разни разговори, викове по улиците и всички шумове, които пълнеха тоя град.

Настръхнали от това чудо, слушаха Блик и Жин. Какво велико откритие! Така човек може всякога, като си седи в стаята, да знае какво става по целия свят, ако апаратът бъде усъвършенстван.

[…]

– Я вижте! – извика Жин на Блик и Зенита. – Тук на листа пише нещо!

Със сълзи на очи Зенита и Блик се надвесиха над жълтата като восък ръка на мъртвия учен и прочетоха:

„Последният ми час иде. Усещам го вече. Умирам щастлив, защото аз завърших своето дело. Най-сетне приготвих апарата, който ще усъвършенства изобретението на моя брат, над което толкова години работим с него. Сега вече електрическият човек е готов. За едно само ми е жал. Че не можах още веднъж за последен път да прегърна своя скъп брат, най-великия учен и да целуна по челото неговата умна, мила Зенита. И че не можах да му занеса приготвения от мене апарат. Но аз зная, че той сигурно скоро ще дойде сам и затова оставям това писмо. Мили братко, това, за което толкова години работим, за да направим хората по-щастливи и по-горди, и свободни господари на природата и на живота, е вече готово. Скрил съм го в тайната стаичка. Ти я знаеш коя е тя и знаеш как се отваря. Прости! Спомняй си с малката Зенита за мен, твоя брат.”

[…]

Жин отиде на пост. Блик започна да върти от всички страни сандъчето. Най-сетне, когато натисна единия ръб, капакът силно като пружина отхвръкна на страна. Блик и Зенита се отдръпнаха смаяни. От сандъчето излезе закачена на някаква електрическа спирала една страшна грозна желязна глава.

[…]

– Ако това е изобретението на чичо ти – каза Блик, като гледаше желязната глава в сандъчето – колко е чудно то! Тая глава прилича на главата на електрическия човек, който е изобретил баща ти.

– Да – промълви Зенита – но тая глава трябва да е усъвършенствана. О, колко съм щастлива, Блик. Ние вече можем да се върнем при татко. Ние изпълнихме задачата си. Само тялото на чичо не сме погребали.

[…]

Електрическият човек, който спря моряците, се спусна към Зенита и Жин и бързо почна да ги отвързва.

В това време разбойниците с всичка сила бягаха по-далече от електрическия човек, който така неочаквано се беше появил. Те знаеха, железния човек нито с куршум, нито с нож можеха да го унищожат.

Едва електрическият човек беше отвързал Зенита и Жин и при тях тичешком се яви Блик.

В същата минута електрическият човек натисна едно копче при шията си и веднага желязната му ризница се разтвори и от вътре излезе този, когото децата най-малко очакваха да видят на тоя пуст остров.

– Татко! – извика смаяна Зенита, – хвърли се към великия учен и, разплакана от щастие, силно го прегърна.

[…]

Стана нещо, което нашите пътници почти не очакваха. Конете веднага се изправиха на задните си крака, разлудуваха се като бесни и в миг хвърлиха ездачите си. Като пълни чували плеснаха на земята двамата моряци. Всички се спуснаха към тях. От падането те бяха се наранили и не можеха да се съпротивляват. И двамата бяха в ръцете на Пай, на Блик и великия учен.

– Ставайте и кажете къде е изобретението на моя брат! – рече сърдито бащата на Зенита.

– Ето го! – извика почти в същия миг Жин, който вдигаше от земята отскочилото на страна желязно сандъче.

Всички радостно извикаха. За един миг великият учен отвори сандъчето, извади желязната електрическа глава отвътре и като махна старата глава на електрическия човек, сложи му новата, усъвършенствуваната от умрелия му брат. После натисна едно копче на гърдите на железния човек и като допря ухо до железните му уста, услуша се.

И в същия миг като луд от радост с всичка сила завика.

– Дам е жив! Дам е жив!

Всички смяни го гледаха. Защо се радваше той толкова, че Дам е жив и откъде знаеше това?

[…]

– Слушайте сега – изговори тежко бащата на Зенита. – Дам дължи спасението си на изобретението на моя брат, на тая електрическа глава, което е по-добра и далече по-чудесна от всички радиопредаватели на света. С нея аз чух как охкаше Дам и разбрах мислите му. Той скочил във водата, защото бил отличен плувец, но се наранил в една подводна скала и едва доплувал до брега. Ако не бях дочул всичко това с апарата и не бях се притекъл на време да го превържа, той щеше да загине. Но сега ще живее. Ще ви освободя и вас двамата. Подарявам ви и замъка на моя брат с всички богатства и удобства за живеене. Но с едно условие. Никога няма да извършвате вече нищо лошо. Ако извършите и най-малко зло, дори и да го помислите, с новия усъвършенствуван апарат аз ще го разбера и тогава зле ще си изпатите.

[…]

Не минаха нито две седмици и в родния град на Блик и Жин на площада се беше събрал целия град. Там бяха учените от цял свят. Там беше и бащата на Блик и Жин, който наистина се беше завърнал жив и здрав и който сега се гордееше със синовете си. А великият учен радостен обясняваше великото изобретение, измислено от него и от брат му, с което можеха да се чуват всички звукове по света и да се виждат и хората.

Всички гледаха смаяни изобретението. Всички разбраха, че от днес за човечеството настъпват най-хубавите дни.

[1] Романът на Емил Коралов „Електрическият човек“ е публикуван през 1940 г. като част от поредицата „Весела дружина“, год. 3, No 8.