Кирил Христов, „Три дни с миноносец „Дръзки”

Три дни с миноносец „Дръзки”[1]

Кирил Христов

(…)

„Дръзки” е една малка, но могъща морска единица. Стоманената му броня не му пречи да лети като чайка над водите. Машините му са силна и в същото време крайно деликатна работа. Те се движат с дестилирана вода. През стотина тънки тръбици 1500 килограма вода в три минути се превръща на пара и пак на вода. Тоя миноносец е свързан с най-славните борби на българския народ. Историята на българската флота почва, може да се каже, с негов подвиг. Преданият му комин и сега носи една двойна дупка от граната, минала през него от ляво на дясно. Отвътре коминът е, разбира се, закърпен, но отвън тая благородна рана е запазена. Над изходното отвърстие е поставено бронзово отличие, на което се чете: „Получена на 8 ноември 1912 г. от 47 мм снаряд при атаката на турския крейсер „Хамидие”. Върху единия от апаратите за хвърляне мини е приковано тоже бронзово отличие, на което пише: „На 8 ноември 1912 г. от тоя апарат е стрелял мичман Минков с мина N 3893, която удари турския крейсер „Хамидие”. Тоя герой мичман Минков свърши своя млад живот при експедиция тъкмо като тази, на която ние днес сме тръгнали. Той бил пратен в края на ноември 1916 г. да чисти руски мини между Варна и Балчик. Изпълнявайки възложената му работа, той заедно с няколко войника бил хвърлен във въздуха от една мина.

(…)

В кают-компания бе топло и светло. Помощникът на капитана нави грамофона и в закътаното моряшко гнездо се раздаде гласът на Карузо, който пееше прочутата ария от “Pescatori di perli”.

След вечерята капитанът и началникът на миночистачната рота приготвиха своите съобщения до управлението на флота във Варна и безжичната станция на миноносеца заработи. А към 10 и половина часа ние приехме берлинския бюлетин, предаван на „Османие” в Цариград, и узнахме ония новини, които софиянци ще четат по вестниците на другия ден. Ние се приготвихме за спане чак след като в 1 ч. и 45 м. биде приет по радиотелеграфа и парижкият бюлетин.

(…)

Лодките, които до Агатопол пътуваха закачени една зад друга за миноносеца, сега минаха на около 70 метра пред нас. Те се изравниха напряко на по 75 метра една от друга. Уредите за издирване на мини се пуснаха във водата, закачени за плаващи зад всяка лодка кухи металически тела. На известна дълбочина, паралелно с повърхността на морето, между трите лодки се движи едно въже. Мините се поставят обикновено на 2-2 и половина метра под водата. Те могат да бъдат засегнати и възпламенени от миноносеца, но не и от моторните лодки, които плават на 30 сантиметра дълбочина. Обаче въжето между тях непременно ще кръстоса връзката на мината с пуснатата на морското дъно тежест, която я държи на едно място и на една и съща дълбочина от повърхността. В такъв случай тутакси един апарат, наречен грайфер (хващач), улавя тая връзка, а на повърхността плаващите тела в двата края на въжето се отделят от лодката и отбелязват мястото на мината. След това възпламеняването й е лесно. То става по една жица, дълга няколкостотин метра. За миноносеца и лодките, застанали на такава далечина, няма никаква опасност от взрива, който хвърля на възбог грамаден стълб вода и убива по 80 до 100 килограма риба.

[1] Текстът се публикува по: Христов, К. Съчинения в пет тома. Том 4. Спомени, пътеписи, разкази, статии. София: Български писател, 1967, с. 287-311. Първото издание е самостоятелно, печатница „Военен журнал”, 1918, 48 стр.