Никола Вапцаров, „Епоха“

Епоха[1]

Машини,

стомани,

машини

и масло,  и пара,

и смрад.

В небето – бетонни комини,

в бордеите – призрачен глад.

Във Мексико златното зърно

изгарят във парни котли.

А роби, с напукани бърни,

събират го нощи и дни.

Гърмят елеватори.

Бодро

мотора

удари

юмрук

на времето

в старата

морда.

Разкъса „магичния кръг“

човека и днеска лети

от волната птица

по-бързо.

Но все пак живота гнети.

Живота без милост ни вързва

крилата със яки въжа,

задушава с отровната плесен

на своята стара ръжда.

И жадния устрем потиска

стоманена каска-небе.

А доле размирно се плиска

човешкото тъмно море.

Напразни лозунги за братството –

живота изправя стена.

Живота – изпечен развратник –

цинично отвръща: – Война! –

Война!

А безброя от гладни?

Война!

А безцелната смърт?

А нашата бликаща младост,

която раздрусва светът?

Епоха на дива жестокост,

препускаща лудо напред.

Кипяща, стоманна епоха

пред прага на новия свет.

[1] В: Н. Вапцаров. Избрани стихотворения. Изд. на БРП, София: 1946, с. 111-112