Релсите[1]
1.
Два реда здания изграждат камен улей, –
по него в стихнали вълни нощта тече.
И ти, подобно лист от есенник обрулен,
вървиш – не питаш где ли мрака те влече.
Вървиш – не питаш где ли тоз порой изтича,
защото знаеш – всякъде е все едно:
от всеки ъгъл в този морен град наднича
гримасата на вечно-същото тегло.
Нима проблясъкът на стихналите релси
не мами те в нощта на бедния квартал,
където и последният трамвай отнесе
омраза, глад и безнадеждност и печал?
Или не знаеш, че си сам и си пропъден
да скиташ все покрай залостени врати, –
утеха улицата пуста да ти бъде,
когато мъката в гърдите ти скимти?
2.
Но чуй – на улицата в сънната умора
животът пак в упорен темп ечи:
зачукват релсите незнайни тъмни хора
и бляскат сини електрически лъчи.
Възпри се там и виж как съска оксижена,
и как желязото във пламък се топи, –
и сянката ти, в зданията отразена,
на хората, що спят, покоя ще смути.
Защото виждаш в този миг как свети
до релсите петно от прясна кръв
и смачкан стрък от непознато цвете
припомня ти за сляпа и жестока стръв.
О, белег на смърт, която дебне
да смуче свежестта на всеки земен цвят,
не ще уплаши тези, над които тегне
борбата с електричество и тежък млат!
Не ще спрат да удрят якото желязо,
дорде готов е омагьосаният път,
по който вечният ламтеж е отбелязан,
що утре пак ще подлуди града.
3.
И скоро бедният народ ще се пробуди –
несмогнал вчера своя глад да утоли –
и в треската на вечния стремеж отруден
тук пак ще зафучат трамваи и коли.
И никой няма да се спре и да запита:
къде го релсите отвеждат като сляп,
защото всеки устрем в този свят се сплита
в грижата за къшей всекидневен хляб.
О, брате мой, напразно пак ще ги похулиш,
че слепи са във този кръговрат!
Не знаеш ли, че в мрак по каменния улей
и твойте дни и нощи ще протекат.
Тръгни със тях и нека твоя тръпен порив
във морния им въздух да се влей –
докато язвата се някой ден разтвори,
която векове в сърцата зрей.
[1] Стихотворението е публикувано в стихосбирката „Хамалите и аз“ (1933), 13-14.