Представяне на член от екипа в Загреб, Хърватия
10.12.2017
Пенка Цанева-Бленика, “Радиовълни”
20.02.2018

Някога, сега и в бъдеще[1]

(Посвещава се на Едисон и други изобретатели)

Някога

Някога нямаше грамофони, телефони, автомобили и всички ония неща, измислени от разни Едисоновци и пр. душмани на човешкото спокойствие.

Живяхме си тихо с моята млада жена в самостоятелна къща (5 стаи, кухня, пералня, кюмурлук, градина и отходно място в дъното на градината).

Аз чиновничествувах, а жена ми се занимаваше с къщната работа; переше, миеше, гладеше галосниците (яки и ръкавели носех по модата – гумени) и гледаше кокошките. Сегиз-тогиз ни идваха гости. Похапвахме козя пастърмица, пийвахме по чашка винце, па извиехме на два гласа „По моря се скитам ази“. Когато нямаше кой да пее първи глас, пеехме само втори, защото първия беше много нависоко. След това един скамбил, гледане на кафе и – туй то.

През зимата, когато колоездачите даваха вечеринка, отивахме в читалището. Жена ми обличаше новата си рокля с дълъг шлейф и голям лежер отпред, която много хубаво й стоеше, а аз обличах черния си венчален редингот, чиито ръкави наистина бяха окъсели, но платът беше много хубав и изглеждаше нов особено ако му се удареше една гореща ютия през мокра кърпа. На вечеринката гледахме винаги много интересни неща: соло на китара и пикола, „Лудият“ – декламация от касиера на банката, жива картина и много други забавления.

След литературно-музикалната част имаше хора и танци, весела поща и сюрприз. Танцувахме па де катър или крайц полка, или лансие, или кадрил, командвани от директора на педагогическото училище – и пак вкъщи в обятията на Орфея.

Сега

Живеем в столицата (да опустее макар!). Имаме апартамент в кооперативен дом (да пукне който ми даде тоя акъл), имаме телефон (да се отели по дяволите със своето непрекъснато дрън-дрън). Качваме се не по стълби, а с асансьор и се возим с такси.

Аз съм клечка в една голяма банка (купих половината акции със собствени пари в брой – честно спечелени, при все че от завист някои разправят, че когато съм бил финансов, уж съм направил някаква далавера).

Жена ми си подрязва косата буби копф (язък за хубавите й плитки) и роклята й е до над коленете. Не носи вече тъкани вълнени фусти, а комбинезон.

Ходим на Кооперативния театър, на опера, на разни други балове и файфоклоци.

Имаме компания от няколко търговци и няколко артисти.

Ах, какви са дяволи тия артисти: все се шегуват и целуват на жена ми ръцете. (Някои даже в знак на приятелство я целуват и по устата.)

Един художник й рисува портрета. Тоя художник ми изглежда малко хаймана, но жена ми много му почита таланта и затова по цели часове седят заедно в ателието му и спорят за изкуство.

Хубаво си живеем, само че взеха да ми омръзват тия телефони, таксита, грамофони и пр. електрически инсталации.

Таман съм легнал да дремна, преди да ида на работа след обед – дррррънъ… „ало, мадам Пепи“ (жена ми по-преди се казваше Парашкевица – сега се казва Пепи)… „Ах, вий ли сте? Кажете на Пепи, на мадам Пепи, че ще я качаме в 5 часа на чай у мадам Фифи.“

Тъкмо задремя отново… тра-раа, тра-рааа – изсвири тръбата на едно такси под прозорците. Надникна – Пепи и художникът ще отиват към Панчарево на пейсаж. (Жена ми взема уроци по рисуване.)

Тия дни си купихме радио. Чудо брей! В Америка пеят, пък чак тук се чува. Цели нощи у дома е пълно с гости да слушат. После танцуват фокстрот и разни други неща под звуците на джаз банда от някое виенско кабаре.

В бъдеще

Живеем в София на седемдесет и втория етаж на едно здание. По цели дни не излизам от къщи. Предавам и получавам всичко по радиото. Чекове също предавам чрез радиофотография.

– Ало, тук Америка, бръмчи радиото.

– Тук София.

– Преди два часа замина за София главния директор на тръста – посрещнете го.

Още не свършило радиото, Врррр… големият аероплан кацва на покрива на нашето здание.

Натисвам едно бутонче и креслото заедно с мен се вдига на покрива.

– Гут бай!

– Ол райт!

Дъррр… аеропланът отлетява за Япония.

Жена ми е станала много капризна – ходи вече без рокля – с мъжки смокинг и не се виждаме по цели седмици. Понякога цели дни и нощи скита с аероплани и току ми се обади отнейде по радиото:

– Ало, тук Пепи. Мили, хвърчим в този момент над Австралия. Току-що разговарях с Бобо (Бобо е син ми, който ни се намери преди осемнадесет години. Той има наклонност към художество и сега пътува с подводницата за Гренландия, където отива да рисува експресионистични пейсажи.)

– Ало, продължава жена ми по радиото, след малко сме в Индия, а довечера в София. Ще гледам да ти донеса някой индийски подарък от Рабиндранат Тагоре – нали когато беше в София ни покани да му отидем на гости. Ало… щях да забравя – съобщи по радиото на Ани (слугияната ни) – тя остана в Мароко да се види с братовчед си – съобщи й да замине веднага за Сибир и да ми купи оттам две кожи от сибирски лисици. Да гледа да се върне до довечера, защото след вечеря ще замина за Испания, където съм канена на ресепция от Примо Ди Ривера, та мантото ми искам да е гарнирано с бели кожи от сибирска лисица.

Брррън… Ало… Дззззън, фиуууу, фуй, фъшшш… Бррр…. Ню Йорк, Бррр… Ало – Гренландия – „Папа, пристигнахме. Нарисувах с електрическите четки за половин час двадесет и четири пейсажа“…

Заминавам с цепелин за полюса. Брр. – Индия, Бррр. Бомбай, Калкута… Чува се по радиото писъкът на сибирските лисици и на радиофотографическата пластинка виждам как ги ловят.

Радиото бръмчи, аероплани ескадри хвърчат над главата ми, долу по улицата гъмжат автомобили, хора с крила прехвърчат по въздуха, кацат по прозорците ми, запушват от автоматическите цигари, и пак хвъркват…

Бррр, фиуууу… фуиий.

Изваждам от кутийката едно хапче. Това е вечерята ми. Още едно хапче – това е десертът. Натискам копчето – веднага се виждам съблечен, натискам второ копче – виждам се легнал в кревата.

Заспивам. И виждам сън: самостоятелна къщичка – пет стаи, кухня, килер, кюмурлук, градина и отходно място в дъното на градината. Козя пастърмица… Чувам звън от китара, глас на пиколо, падеспан, кадрил, лансие… Усещам около лицето си меката дълга копринена коса на жена ми Параскевица, а до краката си – вълнената й фуста…

***

Ех, защо не може да ми падне я Едисон, я някой от подобните му, които измислиха всички тия електричества – на парчета ще го направя.

 

[1] Разказът е публикуван в: „Жалостиви случки. Хумористични разкази и фейлетони“, София, 1929, 3-6.