Алеко Константинов, „Микрофон“

Микрофон[1]

Часът ето десет удря.

Градината веч се затваря.

Надъхан с приятна услада,

Излязох оттам на площада.

Луната спокойно си плава

и с сребърен блясък озарява

на Витоша гола гърдите,

на Гладното поле полите,

палатите на големците

и глухия стан на дворците…

Тъга ми сърцето обхвана…

Достигам насред, до фонтана,

отдолу се шумно зададе

превесела група от млади.

Усетих ги по разговора,

Че те са познати мен хора,

едвам се до тях приближих,

едвам ги поспрях, поздравих,

съгледах, че около нази

стои человек и ни пази,

навежда глава и се сгушва,

обтяга ухо и се вслушва.

От мойте другари тогаз

един му извика със глас:

„Ти тук ли намери да спираш,

що дириш, защо се тъй взираш?“

Но т о й, както всички ф е н е р и,

ответ не можа да намери

и без да са никак срамува,

той пак си стои и ни чува.

И чува: „Днес тез пазаванти

у нас ги зоват а д ю т а н т и.“

– У нас ф о н о г р а ф и ги славят,

защото те звукът улавят!

– По-вярно е тези галфони

да ги назовават м и к р о ф о н и –

те з в у к ъ т едвам ще го схващат,

а т а м го у с и л е н препращат…

Разсмяхме се с тез подигравки

и почнахме с наште прощавки…

А т о й все стои и се сгушва,

обтяга ухо и се вслушва…

Текста подбра и обработи за публикация: Сирма Данова

[1] В. Прогрес, г. Ii, бр.29 от 2 юли 1894 г.