Алеко Константинов, “Микрофон”
20.02.2018
Елисавета Багряна, “Птицата с моторното сърце”
20.02.2018

SOS[1]

Save our souls!

 

В този век на бетона, машините и радиото,

на главоломните рушения и луди дирения,

на хаоса и неизбистреното утре,

 

в тази страна – праг между Изтока и Запада,

кръговрат на войни и бедствия,

дето хората живеят за кора хляб и педя земя,

 

какво е нашата безполезна лирика, мои братя?

– Жалния вой на бездомните псета към луната…

 

Така и ние ще издъхнем някоя нощ прокълнати

и ще ни смете на утрото автоматичната метла,

когато ранните петли пробудят градове и села…

 

Но криви ли сме ние, че сме родени не вчера или утре – а днес,

не под западните сини светлини на живака,

не под екзотичните лъчи на тропика на Рака –

а тук, дето всички ветрове платната ни надуват

и се кръстосват разноцветни знамена?

 

Криви ли сме, че в нашата балканска кръв плуват

белитe атоми на славянския сантиментализъм

и червените – на примитивните татарски племена?

 

Ето: ние сънуваме милионнотонните трансатлантически параходи

и океанските пълноводия.

Тачим

стоетажните нюйоркски небостъргачи.

Мечтаем под песента на аеропланните перки,

танцуваме в ритъма на запалените мотори,

пред отворените предаватели вдъхновено говорим –

и заспиваме под успокоителните “ОК”,

идещи от австралийските колонии…

 

Но в устата си усещаме още вкуса на дивия лов

и аромата на горска мед.

Душата ни се отваря в топлите нощи по сенокос,

изпразненото ни сърце намира още мъка за изгубената любов,

 

когато – друсани по неравния планински път,

под едрите юлски звeзди,

сред светулките и пеещите щурци

и уханията на зрелите полски треви –

отиваме към шумящите балкански гори,

към поваления селски плет,

да излеем умората си в тихия бащин кът

и скръбта си в топлия майчин скут…

 

И ето защо казвам: – Ще умра доволна и без болка,

ако успея, като жена и поетка,

да разкрия пред света сърцето си, поне толкова,

колкото младото жълто канарче в телената клетка

над главата ми в ресторанта,

в паузите, когато си почива джазбанда!…

[1] Произведението е публикувано в: „Звезда на моряка“. Т. Ф. Чипев. София, 1932, с. 9-11.