SOS[1]
Save our souls!
В този век на бетона, машините и радиото,
на главоломните рушения и луди дирения,
на хаоса и неизбистреното утре,
в тази страна – праг между Изтока и Запада,
кръговрат на войни и бедствия,
дето хората живеят за кора хляб и педя земя,
какво е нашата безполезна лирика, мои братя?
– Жалния вой на бездомните псета към луната…
Така и ние ще издъхнем някоя нощ прокълнати
и ще ни смете на утрото автоматичната метла,
когато ранните петли пробудят градове и села…
Но криви ли сме ние, че сме родени не вчера или утре – а днес,
не под западните сини светлини на живака,
не под екзотичните лъчи на тропика на Рака –
а тук, дето всички ветрове платната ни надуват
и се кръстосват разноцветни знамена?
Криви ли сме, че в нашата балканска кръв плуват
белитe атоми на славянския сантиментализъм
и червените – на примитивните татарски племена?
Ето: ние сънуваме милионнотонните трансатлантически параходи
и океанските пълноводия.
Тачим
стоетажните нюйоркски небостъргачи.
Мечтаем под песента на аеропланните перки,
танцуваме в ритъма на запалените мотори,
пред отворените предаватели вдъхновено говорим –
и заспиваме под успокоителните „ОК“,
идещи от австралийските колонии…
Но в устата си усещаме още вкуса на дивия лов
и аромата на горска мед.
Душата ни се отваря в топлите нощи по сенокос,
изпразненото ни сърце намира още мъка за изгубената любов,
когато – друсани по неравния планински път,
под едрите юлски звeзди,
сред светулките и пеещите щурци
и уханията на зрелите полски треви –
отиваме към шумящите балкански гори,
към поваления селски плет,
да излеем умората си в тихия бащин кът
и скръбта си в топлия майчин скут…
И ето защо казвам: – Ще умра доволна и без болка,
ако успея, като жена и поетка,
да разкрия пред света сърцето си, поне толкова,
колкото младото жълто канарче в телената клетка
над главата ми в ресторанта,
в паузите, когато си почива джазбанда!…
[1] Произведението е публикувано в: „Звезда на моряка“. Т. Ф. Чипев. София, 1932, с. 9-11.