БЪЛГАРСКА МОДЕРНОСТ: ЛИТЕРАТУРА И ТЕХНИКА

Никола Козлев за парахода
12.12.2018
ЛИТЕРАТУРАТА И ДИГИТАЛНАТА ПРОПАСТ
22.01.2019

БЪЛГАРСКА МОДЕРНОСТ: ЛИТЕРАТУРА И ТЕХНИКА

Елка Димитрова

Институт за литература към Българската академия на науките

 

Започвам със заглавието, и по-точно – с едно „пропуснато“ членуване в него. На мен този пропуск много ми хареса, а го регистрирах след редакторска забележка на колега, която гласеше: „само поправете в заглавието: българската модерност“. Не, именно „българска модерност: литература и техника“ – така както е написано, носи намека за онази условност на българската модерност, която ще остане трайна нейна черта във вечната й амбивалентна схватка-прегръдка с предмодерното – поради устойчивостта на онази патриархална жилка, която Тончо Жечев някога определи като рецидив на Възраждането в следвъзрожденската българска литература.

Тази антологията, разбира се, работи с много по-фини детайли в обмислянето и представянето на българската модерност. И подобен едър поглед би бил подценяващ за нея. Но е факт, че напрежението между модерното и предмодерното е нейна постоянна тиха тема – от Георги Сава Раковски до един Вутимски например. Факт е, че тази книга ни среща, освен с предсказуемите за темата образци, също и с автори и текстове, принадлежащи на различни епохи и литературни направления, които мнозина от нас не биха помислили да свържат с тематичната отвореност към техниката. Факт е и че тази виртуална книга осветява темата „литература и техника“ по неочаквани начини. Ето, щом така и така споменах Вутимски, ще добавя – той е сред поетите, от които се очаква да са може би най-модерни (говорим за времевия диапазон до 1947 г. – годината на национализацията на издателствата в България, която е и горната хронологична граница на антологията). Та нали Вутимски е любителят на джаз банда и негърския блус, нали точно той е поетът, чиято градска чувствителност е изпилена до болезнена крайност. И да, виждаме го тук влюбен в движението на влака („Влак“), но го виждаме и тревожно да засреща отминалите идилии на „естествения“, природния поетизъм с динамиката на настоящето, в което „друг живот изплел е мрежата си над света и хората“ (и тук е завихрен целият арсенал на аероплани, железници, мотори, автомобили, машини и т.н., „Вчера и днес“).

 

И така, тази антология е едно радващо събитие по редица причини.

Няма да говоря за редкостта и ценността на текстовете, които тя включва – нека читателите й преживеят цялостно и пълноценно срещата си с богатството от текстови находки, литературно откривателство и културологични детайли.

Но ще спомена следните важни неща.

Антологията „Литература и техника“ прави един съществен жест в българската литературна култура – изважда употребата на понятието модерност от твърде маломерната и компенсаторно раздута напоследък територия на българския модернизъм – съжалявам, че точно аз изричам тези думи! Придръпва представата за българската модерност към нейния законен европейски контекст – контекста, заложен от Ренесанса и Просвещението и развит в динамиката на индустриализацията – с темите от полето на науката, с образността из спектъра на механиката и машините, с духа на изобретенията, със свободата на мобилността – в противовес на сантименталната уседналост.

Тук наистина българското око – особено от времето на Възраждането и първите десетилетия на двадесети век, е едно по особен начин любопитно око – окото на блажения маргинал, който вижда новото, без до такава степен да е въвлечен в негативите на внедряването му в социума, в каквато това важи за европейския му съвременник.

Модерният български човек, компилиран в книгата, е и не е в европейската модерност. Но именно тази амбивалентна позиция не трябва да му бъде отнемана. Защото тя е неговата познавателна перспектива, неговият модус вивенди, неговото „тук и там“-битие. Той все още не е натрупал негативите на индустриализацията и градския живот дотам, че да изгуби уюта на традиционното си балканско битие. Но той вижда и усеща другото като интересно – нещо, което малцина от въвлечените в динамиката на европейските общества от ХIX–XX век могат да си позволят. В българските текстове, дори от едни късни години – 20-те, 30-те, 40-те години на миналия век, техниката е преди всичко екзотизъм, приключение, предизвикателство, а не страдание, напрежение, болезненост на едно развито общество, в което производството деформира човешкото – един твърде типичен мотив на европейските литератури.

В този смисъл „Българска модерност: литература и техника“ ни разказва една поетично-философска приказка. Към подобна асоциация отвежда дори само изчитането на заглавията на дяловете в тази книга: „Дух и мелодика на техниката“, „Човеци и автомати“, „Техниката и усвояването на света“, „Техниката и пътешествениците“, „Техниката и човешкият труд“, „Техниката и медиите“, „Техниката и войната“, „Въобразената техника“.

Интересно е отношението към машинната, техничната модерност на различни писатели, което можем да реконструираме по Антологията. Някои от въвлечените автори са модерни по желание. Други – насила. За едни навлизането на механизираната, технологичната, електрифицираната цивилизация в патриархалния свят е прогрес, който те приемат с ентусиазъм, дори – възторжено поетизират. Някои от тях встъпват в тази нова култура с романтична отдаденост (типичен пример, разбира се, е Вапцаров). За други това е покушение срещу естествената идилия, срещу идилията на естествения живот. Но „за“ или „против“ – това са писателски погледи, възбудени именно от машинната модерност.

В предговора на антологията се споменава и за машината, която за някои автори заема мястото на Бог. В едно предходно представяне на цялостния проект „Литература и техника. Изобретяване на модерността в българската литература“ споделих и най-автентичното си впечатление от божествено-машинната метафорика, задвижваща поетичната душа на това академично начинание. Не точно Бог и не точно машината. И не едното на мястото на другото. А като че ли онова древно изобретение, което в откровеността на мъдрата и практична античност ги събира, без да лъже никого: Богът от машината – за когото всички знаят, че е механизъм, но и всички вярват – там и тогава, на скенето на античния театър – че това е божествената намеса, защото така иска от тях тайнството на изкуството.

Тоест, ако се върна на антологията в този паралел, има го фикционалното заиграване с машината, тя влиза в литературата именно като в литература. Но го има и обратното движение – модернизирането на литературата покрай навлизането на машината в нея – дори когато литературният текст не принадлежи и не се опитва да принадлежи на определена модерна тенденция.

И в заключение ще отбележа нещо, което е извън конкретно литературния фокус на проекта, но без него – без нагласата, за която ще стане дума, едва ли професионализмът на работата и завладяващата атмосфера на книгата щяха да са факт. Това е един безкрайно педантичен в етиката си проект: изредени са с внимание и благодарност и най-незначителните му връзки с други проекти; отбелязани са най-прецизно предходни публикации и заимствания; впечатляваща е коректността по отношение на авторските права и в същото време – стремежът да не се наруши пълнотата на концепцията заради административни трудности, за което е била необходима действително творческа находчивост (последните проблеми са преодолени чрез издирване на оригинални публикации периодиката, създаване на авторски бележки с цитати на творби и пр.).

Пак в този дух следва да се отбележи и фактът, че проектът „Литература и техника. Изобретяване на модерността в българската литература“ очевидно е вдъхновяващ и своевременен, тъй като по един или друг начин събуди интерес не само в читателските среди, но и много скоро след създаването си импулсира възникването на друг, тематично сходен, макар и в по-голяма степен теоретичен, академичен проект.

 

***

Послепис за по-любопитните

И все пак – не мога да не спомена поне част от литературните факти, които ме впечатлиха като читател на българската модерност в тази антология. Плъзгам бърз поглед по съдържанието и набелязвам на посоки съвсем малко от тях:

  • Визията на Г. Ст. Раковски за телескопа (в един от неговите „Три съня“, 1851);
  • Една съвсем неизвестна огледална версия от 1877 (с автор Христо Недялков) на Вазовата поема „Радецки“. Разбира се, в случая важна заради „вапора“;
  • Как Ламар звучи досущ като Вапцаров („Налево“);
  • Един малко познат текст на Валери Петров – романът „Към полюса“ (1939), посветен на италианския пътешественик Умберто Нобиле, прелетял над Арктика с дирижабъла си (срещу далеч по-популярната му стихосбирка „Птици на север“ (1938) с едноименната поема, посветена на съветския арктически изследовател Иван Папанин; и двете издания – подписани с псевдонима Асен Раковски);
  • Градската злъч на Павел Вежинов в разказа „Билети и карти, господа“ (1943), където трамваят се оказва лакмусът за столичност/провинциализъм („Мазно вози!“ – казваше мечтателно някой провинциалист.“).
  • Първото българско „авиаторско стихотворение“ „Человек хвърчи“ (1911) – написано от художник, при това – карикатурист (Ал. Божинов), което е напълно видно в антипатоса на текста…

И много, много други интригуващи блясъци на откривателския поглед към литературата, съпътстван от действително респектираща изследователска прецизност.

 

Поздравления, Надежда Стоянова, Сирма Данова, Владимир Игнатов и Мария Русева! И колегиална и приятелска радост за вдъхновения ви труд!

 

 

            Текстът е четен на представянето на антологията „Българска модерност: литература и техника“ на 16.11.2018 в Нова конферентна зала на СУ „Св. Климент Охридски“.