- Имате въпрос? Свържете се с нас:
- literature.technology@gmail.com
ЛИТЕРАТУРАТА И ДИГИТАЛНАТА ПРОПАСТ
БЪЛГАРСКА МОДЕРНОСТ: ЛИТЕРАТУРА И ТЕХНИКА
04.01.2019КУКЛИ И СОЦИАЛНИ МАСКИ
02.02.2019ЛИТЕРАТУРАТА И ДИГИТАЛНАТА ПРОПАСТ[1]
Социалната прагматика на литературата
Милен Русков и Розмари де Мео
Добромир Григоров
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
LITERATURE AND DIGITAL DIVIDE
Fiction and its Social Pragmatics (Milen Rouskov and Rozmari de Meo)
Dobromir Grigorov
Sofia University St. Kliment Ohridski
Abstract: The paper compares two contemporary literary works by Milen Rouskov and Rozmari de Meo as examples of different relations between fiction and social structure of network society. Both works point to different types of social norms of behavior, and to radically different moral values. The relation between the literary phenomena and some aspects of digital divide highlights the contrast between new social project of fatalistic ethno-nationalism in literature (Rozmari de Meo) and literary character whose individual experience could be the only source for the reflection of modern history (Milen Rouskov).
Keywords: network society, digital divide, sociology of literature, individual experience, Milen Rouskov, Rozmari de Meo
Публичният живот на литературата може да се мисли през очертанията на дигиталната пропаст, описани в съвременната социология. В трактовката на социолога Мануел Кастелс дигиталната пропаст е динамично променящ се феномен, който се обуславя от създаването на мрежовото общество. Как двете понятия обясняват социалния живот на литературата? От една страна, социалният статус на четенето основателно даде повод на Александър Кьосев да заговори за „смъртта на литературата“. От друга страна обаче, глобалната редукция на публичното общуване, изследвано в понятия като дигиталната пропаст, предпоставя създаването на локални социални мрежи. В тези мрежи литературата избира специфични техники на своята социализация и неведнъж тази публичност заобикаля посредничеството на литературната критика. Днес се очаква художествената литература да печели публичност, като се възползва от предимствата на общодостъпните социални мрежи. В тях – като част от преноса на огромен обем информация, се опосредства и специализираното критическо писане за литературата. Неголемият брой професионални рецензенти не отбелязват появата на значителна част от литературната продукция. Много заглавия остават встрани от информацията, която черпим от литературните медии или всички други издания, които отделят място на събития в културния живот. В тази ситуация се открояват две различни стратегии в социализирането на литературата.
Първият пример, който избрахме, е „Стопанката на Господ“ от Розмари де Мео – текст, който не е в полезрението на специализирани критически дискусии, но спечели популярността си независимо от тях (и въпреки тяхната индиферентност) и активизира инструментариума на други социални мрежи, за да стигне до читателите си. Публичността на Де Мео доказва, че социалният живот на нейната книга се обуславя в немалка степен от читателска публика, за която специализираното мнение за художествената литература вече е ирелевантно по няколко възможни причини: то не носи очакваната (търсената) информация, или неговата претенция да оценява е поставена под съмнение, или е допълващо – като вторична информация, която не изгражда или променя литературните вкусове. Романът „Чамкория“ на Милен Русков е пример за друг тип социална стратегия.[2] Неговата поява преди година стана факт в среда, в която в рекламата на художествена литература (и други изкуства) се влага минимален времеви и финансов ресурс от страна на медии и издатели. Освен това стандартното (недигиталното) пространство за култура у нас е свито до малък брой телевизионни и радиопредавания, посветени на художествената литература. В този контекст „Чамкория“ се радва на добри продажби, широка читателска аудитория и медиен интерес – като събитие, отразено в национален мащаб. Сравнението, в което попадат книгите на Де Мео и Русков, не означава противопоставяне на лошата и добрата литература. Важният въпрос тук е какви са пътищата, по които литературата стига до читателите си – независимо от глобалната редукция на общуването (противно на нарастващия брой локални социални мрежи) и маргиналната позиция на книгата. Нито едно от двете избрани заглавия не може да бъде подминато, тъй като ангажира вниманието на много широка аудитория. Освен това публичността на двете книги разкрива пряка връзка между читателски опит и социална нагласа, или иначе казано – между литературен вкус и светоглед. Изборът именно на тези две заглавия предпоставя и възможност да посочим онова, което дотук не бе разпознато в отзивите за двете книги. И ако Милен Русков с „Чамкория“ бе сравняван с класически текстове в българската и европейската литература, „Стопанката на Господ“ все още няма аналитичен прочит и оценките за нея са крайно противоположни – от еуфоричната емпатия до искреното разочарование. (Единственото изключение в прочитите на книгата, което може би само доведе до ескалация на емоциите сред почитателите на Розмари де Мео, си остава обвинението към авторката в интелектуална кражба от научните изследвания на Димитър Маринов).
Дигиталната пропаст в мрежовото общество
Отношението между мрежовото общество и дигиталната пропаст е отношение на общото към частното. Това е отношението между глобалната среда, която провокира създаването и задълбочаването на дигиталната пропаст – процеса на маргинализиране на всички онези, които са лишени от интернет, или са ограничени (и се самоограничават!) да го използват ефективно по причини от различно естество. Езикът на социологията използва интересни метафори, с които описва двете понятия. Едно от първите важни условия е, че мрежата се явява основен образец на живота при различните човешки общности и групи. Тя е съвкупност от възли, които са обвързани помежду си и в голяма степен наподобяват кръстопътища, по които протичат потоци от информация. Ролята и значението на отделния възел в рамките на конкретната мрежа се определя от неговата активност в обмена и подбора на информацията. Друга, и може би най-съществената характеристика на мрежата е, че тя е полуавтономна. Какво доказва актуалността на мрежата като образец за социологията? На първо място, мрежата е нецентрична, защото жизнеността на отделните възли в цялото е определяща за неговата моментна снимка. На второ място, мрежите имат хоризонтална ориентация, тъй като не възпроизвеждат идеята за център и периферия, а се движат от динамиката на възлите.
Социологията от по-ново време, която се занимава с описанието на мрежовото общество, закономерно се изправя пред въпроса: защо социалните мрежи, като изначални атрибути на социалния живот изобщо, се проявяват чак в края на ХХ век като доминантна форма в организацията на човешката активност? Отговорът според Мануел Кастелс е в ограничената способност на социалните мрежи да координират действията на своите членове отвъд границите на съвременната технологична среда. Един от основните критерии в осмислянето на мрежовата организация като универсален принцип на социалния живот е напрежението между вертикалната (йерархичната) и хоризонталната организация на обществото. На първо място, профилът на съвременното мрежово общество в края на ХХ век се формира от разминаването между него (като нецентрична мрежа) с вертикално устроените организации и общества, в които доминират централизацията и еднопосочното общуване (митичните и религиозните общества, индустриалния капитализъм). На второ място, информационните мрежи придобиват своята гъвкавост благодарение на новите технологии и тяхната инфраструктура, като по този начин се превръщат в естествена алтернатива на вертикално устроените (държавни) институции. В резултат на това мрежите – като актуална социална конструкция – не възпроизвеждат съществуващите икономически и институционални йерархии, а ги трансформират постепенно с въвеждането на информационните технологии. (Lupač 2016: 47-49)
Първоначално осмислянето на дигиталната пропаст се свежда до притежанието на определено електронно устройство или в осигуряването на физическия достъп до него и глобалната мрежа. През 2001 г., когато в социологията постепенно се оформя концепцията за изучаването на информационното общество, анализът на дигиталната пропаст все още извежда на преден план количествени принципи. Когато преди време Мануел Кастелс анализира неравнопоставеността в достъпа до интернет, изследването му споменаваше сравнение на броя на домейните в Лондон, който дотогава все още е по-голям от броя на домейните в целия африкански континент. Впоследствие социалните източници на неравнопоставеност постепенно промениха гледната точка, като от жертви на неравнопоставеността всички изключени от глобалната мрежа все по-често попадат в социални групи, за които от решаващо значение се оказват индивидуалните умения и мотивацията. Успоредно с технодетерминистко схващане за дигиталната пропаст (като явление, пряко обусловено от рамката на физическия достъп до електронната мрежа, и в което доминира географията и социодемографията) постепенно се заговори за асиметрия на уменията, за вторична дигитална пропаст. Идеята за асиметрията на потребителя, неговите неравномерни познания за работа в електронната среда, вече коренно променя неговия профил, а освен това оголва проблематичното задълбочаване на дигиталната пропаст като неизбежен рецидив на мрежовото общество. В глобален план към техническите не-умения (продукт и на общото ниво на образованост), езиковите и технологичните бариери, липсата на лична мотивация, степента на електронизиране на икономическата инфраструктура и обществените институции, следва да добавим и общия брой на IP-адреси, който се топи с всеки изминал ден, и също така е предпоставка за неравнопоставеност на достъпа. Следствие от всички възможни причини, задълбочаващи дигиталната пропаст, е съзнанието за общуването в мрежата като частично или напълно безполезно. Фрагментарното (асиметричното) познаване на възможностите на интернет средата подсказва различна степен на социална неприспособимост и неумение за работа с различни обеми (нова) информация. С други думи, функционалността на глобалната мрежа – с всички нейни потенциални предимства, се поставя под съмнение от разнородни социални групи, а техният профил не се обяснява единствено с етнически, икономически или демографски критерии.
Парадоксите на публичността. Розмари де Мео
Медийният отзвук на „Стопанката на Господ“ минава през национални телевизии и радиостанции, в които авторката сама представя книгата си. Участието ѝ не предполага литературни четения, защото тя често разказва предимно за собствения си опит, като затвърждава впечатлението за литературна автобиографичност. Де Мео е абсолвентка на НАТФИЗ, в класа на професор Стефан Данаилов, и всяка нейна поява пред камерата е образец за овладяно сценично поведение. Медийните (телевизионните) изяви на авторката са не толкова в предаванията за литература и култура, колкото в токшоу формати, които гарантират висока гледаемост със светската хроника на публични псевдозвезди. Популярността на заглавието се опира на неговата интерактивна публичност и систематично споделяне на видеорекламите в интернет. Активността на авторката в електронната мрежа не променя факта, че голяма част от читателите си остават в границите на дигиталната пропаст. „Стопанката на Господ“ много често се купува като подарък за приятел, популяризира се в неформални разговори. (А този тип рецептивна среда все още няма надеждна техника на обработка в литературната историография.) Фейсбук групи, които коментират книгата, разкриват още една пазарна ниша – Р. де Мео – организира срещи с (по-)читатели, води групи по наричане, като тези публични събирания са достъпни срещу входна такса – продава се специфичен продукт, който изисква специализирано знание и не се владее от всеки.
Преди около година, през юли 2017 г., интернет порталът „Площад Славейков“ публикува анализ на „Стопанката на Господ“, в който авторката бе обвинена в плагиатство. Източникът на интелектуалната кражба, според автора на публикацията Георги Мишев, е изследването на Димитър Маринов „Религиозни народни обичаи“. Розмари де Мео не закъсня с отговора си. Тук ще оставим настрана разликите между научната трактовка и художествената рефлексия на една идентична материя, както и етичните измерения на кражбата. (Ако изобщо можем да говорим за плагиатство – когато една книга се заявява като художествена измислица, а не като научно съчинение.) Спорът ни интересува поради двоякото отношение към академичното, експертното знание. Мнозина от почитателите на „Стопанката на Господ“ – заявили симпатиите си предимно в социалните мрежи, реагираха остро, почти омерзени, срещу критичните бележки върху една популярна книга, която въпреки тях продължава да печели нови читатели. В коментарите – както в социалните мрежи, така и във форума към страницата narichane.com, все по-ясно се открояваше дистанцираното отношение към специализирания прочит на етнологията. Всъщност отрицанието на научната аргументация вървеше ръка за ръка със задоволството от високата популярност на „Стопанката на Господ.“ А Р. де Мео се възползва от правото си на отговор, за да затвърди впечатлението за добра продаваемост и разпространимост на книгата. Понастоящем авторката продължава да продава знания и да популяризира книгата си като дипломирана специалистка по обредни наричания, а нейната дипломна работа е защитена при хабилитиран научен ръководител в действащ български университет. Р. де Мео се легитимира като посветена в наричанията – знание, което далеч не се владее от всеки, като покрива всички изисквания, зададени от академичната институция. Вероятно затова дипломната работа на Де Мео е публикувана на сайт, в който преобладават продукти за продаване – дипломираният магистър удостоверява легитимност на продажбите като доказан специалист. Парадоксът се проявява в съчетанието между явното недоверие на част от читателите на Де Мео към експертната (научна) преценка на един етнолог и респекта към университетската диплома като продуктов (търговски) сертификат.
Книга за празниците
Книгата на Р. де Мео реконструира една празнична среда и разказва за завръщането на млада жена, която окончателно скъсва с битието си на емигрантка, заселва се в едно неназовано българско село и се заема да изучи и запише тайнствата на неговия обреден календар. Селото е избрано като място на уединение, естествена среда за живеене извън модерността и съвременната цивилизация, и най-важното в сюжета – като дълго жадувано завръщане към родното. Селото е мястото, където младата Райна ще запълва белите полета на своето незнание за колективното минало и родовата памет; селото е умаленото изображение на народността и всички атрибути, които легитимират принадлежността към нея. Младата жена избира доброволното изгнание, променя рязко навиците и начина си на живот, като постепенно осъзнава, че избира място, което с локалните си история и опит е неотделима част от един глобален календар.
Празниците, включени в книгата, са посветени на обредни практики и по този начин книгата заявява недвусмислено своята функция на наръчник, съдържащ най-важното, което предстои да научим за обредно-календарния цикъл на българите и за тяхната обредна памет. В трите части на текста ще открием как се празнуват всички популярни празници: Яньовден, Илинден, Герман, Преображение, Русаля, Кръстовден, Рангелов ден, Петковден; във втора част следват Никулден, Игнажден, Коледа, Сурва, Богоявление, Бабин ден, прошката на Сирни Заговезни, мартеницата, Лазаров ден, Гергьовден; а в третата – Благовец, като се добавят описания на три типа наричане – родово, с вода и така нареченото наричане на себе си. Историята на младата жена наподобява историята на адепт, който е заобиколен от учители в свещенодействието, като сред тях най-важната фигура е образът на баба Магда. Райна е отдадена напълно на усвояването на новите знания, като в сюжетната завръзка са важни нейните личностни качества (откривателски дух, смелост, любознателност), допълнени от неудовлетворението, провокирано от доскорошното й нерадостно пребиваване в чужбина. Посвещаването на Райна, което предстои, се нуждае от ритмичността на дълго изграждан (обреден) календар, предназначен да подготви усещането за необикновеност и не-делничност на ежедневието.
В наративното време на книгата са подредени обредно-календарни свещенодействия, като между тях парадоксално отсъства делничното – всяко тайнство, извършено от възрастните жени в селото, посветени в наричанията или магиите, помага за спасяването на нечия душа и помага на Райна да напредне в обучението. Ритъмът на живот в селото е лишен от тривиалност, тъй като разказът предоставя на главната героиня нови и нови ситуации, в които тя продължава обучението си. Отсъствието на делника е оправдано и по още една причина: календарният кръг следва да се покаже в цялост, да се завърти от началото до края, за да се оправдае намерението на художественото време да въведе непосветената Райна в непознатото. Затова каквато и да било събитийност извън празника е необоснован лукс, тя е лишена от смисъл в структурата на книгата. Всеки обряд, наричане или магия, всеки следващ календарен празник допълва и авторефлексията на Райна, постепенното натрупване на нейните знания и опит, бавното осъзнаване на собствените й възможности, на шанса да преосмисли себе си. В тази авторефлексия се вписва и играта на автобиографичност – младата жена е решена да запише всичко, на което става свидетелка, защото всичко незаписано остава забравено. Така постепенно основното занимание на Райна в селския бит се оказва записването на разказа за видяното, чутото и преживяното.
Празниците са поредица от уроци, от фрагменти, съставящи натрупаното с поколения знание на общността. В процеса на посвещаването всеки следващ урок е успешно преминато изпитание, а всяка следваща стъпка в сюжета ни приближава към предварително загатнатата развръзка – младата жена става все по-веща в тайнствата, а освен това успява да намери отговорите на въпросите, които я измъчват. Не на последно място, посвещаването в тайнствата на календара означават бягство от самотата, тъй като посвещаването на адепта означава приобщаване към нова човешка общност.
Метаезик и праистория
Обредният календар в книгата противопоставя две схващания за историческото време. От една страна, младата героиня на романа е носител на съзнанието за историята като метанаратив, в който е записано възможно най-голямото наследство на колективния опит от миналото. Когато тя заживява в календарно-обредния цикъл на селото, нейните ментори я въвеждат в нов ценностен ред, в който колективното минало е само една от възможните форми на историчност. От друга страна, родовата памет и нейното опазване – идеологията в „Стопанката на Господ“, съдържа алтернативна историческа памет и опит от времето на матриархално устроения свят.
Паметта за историята се опира на единици от календарното време, докато в праисторическото светоусещане липсват датите като доказателство за непреходност и изначалност на събития и ценности. Така например в главата „Петка Българска“ родовата памет заменя колективната история, като въвежда различни хронологически ориентири. Най-напред, родовата история не използва християнското летоброене – родовите хроники отчитат появата на Христос, но се възприемат като по-стари и имат собствен ритъм на отброяване на времето; самото понятие летоброене е неуместно. На второ място, родовата памет заменя функциите на името в обреда – Петковден е в пряка връзка с култа към света Петка, но съществува паралелно в друг календар. Едновременното съществуване на различните ценностни системи се материализира в два отделни календара – като две различни представи за протичането на времето.
Езикът в „Стопанката на Господ“ е натоварен с функцията на инструмент, който съхранява родовата памет, нейните тайнства и обредни практики. Младата Райна открива призванието си като писателка именно когато осъзнава не само мястото си в разпределението на социалните роли в календара на селото, а и когато разбира значимостта на всичко онова, което учи и запомня. Писането обаче се оказва неподходяща техника за съхранение на наследството – родовата памет отпраща към предисторическо време, в което знанието се пренася устно преди появата на писмеността. Затова книгата представя писането като реконструкция, която не е в състояние да обобщи цялата история на културните натрупвания. Записаният език не е универсалният код, в който може да се вместят и съхранят всички значения и истории – устната култура го предхожда, предпоставя появата на писмеността, а също така продължава съществуването си паралелно с нея, като невинаги позволява да бъде въдворена в нейните граматически и логически правила.
Въпросът доколко писането е сполучлив инструмент за запазването на родовата памет всъщност отвежда към нейното датиране. Умберто Еко обобщава дългата история на писмената култура в две метафори – „минерална памет“ и „растителна памет“, с които той означава различните материални носители, които съхраняват старите текстове. Според тази условна периодизация родовата памет, на която се посвещава младата героиня на Розмари де Мео, не подлежи на пълен запис, тъй като нейният произход датира вероятно още преди първите паметници, запазени върху камъка и всички възможни носители на минералната памет. Така можем да разчетем и препоръката на баба Магда към Райна да не се предоверява на писмения запис. Предисторическо времето на появата гарантира неоценимо висока стойност както на родовата памет, така и нейните пазители. В съчетанието между времето на появата и мястото на съхранение е пресечната точка – знакът за равенство е между архаичното и родното. Родовата памет е колкото предисторична, толкова и българска. Иначе казано, книгата не е чужда на етнонационализма: връщаме се назад във времето, за да открием истинските ценности, а те, както става ясно, са изконно български.
„Стопанката на Господ“ създава предмодерен свят, в който важните въпроси, които си задаваме, няма как да намерят отговори в сферата на видимото или рационалното. В този свят най-съществената функция на свещенодействието, обредите и наричанията, магиите или требите, е да ни въведат в сетивно доловимия бит – единствено те обясняват непознатото. За да можем да изживеем живота на младата Райна и да приемем нейното решение, следва да се доверим на вярата си, през която единствено можем да (пре-)открием себе си. Героите в книгата се лутат между оправданието пред себе си и околните в неспособност да променят света, от една страна, и от друга, между усилието да преодолеят предисторичния фаталистичен светоглед. В идеологията на книгата основно място заема бягството от оправданието като начин на мислене, като проява на безсилие, и в този смисъл „Стопанката на Господ“ се заявява като оптимистична книга. Защото младата Райна е посветена в наричанията и достига не само своето духовно пречистване, а също така осъзнава себе си като социално същество. Намерението на книгата обаче оголва противоречието между оптимистичната теория за родовия корен, между усилието да преодолеем себе си и средата, в която суеверията, магията и наричанията оформят един откровено фаталистичен светоглед. С други думи, парадоксално следва да се върнем към предисторическото светоусещане и да си припомним неговата ирационалност, за да стигнем до чисто рационално, понятийно обяснение на себе си и собствения свят.
„Чамкория“
Романът „Чамкория“ бе отразен като литературно събитие от национален мащаб. Книгата излезе от печат през 2017 г., отново в същото престижно издателство („Жанет-45“), което публикува всички предишни книги на Милен Русков („Джобна енциклопедия на мистериите“, „Захвърлен в природата“ и „Възвишение“). Очакванията на читатели и критика се определяха от стойността на вече познатите заглавия, от заслужените симпатии към автора, но и от медийната популярност на филма „Възвишение“. Всъщност „Чамкория“ се появи на пазара, след като екранизацията на романа „Възвишение“ вече се прожектираше в киносалоните. По това време бе анонсирана и предстоящата премиера на моноспектакъла, подготвян от Явор Гърдев и Захари Бахаров за Театър 199. Милен Русков продължава да бъде обект на голямо внимание от страна на литературната критика, изданията за култура, печатните и телевизионните медии, като още появата на „Джобна енциклопедия на мистериите“ бе отбелязана в литературната периодика. Към общата картина ще добавим още един факт – след като романът „Възвишение“ получи Европейската награда за литература през 2014 г., той бавно започна да печели нови читатели с преводите си зад граница – неотдавна излязоха от печат сръбският и полският превод, а скоро предстои изданието на хърватски език. За незапознатите ще припомним, че наградата осигурява финансирането на превода и изданието на едно литературно произведение на всички езици в Европейския съюз. Но освен това направи възможно „Възвишение“ да бъде забелязан от големи чуждестранни издателства, които никога досега или сравнително рядко включват в плановете си българска художествена литература. И още една особеност в публичния живот, който имат книгите на Милен Русков: успехът им се изразява в множеството анонимни препоръки между читатели, приятелски кръгове, професионални общности. В обществените библиотеки в страната заемането на „Възвишение“ и „Чамкория“ се определя по предварително изготвен списък на чакащите.
В публичното пространство писателят отстоява автономността на познатото лице, което не се нуждае от помощта на литературните критици. На премиерите на М. Русков интенциите на неговите книги не се опосредстват от посветени тълкуватели и вероятно затова форматът на представянето е сравнително нетрадиционен за нашите очаквания – това е литературното четене, което може да завърши като разговор с публиката. Освен от критиката, писателят публично обяви, че не се нуждае и от литературни редактори – причината, според него, за ниското качество на литературния ръкопис.
Литературният вкус в играта с историята
„Чамкория“ свързва лични истории и значими публични събития (М. Русков ги нарича сцени) в панорамна картина на петмилионна България от 20-те години на 20 в. Реконструкцията на миналото ни въвежда в социална мрежа, съставена от разнородни индивидуалности и типажи (обединени най-често в професионални или неформални общности). Пространството на книгата първоначално се вписва в планираните пътувания от София и Чамкория, но с всяка следваща сцена постепенно се допълва от курсовете на шофьора бай Славе, с които се променя представата за център и периферия в книгата и панорамната картина постепенно се допълва.
Впечатлението за правдоподобност на фрагментарния разказ в „Чамкория“ се създава от играта на границата между фикционалното и реално-историческото. За почитателите на романа едно от най-големите му достойнства може да бъде преднамерено търсеното впечатление, че всичко, което научаваме от разказаните истории, вероятно наистина се е случило; и вероятно всичко е изглеждало така, както го пресъздава романът почти сто години по-късно. (Още в началото на книгата омнибусът на бае Славе потегля като на парад през центъра на София, за да ни направи свидетели на „манифестацията пред Царя“, да видим на трибуната княгиня Евдокия до министър-председателя Ляпчев, да си припомним една полемична статия на Димо Казасов от това време – в трактовката на любознателния шофьор; или да чуем как се е случил атентатът срещу царя на Арабаконак или за обира на Троянската банка. И всички те са събрани в една моментна снимка на цялата страна и нейната столица, на София, чиято най-висока и хубава сграда например все още е Чиновническото застрахователно дружество, а Борисовата градина все още е в покрайнините на града…)
Една от възможните читателски реакции е очакването към текста на „Чамкория“ да се добавят обяснителни бележки, с които да се аргументира историографската автентичност на събитията и участниците в тях. Подобно очакване (вече заявено в читателските форуми) не отговаря на намерението на текста, който не се нуждае от подобен тип „помагало“. По този начин романът може да се чете преди всичко като пътеводител в политическата сцена на десетилетието, иначе казано – като документален материал. Затова „Чамкория“ съчетава преднамерено търсената игра с читателя, чието четене непрестанно се движи по ръба между фикция и реалност, като се опира на добросъвестното проучване на всевъзможни делнични, та дори и банални детайли в избраното историческо време. М. Русков си гарантира автентичност на литературното изображение, за да спечели доверието ни. Роман като „Чамкория“ (подобно на предходните книги на М. Русков) е резултат от систематичната работа с исторически извори (ако използваме термина на историографите), каквито са например актуалната периодика, личните спомени и архивите на съвременниците. В този смисъл прозата на М. Русков се доближава до прецизността, с която класическите образци на историческата проза работят с детайла. Преди да публикува първия си роман, Милен Русков превеждаше от английски език предимно художествена литература. Още тогава принципът на работа, споделен в едно от първите му интервюта, бе нито ден без черта – самодисциплина, която изисква ежедневно да се работи върху определен задължителен брой страници. Тази систематичност на М. Русков се проявява в неговите романи – във внимателното сплитане на всяка история в общата рамка, както и в преходите между отделните сцени.
Рецензиите за „Чамкория“ споделиха удоволствието от писането на Русков, което е „овладяно, гладко и плавно, забавно и сръчно, без признаци за неувереност или нервност“ (Д. Камбуров 2017: 6). Но книгата предполага внимателно четене, изисква съсредоточено да следим преднамереното подреждане на събития, впечатления, спомени, на споделения или опосредстван спомен – всички те като непрекъснат поток. В текста липсват ориентирите, които могат да бъдат паузи – дори графично тя не е разделена на части или глави. Ако прекъснем четенето, ние се опираме преди всичко на асоциативните връзки между отделните епизоди или преразказаните истории. Всъщност читателят сам определя откъде ще продължи четенето, тъй като „Чамкория“ не предполага четене с прекъсвания, паузи или цезури. Фрагментарното изображение в романа създава трайното усещане за незавършен поток от истории и епизоди. Сравнението между най-новата книга на М. Русков и прозата на Дж. Джойс (в рецензията на Н. Аретов, вж. Аретов 2017) очертава по-скоро разликите между монолога на Моли Блум и речевия поток в изповедите на Славе, които се редуват ритмично с разговорите между него и Джина. (Неслучайно „Чамкория“ обособява в курсив диалозите между двамата герои.) Героят на М. Русков е колкото добър разказвач, толкова и внимателен слушател. Шевовете между отделните епизоди в „Чамкория“ са устойчиви езикови формули („на мене мисълта ми беше друга“, „а впрочем“, или „а като стана дума“), а понякога нова история може да започне, когато участник в разговора непринудено обърне поглед встрани. Романът на М. Русков е удоволствие за подготвени читатели, които са изградили умението да четат бавно и познават поне част от литературните експерименти на ХХ век. Накратко, удоволствието изисква грижливо култивиран литературен вкус.
Всеки отделен епизод в романа е свързан с присъствието на Славе, който е слушател, пряк свидетел на разказаното, самият той говори или е пряк участник в събитията. Детайлите от литературното ежедневие, вестникарските новини, актуалните политически полемики и страсти на 20-те години в романа са моменти от съзнателния живот на главния герой. Индивидуалният поглед и личният разказ са рамката, обективът, през който се изгражда представата за София и България от 20-те години, а донякъде и за света по това време. Така конструирана, общата картина не може да бъде завършена, нещо повече – личната гледна точка всъщност гарантира нейната непълнота. Когато излезе от печат второто съкратено издание на „Чамкория“, Милен Русков обясни как единственият принцип на съкращаването е механичното намаляване на обема. Ако този подход на пръв поглед изглеждаше изненадващ, със сигурност съкратеното второ издание на романа не промени идеята за фрагментарността на индивидуалното възприятие, което не е способно да обхване света в неговата пълнота. Романът не допуска намесата на нечий глас зад кадър, който знае какво предстои и би могъл да ни го подскаже. Повествованието нито за момент не налага една истина като обективна (и окончателна) или доминацията на една-единствена гледна точка. В наративната конструкция фигурата на Славе служи като медиатор, чието място и роля непрекъснато се променят в зависимост от логиката на исторически обстоятелства или привидно нелепи случайности. Затова атентатът срещу цар Борис в прохода Арабаконак се превръща в събитие, което разтърсва обществения живот по онова време, но е една от запомнящите се перипетии, в които е въвлечен главният герой. Романът се връща към случката повторно, за да допълни свидетелския разказ на Славе, след като съдбата го среща с един от главните виновници и организатори.
Акцентът върху личностния избор на главния герой е не само техника на разказването, а също така аксиологическа операция. Автентичният избор на Славе – в неговата съпротива срещу събитията, в които е въвлечен случайно или по принуда, гарантира възможността му да се дистанцира от колективни каузи, обществени моди или актуални политически идеи, и да отстоява своята осъзната социална позиция. Един от най-красноречивите примери за това отстояване е възкресяването на спомена от последната голяма война. Неволите на фронтовака са повод да се заговори както за необяснимата ирационалност в човешкото поведение, така и за изпразнените от смисъл колективни каузи. В рецензията си за „Чамкория“ Полина Видас сполучливо отбеляза, че „идеологията на категоричните отговори и яснотата, на „черно-бялото“ няма място при Русков“. Готовите картини на света във всяка система от идеи, атакуваща неспокойното човешко съзнание, остават далеч от картината на света, която се опитва да състави сам един обикновен шофьор на омнибус: „… Рани ме тогава един шрапнел в рамото. Викам си: край, аз че умрем тука! На полето на честта. За Царя и отечеството. Да ви ебем майката и чест, и Цар, и отечество!… А през това време край мене свирят куршуми, шрапнели летят. […] А на друг един пък му беха отнесли три пръста на десната ръка. Спомням си го и до днес, като че ли ми е пред очите. Понеже ръкомахаше като полудел. От там хвърчи кръв, той ръкомаха и обяснева нещо на един подпоручик! Е в такава минута изведнъж ти просветва, че всички са луди! Че хората са луди същества! Че това не е заради Македония, поробените братя и справедливостта, нито за да владееш света, а чисто и просто си е лудост. Отгоре са най-различни причини, а отдоле е една голема лудост, тя е същинският двигател на тия неща. Па може би и на всички други неща. […] Затова после като хвърлиха комунистите във въздуха „Св. Неделя“ и като слушам, разбираш ли, как ония опеват, че червените биле убили там 13 генерала – герои от войните, и ме хваща яд, направо че се пръснем. Знам ги аз тия герои от войните! Седят си у щаба с карти и пергели. Герои от воините биле! С пергел в ръка и карта на масата! Тия са виновни за всичко, тия провалиха всичко, техната мамка и пуяци! Колко народ измре е така за нищо, зарад тоя дето духа!“ (Русков 2017: 80-81)
„Което си е в края на краищата моя заслуга“
Рецензентите на „Чамкория“ съставиха сравнително пълен портрет на разказвача в романа. За него вече знае много: той използва хъшлашки език; носи мъдрост, съчетана с любопитство; излъчва простодушие и демонстрира проницателност; макар че непрекъснато се усъмнява в понятията, с които работи Голямата история, той е хитрец опортюнист (Георги Гочев). Освен това Славе е циник, който ни напомня „симпатичен пародиен Кандид“ в собствените си странствания и оцелявания (Полина Видас); с типичната за него нагласа, която категорично изключва всички атрибути на героизацията, идеализацията и сиромахомилството (Николай Аретов); а умението на героя да се правя с живота оголва фигурата на трикстера – „като смесица на ламентарност, хитруване, жилавост, цинизъм и воля за оцеляване“ (Д. Камбуров). Към всичко това Митко Новков добавя отговорността като водещ мотив в поведението на героя, както и чертите на пикарото, чиито приключения се случват в езика, „като разказ; като спомен за история, памет за случка“. Портретът характеризира преди всичко моралния облик, а след това и социалния профил на героя. Какво още може да се добави към досегашните внимателни прочити?
Въпреки непрекъснатите сътресения и премеждия, в които се озовава, героят на М. Русков не споделя фатализма като нагласа. Той се осланя преди всичко на себе си, на собствените умения и личния опит, независимо че понякога опитът може да има прекалено висока цена и горчив привкус. Славе Желязков носи съзнанието за средно добра професионална квалификация, която въпреки незавидния социален престиж е сравнително рядка, а освен това не е по възможностите на всеки и предполага задоволителна социална реализация. Нищо постигнато не идва даром, тъй като малкият човек може да се опре единствено на собствените решения и сили. („[…]Аз съм човек с професия – шефьорец със собствен омнибус; на свободна практика. Което си е в края на краищата моя заслуга, извиневам се. Учил съм се, дето се вика, има-нема цело Механото съм изкарал, придобил съм умения и високо квалифициран занаят, пред който се открива големо бъдеще. Прогресът е свързан с транспорта – насам-натам… Колко професионални шефьори има сега в страната? Не повече от 500. От колко милиона население? Май беха пет. Но не по-малко от два.“) (Русков 2017: 48-49)
Отношението на Славе към ключовите събития по онова време и актуалните обществени дебати е най-точната мяра за неговата социализация. Независимо дали е способен да разчете тяхната логика, той не престава да следи публичния живот, за да отбелязва всичко онова, което счита за значимо. Дистанцията спрямо патетиката в официалния език на епохата не означава безразличие, а предпазлива избирателност по отношение на актуалните политически дискурси. Простият шофьор не се предоверява на каузи, но споделя – по свой наивистичен начин, принадлежността си към социалдемокрацията, със съзнанието, че тя е една от многото модерни каузи, но не като политическа доктрина, а като съвкупност от обществени прослойки, които тя представя. („Аз съм социалдемократ, широк социалист. Ние винаги сме били легални. Комунистите, ако не са учители, те са главно фабрични работници. Там са така – един учител, един работник, един учител, един работник. Като махнеме учителите, другите са черноработници, некуалифициран труд.“) Политическото не се мисли като партийна принадлежност, а като социална практика, тъй като съставя индивидуалната визия на героя за обществено благополучие – като една от отправните точки в осмислянето на света изобщо. Левичарство на Славе, неговият политически конформизъм или накърненото чувство за социална справедливост отстъпват на заден план всеки път, когато сработи индивидуалната авторефлексия. Социалдемокрацията е сполучливата реализация на прагматично премерения риск – личностната идеология на героя, която му помага да се ориентира в сложния за разбиране свят. Неслучайно рисковете в сюжетната линия на романа, които предприема героят, много често се оправдават от борбата за препитание. („Светът е направен такъв от дивотиите на хората, и то на всички хора – богати, бедни, все едно! На едните един им кусурът, на другите друг. Но всичките с нещо са виновни. Че имат много здраве и буржоата, и комунистите.“) (Русков 2017: 69)
Трикстерът е най-противоречивата характеристика на главния герой в рецензиите за „Чамкория“. Най-напред ще припомним, че в портретирането на Славе романът не се опира на юнгианската трактовка на трикстера като архетип на животинското в човека. Ако си припомним Марк Липовецки, общите черти между митологичния прототип на трикстера и неговата актуализация през 20 в. са „амбивалентността, пребиваването на границата между противоположни категории и състояния, както и създаването на своеобразна „криминална“ ситуация и съществуването в нея.“ За фигурата на трикстера – отново по М. Липовецки, е характерна загубата, разпиляването на всичко значимо, което носи аурата на авторитета. Така, от една страна, тази загуба е форма на интимизирането на отношението към света, а от друга, чрез нея той печели особен тип свобода. „Анархичното разрушаване, присъщо на трикстера, е ритуалът, с който той се сдобива със свободата, като това е много опасна свобода.“
Съзнанието за индивидуалната отговорност пред себе си и света е основният аргумент да се откажем от фигурата на трикстера като ключ към прочита на текста. Отговорността, дори и само като ангажимент „да храни няколко гърла вкъщи“, бе откроена в рецензията на Митко Новков (Новков 2017). В разговора си с Пешо Комуната Славе подхваща темата за честността и доблестта да се говори открито и всеки да мисли за последствията от действията си. В друга ситуация трудно прикрива възмущението си от намерението да се припечелят лесни пари с изнудването на близките на така наречените безследно изчезнали след атентата в църквата „Света неделя“. Картината се допълва и от тихия ужас, в който шофьорът изпада, когато за първи път осъзнава, че неговото собствено возило е наето от Военното разузнаване на Обществена безопасност, за да превозва умъртвените жертви на политически чистки. Съществената разлика между героя на „Чамкория“ и трикстера, е съзнанието за травматичния авторитет на моралните задръжки. Ако Славе се оказва пресметлив в печалбата на насъщния, твърде често хитростта и шмекерлъците са обект на неговата критична авторефлексия. Накратко, той никога не се чувства напълно освободен, живее в границите на един предимно битов морален императив, но осъзнава пределно ясно къде свършва приемливото, и откъде започва недопустимото.
Социалната прагматика. Вместо заключение
Розмари де Мео възкресява система от социални практики, за да я предложи на читателите си като работеща алтернатива на съществуващия социокултурен модел. Но връщането към предисторическото колективно минало и културна памет днес едва ли може да бъде работещо ново решение. През четенето на Р. де Мео се връщаме към време, в което човекът е изключително безпомощен, тъй като отстояването на себе си означава борба за физическо оцеляване. Следва да се запитаме, какъв тип читатели харесват и купуват книгата на Р. де Мео? На първо място, това са любителите на традиционните литературни образци, за които четенето е удоволствие от разпознаването на познатото. С други думи, това е читател, за когото четенето е повторение и затвърждаване на усвоеното, а не предизвикателство и промяна на собствения литературен вкус. На второ място, това е социалният човек, който споделя ясните морални основания на един (дългосрочен) обществен договор, какъвто липсва днес у нас. Отсъствието на този договор е едно от основанията за книгата да преобразува праисторията в спасителна утеха, но този акт е лишен от социална прагматика. Причината за това е, че завръщането в миналото носи единствено етичното послание на фатализма.
Литературната рефлексия на историята у Милен Русков не е заявена като обществено полезно четиво или социална програма. Въпреки това „Чамкория“ в много голяма степен може да се мисли като книга, която задава модел на конструктивно социално поведение. Най-напред, защото времето на романа (съчетание на обществено-политическата хроника с перцептивното време на героите) провокира читателите днес да се вмислят в логиката на събитията, като по този начин могат да открият сходствата или несъответствията спрямо своето настояще. Иначе казано, литературният калейдоскоп на 20-те години подсказва много повече отговори на въпроса, защо днес сме такива, каквито сме. На второ място, „Чамкория“ конструира динамична картина, която увлекателно представя един сполучливо избран, трезвомислещ, а понякога и циничен наблюдател, който може да разчита единствено на себе си – на собствената си волеизява и осъзнати възможности. Неслучайно този социален тип поведение включва неизбежната индивидуална авторефлексия („… светът не е паднал от небето, хората са го направили такъв!“). Затова в своята непринуденост Славе Желязков е сполучливо избран наблюдател, който понякога е свидетел и участник, въвлечен против волята му в кръговрата на събитията, или пък се включва в тях с ясното съзнание за необратими последствия, които ще трябва да плати. Така, ако се запитаме какви читатели четат с „Чамкория“, то техният портрет задължително съдържа две щрихи. Първата е литературният вкус, който не се изчерпва с унаследения (от предходните поколения читатели) литературен опит и се променя в процеса на четенето. Втората характеристика извежда на преден план индивидуалния прагматизъм в една социална мрежа, която провокира със своята променливост. Осъзнаването на нейната динамика всъщност социализира в най-голяма степен всеки човек, за когото виталността, умението да живее означава да се съизмерва с обществените предизвикателства.
Цитирана литература
Аретов, Николай. 2017. От Котел към Чамкория. въпреки.com, 7 юли 2017 г. Available from:
Видас, Полина. 2017. „Чамкория“ ще те изчезне безследно. Електронно списание „Свободно
поетическо общество“. Available from: http://freepoetrysociety.com/articles/chamk%D0%BEria
Гочев, Георги. 2017. Бунтарят опортюнист. Есе за „Чамкория“ на Милен Русков. Портал за
култура, изкуство и общество, 23 май 2017 г. [цитиран 25.4.2018]. Available from:
Де Мео, Розмари. 2017. Стопанката на Господ. София: Наричане ЕООД. Шесто издание.
Де Мео, Розмари. 2017а. Уцелих народа в сърцето, затова имам душмани. Площад „Славейков“,
07.07.2017. Available from: http://www.ploshtadslaveikov.com/rozmari-de-meo-utselih-naroda-v-sartseto-zatova-imam-dushmani/
Камбуров, Димитър. 2017. Четвъртата височина (след прочита на „Чамкория“ от Милен
Русков). Литературен вестник, бр. 37, 15.11.–21.11.2017, 6.
Кастелс, Мануел. 2004. Информационната епоха: икономика, общество и култура. Т. 1.
Възходът на мрежовото общество. София: Лик.
Кастелс, Мануел. 2006. Информационната епоха: икономика, общество и култура. Т. 2. Силата
на идентичността. София: Лик.
Липовецкий, Марк. 2018. Трикстер в СССР. О том, почему трикстеры правили бал в СССР,
кому наследуют Pussy Riot, как читать тексты Булгакова и почему в советской культуре трикстеры важнее серьезных национальных героев, рассказывает литературовед и критик Марк Липовецкий. Записал Кирилл Головастиков. [цитиран 25.4.201]. Available from: https://arzamas.academy/materials/84
Лозанов, Лъчезар. „Чамкория“ на Милен Русков – заслеплението на фанатизмите.
armymedia.bg, 9 юни 2017 г. Available from: http://armymedia.bg/archives/91037
Новков, Митко. 2017. „Чамкория“ за сладокусници. Всичко за книгите, 7 юли 2017 г. Available
Русков, Милен. 2017. Чамкория. Пловдив: „Жанет 45“. Второ преработено издание.
Castels, Manuel. 2001. The Internet Galaxy. Reflections on the Internet, Business, and Society.
Oxford: Oxford University Press.
Eco, Umberto. 2009. Die Kunst des Bücherliebens. München: Carl Hanser Verlag.
Lupač, Petr. 2016. Za hranice digitální propasti: Nerovnost v informační společnosti. Praha: SLON.
[1] Съкратена версия на текста e публикувана в сборника „Литература и техника. Изобретяване на модерността в българската литература“, София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2018, 98-108.
[2] Цитатите в статията са по изданията: Русков 2017; Де Мео 2017.
Доц. Добромир Григоров е автор на книгите „Милан Кундера и познанието на романа“ (Колибри, 2001) и „Градината на литературната история“ (Сиела, 2012). Преподава история на чешката литература и словашката литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Превежда художествена литература от чешки език, член е на Съюза на преводачите в България.