Богомил Райнов, „Война“
11.09.2018
Георги Илиев – „О-Корс“
12.09.2018

L’Art poetique[1]

 

Ако искаш да бъде жив стихът ти и смутен,

о, поете съвременен, не живей на Парнас!

Боало нека вика, че за тебе Феб глух е,

че духът ти е мъртъв, неподвижен Пегас.

 

Нека пее Верлен, да пои и да храни

своя кон поетичен със абсент и нюанси.

Не да блееш роден си, да раняваш и рани

да нанасяш, сред хората и от тях ти призван си.

 

На човека не трябват днес небесни създания,

протежета на музите, Аполонови питомци.

Ако искаш да бъдат твоите думи разбрани,

трябва не да пелтечиш, а да стреляш със стихове.

 

Слез спокойно и гордо от небето Парнасовско,

не с паунска походка, а със крачки на воин,

виж, че тез, що от горе ти изглеждаха мравки,

са от тебе по-хора, са борци по-достойни.

 

Отиди там, където с гръм работят моторите,

де селякът със ралото се зарива в калта,

по бучащите релси, де трептят семафорите,

разпръсни свойте думи нашироко в света.

 

Във кълбата от пушек, що издишват машините,

сред грамадите тежки от цимент и от кокс,

намери ти човека, милионен, единствен,

погледни във очите му, стани с него едно.

 

И сърцето ти, станало като мощен приемник,

да обхване във себе си чувства хилядотонови,

да трепти от свещения гняв на хората бедни,

от гърма на победите, от предсмъртните стонове.

 

Със ненавист изпълнен, удари в настъпление.

Нека танк тежък стане твоя нежен Пегас.

Като мощно оръжие в безпросветното време,

да сразява жестоко несразения клас.

 

Нека грачат над тебе песнопойни естети,

от рева ти нестихващ да запушват ушите си,

в ядовити обиди да дерат гласовете си:

– поетичен позор, хулиган, публицистика.

 

Като честен борец, стой без страх на мястото си;

в настъпление хвърляй свойте огнени думи.

Пред могъщата армия, що лети под перото ти

ще се връщат страхливо вражеските куршуми.

 

А когато умреш, твоят стих ще остане

и през тежки години зарад теб ще се бори:

сред свирепите битки ще лети като знаме,

като бодър оратор сред смута ще говори.

 

Ще лети твоят стих, зъл, от злъчка наситен;

във борбите ще бий като мрачен войник.

Ако нявга умре, ще умре със усмивка

пред лъча на нов ден, непознат и велик.

 

[1] Стихотворението е публикувано в стихосбирката на Богомил Райнов „Стихотворения“ (изд. „Нов свят“, 1941), с. 65-66.