Българските научно-популярни книги от 1930-те и 1940-те, техните автори, издатели и читатели

Петко Р. Славейков, “Часоказите”
13.08.2018
Чавдар Мутафов, “Моторът”
01.09.2018

Фиг. 1. Мисъл и воля ІV, бр. 27, 25 март 1934: „Най-голямата електрическа машина в света“; „Ще се постигне ли хомункулусът?“

 

Българските научно-популярни книги от 1930-те и 1940-те, техните автори, издатели и читатели

Мая Горчева, УниБИТ – София

 

The Bulgarian General Science Books from the 1930s and 1940s, their Authors, Publishers and Readers

Maya Gorcheva, UniBIT – Sofia

Abstract: The article presents the rise of general science reading in the 1930s and 1940s. This trend speaks of the emergence of a new type of readership and new attitudes. Among the many translated titles can also be found original works by Bulgarian authors: prof. Assen Zlataroff, Azarya Polikarov.

It must be noted that general science literature is widely spread through authors with left-wing ideas and left-wing publishing houses. Along with the link between general science and left-wing ideology, the prestige of modern science influences the growth of literary tastes on modern life topics.

Keywords: general science, readership, Azarya Polikarov, Tsvetan Marangozov

 

Възрожденско просветителство и модерна наука. – Антирекламата на научния прогрес. – Издателски поредици и периодика за постиженията на модерната наука. – Масовизация и идеологизация: Темата за науката в левия партиен печат. – „Книгите на Поликаров“. – Научна популяризация във и извън идеологията. – Научно-техническият обрат и съдбата на едно българско поколение.

Интересът към научната популяризация на български от 1930-те и 1940-те, за които ще стане дума по-долу, бе пробуден от аурата, която създава в есетата си Цветан Марангозов за „книгите на Поликаров“ – един блестящ популяризатор, който едва двайсетгодишен се заема да напише увод към теорията на относителността и в поредица книги със зашеметяваща лекота представя пълен свод от модерното научно знание от атома до космоса, както е озаглавена и една книгите му. Ала зад Поликаров и неговите книги от 1940-те лежи дълга поредица от търпеливи популяризатори и траен издателски интерес към темата. През книгоиздателските факти и издателския профил на научно-популярното четиво става видимо израстването на нова читателска група, а през нейните интереси добива плътност духът и нагласите на едно българско поколение – поколението, изживяло коренния социален, политически и идеологически обрат в средата на ХХ век. А зад тази социология на четенето стоят историческите еволюции в духа, нови философски идеи или идеологически нагласи.

Възрожденско просветителство и модерна наука

За поколението на Цветан Марангозов, на родените през 1930-те, чието детство завършва в контекста на все още земеделски традиционната и консервативна България от края на 1940-те, науката идва в контраст с официалната линия на утвърждаване на родното в духа на националноцентричната историко-филологическа първооснова, която в края на ХІХ в. Иван Шишманов бе определил като иманентна на „малката“ българска култура и българското светоотнасяне. Шишмановата статия „Значението и задачите на нашата етнография“, поместена в първия том на Сборник народни умотворения (1889), задава в първите стъпки на следосвобожденската българска култура приоритета на хуманитарната ѝ насоченост. Отпечатана в началото на сборника, започнат именно в изпълнение на тази културна мисия, статията сякаш символично задава и идеален образец, който обаче остава без актуализация от българските интелектуалци от следващите поколения. Те ще го копират предано, възпроизвеждайки вдъхновението от неведомото родно на родоначалника му, запомнили сякаш етнографските декорации, но не и интелектуалния порив.

Въвеждането на научното знание в популярните представи, безспорно, е дълъг исторически процес, засвидетелстван още във възрожденската публицистика, минал през усилията на редица университетски преподаватели и гимназиални учители. Очертаването му е по-скоро една предстояща задача, която ще разкрие целия пласт от насочената към природно-математичното знание култура. През 1930-те години, в рожденото десетилетие на поколението, това популяризаторско усилие добива изключителен обществен резонанс. Научните новини влизат в ежедневните вестникарски съобщения; математиката се намества върху страниците за забавни игри и ребуси. В тези публикации се очертава и един нов тип автор, отворен към масовите публики и медиите, който предлага нови форми в лансирането на модерно научно-логическо начало. Този тип можем да видим при Тома А. Томов, банков служител и автор на книги около математиката (от 1932 г. са: „Из царството на числата“; от 1941 г.: „Весела аритметика“, “Весела геометрия“ , „Научни забави“, „Забава с кибритени клечки“, „Куриози из математиката“; от 1942 г.: „Зрение и зрителни измами“; от следващата 1943 г. са: „Танграми. Геометрични силуети, главоломки, забавна игра“; по-късно през 1947 г. издава само „Бързопис (тахиграфия)“).

Същевременно от страната на специализираното знание значимостта на науката бива засвидетелствана в стремежа към библиографското обхващане на публикациите – сп. „Българска книга“ започва анкета сред водещи учени от различни области, в която да представи „развоя и достигнатото досега, като се изброят главните и най-цялостни трудове“ (Науките в България днес. – Българска книга І, 1930, кн. 4-5). Същевременно новите научни концепции се посрещат с полемики сред елитните софийски интелектуалци. Модерната физическа наука и то във връзка с отношението към религията се обсъжда в началото на 1930-те по повод сказка на Иван Саръилиев с тема „Съвременната наука и религията“, държана на 5 май 1931 г. в Софийския университет и отпечатана в брошури. От страниците на сп. „Философски преглед“ остро я напада с подробни бележки редакторът проф. Димитър Михалчев (кн. 4, 1931 г.). От своя страна Ив. Саръилиев отговаря с брошура („Съвременната наука и религия. Отговор на една критика“, 1932), а всяко едно от твърденията му по-сетне е разнищено и опровергано от проф. Михалчев в пространна статия, отпечатана в три поредни броя на редактираното от него списание („Придобивките на съвременната наука като основа за реформиране на християнската вяра“. – Философски преглед, кн. 2, 3, 4, 1933 г.).

За широката публика особен принос за нарастващия интерес към природо-научното знание имат публицистичните или ораторските изяви на проф. Асен Златаров, чиито книги покриват няколко науки: химия, биология, Айнщайновата теория. Строго научните теми той свързва с т.нар. приложна наука, с теми занимателни и полезни за широката публика като храненето. Всъщност личността на Асен Златаров попада в няколко ниши на обществения интерес и общосподелените представи. Под псевдонима „Аура“ той „гастролира“ в художествената литература и неговите творби, потопени в сантиментални настроения, се радват на завиден успех: „Цветя за него“ излиза през 1918 г., след което има четири преиздания; „Песен за нея“ от 1919 г. има 5 преиздания; романът „В града на любовта“ от 1927 г. – само едно от 1939 г. Що се отнася до есеистиката му, за днешните ни скептични прочити неговите теми звучат оперетъчно-наивно с пристрастието му към универсални абстрактни категории като щастието или животът, породили съответно отделни книги (срв. „Що е живот и защо е смъртта“, 1930, и „Проблемата за щастието. Изкуство да се живее“, 1932). Така професорът химик пребивава и в хуманитарната страна от съвременната култура, където възпроизвежда една пропита от романтичност представа за творческото начало, съвсем в духа на пионерните усилия на Иван Шишманов.

Характерен елемент от публичното присъствие на проф. Златаров в различни сфери, което се радва на всеобщо признание, е и връзката му с леви политически кръгове. Известен е още от студентските си години като поддръжник на социалдемокрацията, но в позицията му на ангажиран интелектуалец личат следи от идеала и за възрожденеца, и за интелигента народоволец по руски образец, загрижен за широките маси – както за просвещаването им, така и за подобряването на условията им на живот. В този просветителски дух с назидателен тон професорът изяснява и заклеймява опасностите, които носят предлаганите удоволствия от наркотичните вещества. Подчертан е и ангажиментът към младото поколение и вниманието към проблемите на образованието.

Антирекламата на научния прогрес

Официалната наука има своите пропагандатори, но също своите изобличители и съперници. Тъкмо проф. Златаров е един възможен прототип на пародирания възторг от научното знание, с който така разточително ни забавляват разказите на Светослав Минков, при когото сюжетите за науката се оказват сдвоени с блестящ градски и преводим стил, далеч както от телеграфната лаконичност на „динамичното модерно време“, така и от вазовската приповдигнатост. Напълно в духа на националната традиция от Алеко Константинов модерният разказвач осмива общовалидните авторитети от ъгъла на една по-европейски сдържана рефлексия и скептицизъм към еднозначните възторзи. Светослав-Минковите сюжети са потопени в потока на бързопреходните медийни новини и участват в актуални дебати. Този добре известен извод за родната литературна критика обаче не е получил още по-пълното възсъздаване на връзката с конкретни публикации от тогавашната преса. А във вестниците от края на 1920-те ще се натъкнем на редица информации, например, за операциите на д-р Воронов за присаждане на жлези (срв. също брошурата Серж Воронов, „Подмладяване чрез присаждане“, прев. Ж. Маринов, с предговор от Димо Бурилков, 1928). Такива сензации за научни новости лансира и проф. А. Златаров, известен с многобройните си сказки и журналистически материали. Още през 1921 г. е публикувана книгата му „Соята (Японският боб)“, преиздадена през 1928 г. В „Магичен разказ за соята“ от Св. Минков (1936) соята се титулува „царица на растенията“, издигнала се благодарение на усилията на учените и професорите, която ще създаде бъдещия изкуствен човек. Друга обща тема имат книгата на Асен Златаров „Хормони и витамини“ (1928) и Светослав-Минковият „Разказ с витамини“ (Вестник за жената, бр. 1-2, 1. VІ. 1929), присмехулно рекламиран в послеписа, че има всички качества на научна беседа. Освен това в духа на сензацията се обявява, че темата ще гарантира на автора на подобни полезни битови разкази огромния хонорар от 300 хиляди лева.

Впрочем, през времето, в което научната популяризация набира сили и проф. Златаров е фигура в центъра на обществения интерес, се чува гласът и на едни опърничави самоучки, които застават напряко общоприетото знание. Богомил Даскалов от гр. Трявна предприема издаването на цяла библиотека „Гнилото в съвременната наука“. На кориците им стои грифът за авторско право: „Всички права запазени“.

Ето какви са заглавията и съответно темите на тези кратки брошури с „популярно научно изложение“, които излизат от 1933 до 1942 г.: „Маса и плътност на Луната“, „Аберация на светлината“, „Гравитационни везни на Кавендиш“, „Плътност на Земята“, „Изхабяване на материята“, „Обеми на пресечени пирамиди и конуси“, „Величина на земното притяжение“, „Мощност и маса на планетите“, „Гравитация на сфери“, „Падане на планетите върху слънцето“. Освен това е автор на още две брошури по въпроси на математиката, отново с гриф „всички права запазени“, издадени в Трявна: „Анализ на Питагоровата теорема“ (1940) и „Знаменита теорема на Ферма. Доказателството й“ (1940). Ст. Павлов пък публикува „Критика върху слънчевата система и земетръсите“ (София: печатница Доверие, 1930), в която се заема да разкрие слабосилието на науката, чиито научни закони „не търсят причината“, докато точно в това е свръхсмисълът на света, към който водят религиозните водачи на човечеството.

И така, популяризацията на научното знание набира сили в българската среда от 1930-те, усилена както от официалните авторитети, така и от дилетантските й критики или литературните пародии и доста язвителния присмех към оптимистичната убеденост във всесилието на науката.

Издателски поредици и периодика за постиженията на модерната наука

Имената на други автори на научно-популярни книги, някои вече издадени на български в различни издателства, изброява в началото на 1940-те самият Азаря Поликаров. Първоначално в увода към „От Коперник до Айнщайн“ (1942) споделя, че такива достъпни популярни четива са рядкост и на други езици. Сред посочените примери на многобройни преиздания се радва книгата „Знимателна физика“ от Яков Перелман (част от книгата е преведена на български през 1931 г., преиздадена изцяло през 1949, през 1961 и 1966 г.). Изброени са още: курсовете по физика на О. Д. Хволсон, които датират от края на ХIХ век, и популярното изложение на теорията на относителността, подготвено от самия А. Айнщайн и неговия ученик Леополд Инфелд, полски академик и член на Световния съвет на мира. По-късно в приложението към сборника статии „В защита на науката“ (1945), в бележка под линия, Поликаров посочва немалко имена. До това на проф. Златаров се нареждат още: Едуард Райн („Чудото на вълните. Радиоразпръскване и телевизия, общодостъпни за всички“, 1942, в превод от инж. Ив. Ганчев), Тома Томов („Из царството на числата“, 1930), Сванте Арениус („Из историята на химията“, 1929), Джефри Мартин (с поредица издания от областта на химията и биологията, издадени на български между 1919 и 1938), Йордан Ковачев (с трудове както за строежа на земята, така и за „астрономическата география“: „Формата и размерите на Земята“, 1914, „Нашето звездно небе“, 1928, „Животът на звездите“, 1929, „Астрономическа география“, 1932), проф. Макс Вилхелм Майер, чиито вещания за произхода и края на живота на земята или небесните тела са познати от книгите „Животът върху Земята и небесните тела и неговият естествен край“ и „Произход на Слънчевата система, земни и космически катастрофи“ от 1905 г., издадени в с. Сарсанлар, Тутраканско, както от „Произход на световете“ и „Свършекът на света“ – излезли съответно през 1908 и 1909 като номера в Библиотека за самообразоване на изд. Ст. Атанасов, „Произход на Земята и на живота (прев. М. Марчевски, библиотека „Наука за всички“, 1939), Александър Николски („Занимателна физиология“, 1941) (Поликаров 1945: 178-179).

Младият популяризатор всъщност констатира наличието на изобилна продукция с научна популяризация, която има самостоятелно разклонение и в книгоиздаването, и в периодичните издания. За излизането на много от тези издания отново изпъква ролята на проф. Асен Златаров. Той, наред с проф. П. Бакалов, проф. Ст. Консулов и Ал. Радославов, е в редколегията на списание „Природа и наука“, илюстровано популярно научно списание, което излиза от 1930 до 1943/1944 г. Към списанието излиза библиотека „Популярна наука“ (1926-1931). Ето някои от заглавията: „Нашето звездно небе“ от проф. Йордан Ковачев, „Човекът от ледниковата епоха в Европа“ от Рафаил Попов, три заглавия: „Изграждането на културното човечество. Борба с израждането“, „Закони на наследствеността. Наследствеността при човека“ и „Живот, старост, смърт“ от проф. Стефан Консулов, „Нашите едливи и отровни гъби“ от Б. Бързаков, „Съвременни насоки в еволюционното учение“ и „Измрелите чудовища“ от проф. Петър Бакалов, „Нашенските отровни растения“ от Ал. Радославов; „Рудните богатства на България“ от инж. Богомил Радославов (заглавията са цитирани по анонса от задната корица на номер 6 от поредицата „Животът на звездите“ от проф. Й. Ковачев, 1929; някои от изброените по-горе заглавия липсват от каталога на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.).

Проф. Златаров урежда също към издателство „Акация“ библиотека „Натурфилософско четиво“, където са представени всички клонове от знанието, както и широк кръг съвременни идеи за наука и култура. Преобладават преводните заглавия, но и авторските български книги не са малко. При българските автори преобладават темите от сферата на хуманитаристиката извън природо-математичните науки, срв.: проф. д-р Златаров („Слънцето и животът“, „Айнщайн и световните тайни“, „Из тайните на морето“, „Гибелни блаженства“, „Що е живот, защо е смърт?“), Ат. Илиев („Загадката на сънищата и психоанализата на Фройда“, „Лимитизъм и монизъм“, „Естетика и психоанализа“, „Психоанализа, пансексуализъм и изкуство“, „Проблеми на изкуството“, „Двата полюса на човешката душа“, „Душа и религиозно съзнание“), проф. К. Гълъбов („Краят на западната култура според Шпенглер“), Николай Райнов („Днес и утре“), Д. Христов („Из първите стъпки на изкуството“), проф. Ст. Младенов („Език и култура“), Ат. Яранов („Живот и смърт на езиците“), В. Милков („Тайната на всемира“).

Издателство „Акация“ е създадено през 1923-1925 г. от Стилиян Кутинчев – юрист по образование и верен изследовател на печатното дело. Като участници в акционерното дружество се включват проф. Асен Златаров, а дългогодишен ръководител на издателството е д-р Димо Тодоров. Дейността на издателството продължава до 1935 г., докогато излизат трите поредици „Натурфилософско четиво“ – с водещ Асен Златаров, „Наука и живот“ – с редактор Стилиян Кутинчев и „Великани на човечеството“ – под редакцията на Димо Тодоров. През 1935 г. директорът на издателството, преводач и редактор, дава следната характеристика на дейността му в анкета с български издатели по повод Деня да българската книга във в. „Литературен глас“ (бр. 272, 1935): „Нашият план всъщност, когато създадохме корпорацията, беше и си остава да се проявим като едно издателство, което се отличава от обикновените книгоиздателства, които преследват главно печалби. Нашето книгоиздателство целеше не дотолкова на първо място печалбата, колкото да даде по-особено, здраво четиво у нас. Ние сме се стремили да издаваме книги с трайни ценности от областта на науката, философията и биографическото четиво, последното е под мое уредничество“. А на следващия въпрос от анкетата коя тяхна книга е имала „най-голям материален и морален успех“, Димо Тодоров посочва две, но с един автор – проф. Асен Златаров. Това са „Теорията на Айнщайн за относителността“ (оригиналното заглавие на книгата е: „Световните тайни и делото на Айнщайн“, преиздадена през 1923, 1924 и 1930 г.), както споменатата по-горе поетична книга „Песен за нея“. Друго водещо издание, което изтъква също, е „Личност и среда“ от Ернст Мах, чийто преводач е той (Загоров 2016: 178-179).

Едно десетилетие по-късно през 1940-те самият Цветан Марангозов като дете е бил читател и абонат на сп. „Наука за всички“, редактирано от Кирил Сеизов, директор на Университетска библиотека. Списанието излиза от 1933 до 1948 г., с прекъсване между 1943-1945 г. Препоръката от Министерство на просвещението (с окръжно № 3441 от 9 октомври 1936-а) изчезва от началото на 1946 г. насетне, макар че редакцията се е опитала да се застрахова, увеличавайки чувствително материалите за съветската наука или географски места в Съветския съюз. В съдържанието откриваме най-вече неподписани и преводни материали от всички клонове на точните науки и информация за технически нововъведения, както доста четива върху практически въпроси като хранене и здраве, множество съобщения за любопитни открития от най-различни области, поместени в рубриката „Разни“ от последната страница. Темите са понятни и добре познати и за днешния читател, тъй като се отнасят до бита или защото продължават да се обсъждат и в днешната масова преса: осветление чрез луминисценция, свръхатомна енергия от водата, храните (пастьоризирано мляко, яйца на прах и др.), контактни лещи и очила, световните производители на петрол, бъдещите източници на енергия, как се правят трик-филми (със специален интерес за трик-филмите на „Валт Дисней“); отдел „Разни“ дори осведомява за „опитомени домашни мухи“ (кн. 9-10, 1945-1946, ХIII).

Темите в списанието са показателни за една тенденция още от 1930-те: науката сменя статуса си от строго кабинетно занимание, завихрена в същото темпо на новината, по-скоро на производството на новини, които влизат веднага в медиите, напълно адекватна и приемлива за широкия читател, – извън образователната институция, привлекателни и достъпни за интересите на градския човек, потребител и на ежедневната преса. След като веднъж е влязла в масовата преса, не можем да очакваме, че тя ще остане в ръцете на утвърдените академични фигури. Но наред с медийната привлекателност, която имат новините за неочаквани изненадващи открития, въплъщение на глада за нови и нови събития, отличителен за манталитета на модерното общество, темата влиза и в пропагандните цели на определени идеологически цели.

Така наред с научно-популярните издания с гриф „препоръчано от Министерството на просвещението“ (като сп. „Наука и природа“ или изданията на библиотека „Популярна наука“, редактирани от проф. Златаров) излизат редица научно-популярни издания. През 1940-те – след опита на предходните издания като Библиотека за самообразование на издателство Стоян Атанасов през първото десетилетие на века или „Натур-философско четиво“ в библиотека в „Акация“ – на преден план излизат издателство „Д. Гологанов“, където ще публикува първата си книга Азаря Поликаров. Но сред издателствата с последователен интерес към научно-популярните книги и с многобройни заглавия се откроява  издателство „Нов свят“, което дори в несигурните години на войната запазва изобилната си продукция. Още при основаването му през 1932 г. е ясно заявена тясната му връзка с комунистическата партия.

Масовизация и идеологизация: Темата за науката в левия партиен печат

 За подчертания интерес именно в левите среди можем да съдим от редовното поместване на сензационни научни съобщения във вестника на българските свободняци „Мисъл и воля“ – едно от изданията на анархистическо крило, което показва завидно дълголетие (излиза през периода 1929-1935) и професионализъм, заслуга на дългогодишния редактор Георги Жечев. По страниците му се появяват новини за научни и технически практики, напр. “Научните открития през 1933 г.“ (Мисъл и воля ІV, бр. 24 от 4 март 1934), „Разпространението на телефона“ (Мисъл и воля ІV, бр. 25, 11 март 1934), „Най-голямата електрическа машина в света“ (Мисъл и воля ІV, бр. 27, 25 март 1934 – срв. фиг. 1), „Филм върху делението на клетките“ (Мисъл и воля ІV, бр. 31 от 6 май 1934, „Енергия от въздуха“ (Мисъл и воля V, бр. 3 от 11 ноември 1934 – срв. фиг. 2); представят се видни учени в рубриките за видни личности. От други съобщения се научава за открития, които съживяват прастарата магия: модерната наука е някакво просветено сбъдване на тайното знание, сякаш идва от някаква област на магичното, където преклонението пред модерната наука се смесва със суеверието, срв. „Болшевишки професор възкресява мъртви“ (Мисъл и воля ІV, бр. 26, 18 март 1934); възражда се фаустовската тема за хомункулуса: „Постигане на хомункулуса – човек-машина“ (Мисъл и воля V, бр. 15 от 1 януари 1934 – фиг. 3) с продължение „Ще се постигне ли хомункулусът?“ (Мисъл и воля ІV, бр. 27 от 25 март 1934 – фиг. 1).

Също по страниците на „Мисъл и воля“ намира поле за публикуване и част от съвременната пролетарска белетристика – неприета от пропартийната критика от 1930-те, изрязана и от днешния критически интерес, но която има амбицията да даде литературна форма на техническото работническо всекидневие, срв. „Малки фейлетони. Матрици“ от Иван Хаджимарчев (Мисъл и воля ІV, бр. 30 от 22 април 1934 г.) – в първия от тези кратки разкази става дума за матрици за отливане на грамофонни плочи, „Човекът-машина“ от Владимир Харизанов  (Мисъл и воля ІV, бр. 25 от март 1934), „Ламиноар“ отново от Вл. Харизанов (Мисъл и воля V, бр. 1 от 14 октомври 1934) – авторът Владимир Харизанов издава сборника „Разкази на машиниста“, „Балада за слънцето“ от Иван Бялков (Мисъл и воля V, кн. 7 от 6 януари 1935) – с герой, който чете за интегралите на Абел; говори се за световни автори фантасти: представен е новият роман на Карел Чапек (Мисъл и воля ІV, бр. 21, 11 февруари 1934); биографията на Уелс (срв. кратката бележка в Мисъл и воля V, бр. 3, 11 ноември 1934 – фиг. 2).

Любопитни са и поредицата публицистични статии, които излагат една биологизаторска представа за социалното, срв. „Многоклетъчният организъм – държава от клетки“ от Иван Роков (Мисъл и воля V, бр. 7, бр. 8, съответно от 5 и 12 ноември 1934). В последните три броя от излизането на вестника е отпечатана и статия, в която машините се свързват с литературата. Подписана е от Вл. Ханов – вероятно псевдоним на често публикуващия по страниците на изданието автор на разкази, а и на литерататурно-критически материали Владимир Харизанов. Статията е разделена на три части: „Машините в живота и литературата“ (бр. 9 от 10 феврури 1935 – срв. фиг. 4), „Машините и литературата. Статия втора“ (бр. 10 от 10 март 1935 – срв. фиг. 5) и „Машините и литературата“ (бр. 12 от 24 март 1935 – срв. фиг. 6).

Очевидно буксуването на изданието и окончателното му спиране има обяснение в затягането на надзора по времето на управлението на силите на „рационализацията“ и „организацията“ след 19-майския преврат от 1934 г. на военно-политическия кръг „Звено“. Но паралелно съществуват издателски поредици, които се изплъзват от репресивните мерки, а имат много по-категорична партийна подкрепа. Тясно свързано с комунистическата партия е издателството, което ще демонстрира най-последователен интерес към научно-популярните книги – и най-мощна просъветска пропагандна настойчивост – издателство „Нов свят“. За основната ориентация можем да съдим по рубриките, на които е разделен каталогът на книжарница „Нов свят“: „Художествена литература“, „Биографии, критика“, „Философия, марксизъм, икономика и кооператизъм“, „Илюстрации“ и „Научна литература“. Изненадващо е съчетанието на популярни комунистически брошури, включително съчинения на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин, с блестящи творби на новата съветска литература като „Златният телец“ на Илф и Петров или три тома разкази на Михаил Зощенко, но и научно-популярни четива в превод от руски. Редом стоят заглавия, които представят най-високи художествени ценности с актуалните представителни „бестселъри“, възславящи съветската идеология и успехи, като „Цимент“ и „Енергия“ от Фьодор Гладков. (1)

Авторитет като образец на новото просветено знание за природата има известният руски учен популяризатор Валериан Викторович Лункевич (1866-1941), чиито книги се радват на несекващ издателски и вероятно читателски интерес. Професор биолог, народоволец в младостта си, посветил се на научно-популярни издания, с които да направи науката достояние на масите, Лункевич е познат автор на български от 1897-а и 1906-а, а в началото на 1940-те в „Нов свят“ излизат редица негови съчинения, както философски, така и частно научни за насекомите или борбата за живот в живата природа. В „Нов свят“ излизат няколко книги на В. В. Лункевич: „От амебата до човека“ (1938), „Борба за живот в природата“ (1940, 1941), „От Хераклит до Дарвин“ (1940, 1947)„Разгаданата тайна на природата“ (1941, 1943), „Наука за живота“ (1941) , „Сред насекомите“ (1942) , „Основите на живота (популярна биология)“ (1942). От справка по каталога на НБКМ може да се види, че книги на Лункевич са превеждани и издавани още от края на ХІХ век до 1950-те, но безспорен авторитет е бил тъкмо в началото на 1940-те. Тези книги изрично са споменати като характерен детайл и в описанието на герой от романа „Лице“ на Блага Димитрова: на етажерката с книги на Андрей, убития офицер антифашист и комунист, лежи „тогавашното евангелие: Лункевич: „От Хераклит до Дарвин“, купено навярно от някой вехтошар“ (Блага Димитрова. Лице. Роман. София: Български писател, 1981, с. 56).

Впрочем, издателството обръща внимание и на българските автори и в него излизат книги на младите като Богомил Райнов и средното поколение „леви“ автори като Георги Караславов или Иван Вельов. Почит е отдадена на Гео Милев с многотомно издание, подготвено от Мила Гео Милева. Впечатляващо е и присъствието на левите теоретици – философът Тодор Павлов и социологът Иван Хаджийски, философът Михаил Димитров с текстологично издание на Ботевите стихотворения (т. 1-3, 1940). Няколко заглавия са посветени на Левски. (2)

Книжарница и издателство „Нов свят“ се създава през 1932 г., следвайки указания от страна на партийното ръководство за нови и гъвкави форми на пропаганда на комунистическата идеология, и се помещава на ул. „Екзарх Йосиф“ 37. Стоян Стоименов, който е двигател на тази книгоиздателска и книгоразпространителска дейност, е обект на непрестанни обиски и прекарва в лагери години от началото на 1940-те до освобождаването си в края на 1943 г. Големият брой заглавия се запазва и в началото на 1940-те, когато издателят е задържан, което е най-убедителното свидетелство, че съществува както солидна организационна мрежа, така и че тя може да разчита на сигурна читателска маса, макар че едва ли зад всички тези читатели и зад интереса към тематиката за новото общество трябва еднозначно да припознаваме и адепти на леви партии.

Като част от тази идеологически преднамерена задача за популяризиране на болшевишката държава се публикуват книгите на Михаил Илин, които показват икономическото преобразяване под новия режим и говорят за тясната връзка между научно знание и стопанисване. Такива са патетично-есеистичните му книги „Пет години, които променят света. Разказ за великия план“ (1933), но и научно-популярните „Разговор за времето“ (издание на „Отец Паисий“, Пловдив, 1937) или предназначената за деца и юноши „Как преустрояваме природата“ („Нов свят“, 1937). Друга задача на научно-популярното четиво е да бъде изобличител на религиозните догми и двайсетина заглавия излизат тъкмо в библиотеката „Наука и религия“ или в редактираната от Тодор Самодумов библиотека „Народна просвета“. Но наред с откровено пропагандните като „Диалектика на природата“ от Фридрих Енгелс тази библиотека представя на българския читател през 1932 г. „Фройдизъм и марксизъм“ на Михаил Волошинов.

По-ранен издателски опит в същия идеологически периметър е библиотека „Безбожник“, където физическото знание за вселената е използвано за атеистична пропаганда. Тук излиза книгата “Строеж и произход на света“ от Г. Гурев, (1931, прев. на Марко Марчевски), преиздадена по-сетне през 1936 в „Българска книжнина“. Публикувани са и други заглавия на Г. Гурев (Григорий Гуриев), като интересът към автора се запазва не само през 1940-те, но и при новия режим през 1950-те и 1960-те. Устояването на подобна линия в научната популяризация показва какво продължение и завършек има спорът за отношението между съвременната наука и религия, разгорял се сред философите от предходното десетилетие. В крайна сметка, масираното издаване на научно-популярни четива става възможно с партийно еднозначен ангажимент (идеологически и навярно също финансов), така че за родните ни читателски публики представянето на науката върви редом с утвърждаването на антирелигиозна позиция, т.е. научното знание не е невинно, дори когато се представя най-актуалната физика. Теориите се преразказват, известните учени се преразказват, дори когато самите те са автори на научно-популярни книги (срв. „Как са се родили земята и звездният свят според най-новите изследвания“ от Дж. Джинс и В. Н. Лвов, издание на „Нов свят“ от 1938 г.). А от гледната точка на по-дистанцирания днешен прочит това издание изглежда като по-късно и профанирано копие на успеха, който има представянето на новите теории и който води до по-ранното трикратно издаване на книгата „Световните тайни и делото на Айнщайн“ от Асен Златаров (1923, 1924, 1930).

Може да се каже, че в началото на 1940-те българските читатели се запознават с новото в науката, но в нова среда на повишен интерес към новината. Това знание е престижно и за широки непрофесионални публики, но се оказва пречупено през призмата на ясни идеологически цели, в частност като аргумент в атеистичното разрешаване на спора за отношението между наука и религия.

„Книгите на Поликаров“

В този контекст тъкмо през 1941 г. се появява оригинална българска научна популяризация и това е „Увод в теорията на относителността. Елементарно изложение на специалната и общата теория за относителността и най-новите трудове на Айнщайн“. С предговор от Тодор Павлов (изд. Д. Гологанов, печатница Просвета), дело на двайсетгодишният Азаря Поликаров, едва-що завършил техническото училище. Името на автора на предговора автоматично задава рамката за възприятие на цялото „изложение“ като аргументация в полза на едно материалистично философско виждане, което влиза в пропагандния арсенал на комунистическата партия. Върху това двусмислие между наука и идеология балансира научната популяризация в българска среда през 1940-те, постигнала блестящо изражение в увлекателните и научно-изрядни изложения на Поликаров. Колкото научното знание е притиснато от употребяването си за конюнктурни пропагандни цели, толкова вдъхновението и талантът на младия популяризатор възсъздават цялото богатство от идеи в модерната физика.

Научно-популярните книги на двайсетгодишния Азаря Поликаров (9. Х. 1921 – 16. III. 2000), едва-що завършил техническо училище, се появяват във впечатляващо количество и с изненадващи ритмичност и бързина от 1941 г. насетне. Повтарят се отделни абзаци, наистина, но повечето са основно преработени; илюстрациите са възпроизведени заемки (с надписи на други езици; след 1945 г. – само на руски), но всяка от книгите завладява с лекотата на стила и богатството на информация, поднесена ненатрапчиво и напълно задоволяваща интелектуалното любопитство. Тъкмо в „Нов свят“ излизат първите му книги, които по подобие на средновековните трудове бихме нарекли „суми“, като „От Коперник до Айнщайн. Еволюция на физическото светоразбиране“ (1942) или „Атомът и вселената“ (1942), преиздаден в два тома през 1947 и 1948.

Ето списък на заглавията, издадени през 1940-те:

  • Какво ни донесе квантовата теория. 40 Години квантова теория. Популярно-научен очерк. София: Д. Гологанов, 1941. (тираж 3000)
  • Увод в теорията на относителността (с предговор от Тодор Павлов). София: Д. Гологанов, 1941. (тираж 2000)
  • От Коперник до Айнщайн. Еволюция на физическото светоразбиране. София: Нов свят, 1942.
  • /А. Поликар/ Атомът и вселената. Развитие на съвременната атомистика. Устройство и произход на вселената. София: Нов свят, 1943.
  • Атомната енергия – двигател на бъдещето. Общодостъпно разглеждане. София: печатница Нар. Печат, 1945. (тираж 500)
  • Загадката на космичните лъчи. С подготвителен очерк върху съвременната физика. София: Лъч, 1945. (тираж 5000)
  • Постиженията на съвременната физика в нейното полувековно развитие 1895-1945. С встъпителна статия от С. И. Вавилов. (тираж 3000)София: Нариздат, 1945. (тираж 5000)
  • В защита на науката. Природните науки в основата на научния светоглед. Философско-научни очерки. София: Нариздат, 1945. (тираж 6000)
  • Единство на световното многообразие. Основи на научния светоглед (А. Поликаров, д-р Жорес Йорданов, Евгени Матеев). София: Д. Гологанов, 1946. (тираж 5000)
  • Атомът и вселената. Науката в борба за овладяване тайните на вселената. Ч. 1. Строеж на веществото, превръщения на елементите и енергията на атомното ядро. София: Слънце, 1947. (тираж 5000)
  • Атомът и вселената. Науката в борба за овладяване тайните на вселената. Ч. 2. Устройство и разпределение на звездите и развитие на вселената. София: Нарпечат, 1948. (тираж 5000)
  • Всеки може да разбере Айнщайновата теория. [Научно-популярно четиво]. София: Нар. книга, 1948. (тираж 6000)
  • Диалектическият материализъм и съвременната физика. Към въпроса за диалектиката на неорганичната природа в светлината на съвременното естествознание. София: БКП, 1950. (тираж 3000)

С пристрастието на читателка бих ги нарекла едни от неувяхващите български книги, живи и за днешните читатели (и все пак – неспасяемо остарели: и поради непрестанно допълваните днес физични теории, и поради господстващите идеологически клишета след средата на 1940-те). Както стана модно, да ги нарека поредния „неиздаден шедьовър“, останал обаче засега без медийно настоятелен и ефективен писател промоутър. Книгите демонстрират една модерна представа за научно-популярното четиво за младите, без примамките в „динамичния“ журналистически стил и без абстракции. Лекотата на изложението, едновременно с научната изчерпателност изпъкват при едно сравнение с академичния много по-претенциозен стил на Асен Златаров. Като че ли неговата професорска титла е оставила знака на едно „очудняване“ на езика, така че „професорското“ да не остане неразпознато: много по-дълги отрязъци със строго научна терминология; препредаване на съответен въпрос или философско положение чрез заети от други учени цитати; отскачания към поетически образи и цитати на стихотворения от високата поезия. Освен това професорът коментира наред с естествознанието моделите на Мах, материализма на Маркс, Сванте Арениус или съвременния витализъм. Азаря Поликаров снема научното изложение до конкретното мислене, прави го медийно приемливо, без да го загрозява с кресливата площадност на сензационното, надалеч и от фамилиарниченето или „сдушването“ с невежите читатели. Вместо да дава формули, термини или поетизми, Азаря Поликаров придърпва научното знание към журналното и в някакъв смисъл дори към днешните популяризатори, така че остава „конвертируем“ и за днешен (и то не само български) прочит. Стилът му съчетава естествено нагледност и действеност (без усложнен синтаксис), с неусетно преминаване от излагането на физическа ситуация към философска перспектива на осмисляне, или обратно, извежда с лекота идеи за науката физика от по-абстрактното концептуално-философско ниво. В този смисъл повествованието води към заличаването на границите между научното физическо разглеждане и „превеждането“ му като световъзприемане и философска нагласа към съвременния свят.

Научна популяризация във и извън идеологията

Безспорно за читателите лявото и науката попадат в две сродни семантично-концептуални полета: първо, със засвидетелстването на материалната природа на явленията и с откриването на обуславящите закони, т.е. с детерминистичната мисловна нагласа в най-общ философски план, и второ, с бързия си напредък науката показва на дело едно революционизиране на мисленето, тъй като преминава през неколкократното детрониране и смяна на господстващи възгледи във физиката в течение на няколко десетилетия. Идеята за науката в опознаването на материята – в мащабите от атома до Вселената – е синоним на прогрес. Но науката означава и вярност към предмета, еманципиране от всякакви предразсъдъци и готови модели, наложени било по принуда, било по силата на стереотипите или идеологията. Впрочем, тези принципи остават в сила и непосредствено след политическата промяна. Тогава в сп. „Наука за всички“ е публикувана статията „Мирогледът на физика“ с автор проф. В. Вестфал (кн. 5, ян. 1946), която защитава независимия неидеологически характер на науката, тъй като изследователят следва природата и нейните закони, които трябва да изрази математически безпристрастно. Според такова гледище науката излиза вън от налагания ударно модел на тотално подчинение на един идеологически модел и около нея се очертава една област на относителна независимост, иначе трябва да изневери на собствената си природа.

Полемичната нагласа е отличителна черта на авторския темперамент на Поликаров и той с готовност реагира срещу становищата на конкретни автори и публикации. Своите полемични статии от началото на 1940-те той преиздава в сборника „В защита на науката“ (Нариздат, 1945), обединени от цели извън увлекателното познавателно четиво, които стават ясни от подзаглавието „Природните науки в основата на научния светоглед“. Иначе казано, за автора научната популяризация е средство да се изгражда светоглед – и да се влияе на умовете.

В този обзор на научната популяризация, публикуван през 1945-та, непосредствено след политическо-държавния обрат, въпросът за значението и формата ѝ е поставен в ясен исторически контекст и това е контекстът на едно общество пред прага на индустриализацията, на което предстои коренно преобразяване, във времето на хаотичните нелепи кървави съдопроизводства и нови наредби, когато дори правописът се оказва реформиран (което впрочем личи в колебливото изписване на буквите „е“ или „я“, които идват на мястото на „ѣ“, и в първите издания на Поликаров след 1945-а). С новия режим из основи се променя социалното поле на читателите и потребителите на знание за науката сред тях, по-скоро драстично се разширява според директивата: произвеждащите маси трябва да станат „четящи маси“. Научното знание трябва да е възпитаване в светоглед и в определена социална роля – тази на производителя.

И тъй, изнасянето на физичното знание пред широката публика съвсем не е идеологически безпристрастно, тъй като през 1940-те шеметното натрупване на нови открития се тълкува като неуморно препотвърждаване на материализма, но същевременно – отвъд преднамерената конюнктура – знанието за новите научни открития дава философска широта на мисленето. Още преди този материализъм, снабден с уточнението „диалектически“, да стане държавно-партийна доктрина, книгите на Поликаров настояват за неотделимата връзка между наука и философия, и по-точно за едно действено, активистко ляво „светоотношение“, а то скоро ще се превърне във властово налагана идеология, която пък ще иска да участва и в преразпределението на нефилософското и нефизичното, а социално и политическо пространство. Засега, в първите години след установяването на новата власт, тази идеология няма да отхвърля новите научни приноси, напротив ще ги приветства най-чистосърдечно, тъй като от Коперниковата „De revolutionibus orbitum coelestium“ насам те изглеждат неоспоримо революционни и безостатъчно помитащи старите представи за света.

По-късно в края на 1940-те Азаря Поликаров заминава на обучение в Москва и завършва МГУ – Московският държавен университет. След завръщането му излизат поредица книги върху най-новото в областта на физиката, явно строго профилирани за нуждите на съвременната идеология, като „наръчници“ за пропагандатора, каквато „Към съвременното състояние на въпроса за произхода на планетите“ от 1954 г., издание на НС на ОФ в Библиотека на лектора.

Още през 1946 г. излиза с тройното авторство на А. Поликаров, д-р Жорес Йорданов и Евгени Матеев „Единство на световното многообразие. Основи на научния светоглед“. Под общата редакция на Азаря Поликаров.“ (София: книгоиздателство Д. Гологанов). По-късно дори книгоиздаването се „идеологизира“ и книгите, в които се обсъждат научни проблеми, излизат в издателствата на Българската комунистическа партия или БАН: „Диалектическият материализъм и съвременната физика. Към въпроса за диалектиката на неорганичната природа в светлината на съвременното естествознание. Редактор Бернард Мунтян. Изд. на БКП, 1950; „Материя и познание: въпроси на марксическата теория на познанието“, изд. БАН, Институт за философия, 1961. Предговорът на предходната книга от 1950 г. съдържа благодарности към редица съветски учени и към Тодор Павлов, вече чл.-кор. на БАН, а научен увод пише съветският авторитет акад. Сергей Вавилов.

Политическият обрат от 1944-а принципно не променя научно-популярната насоченост на книгите на Поликаров до заминаването му в МГУ (Държавния университет в Москва). Като че ли се увеличават препратките към съветски автори (в духа на всеевропейското съветофилство в годините след впечатляващата победа на Съветската армия над хитлеристката военна машина), но без да се наруши балансът между последователното излагане на научни факти и бодрия тон на събеседване. Младият Азаря показва завидни умения, ако не талант, да интерпретира научни теми, да намери достъпни образи и да улови философски парадокси, за да предаде оживлението и актуалния интерес към новото.

С годините акад. Азаря Поликаров получава признание за заслугите си. В последното десетилетие от кариерата си изнася университетски курсове по теория на научното познание – областта на Карл Попър, чиито възгледи е подлагал на остра критика в по-ранни свои издания. След книги като „Методология на научното познание“ („Наука и изкуство“, 1972, тираж 2094), „Проблеми на научното познание“ (1977), „Физиката на ХХ век“ (Партиздат, 1977, тираж 8 110), „Науката и съвременният свят“ („Наука и изкуство“, 1981), „Очерци по методология на науката“ („Наука и изкуство“, 1981, тираж 1122) или „Ориентиране в методологията на науката: дивергентно-конвергентният подход“ („Наука и изкуство“, 1987, тираж 1320) последните преработки по темата от най-ново време, вече извън наложената идеологическа рамка, са: „Научни революции и прогрес. Студии по история на науката“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 1993, 2065); „Логика, философия и методология на науката“ – цикъл общообразователни курсове за студенти на НБУ (НБУ, 1996, тираж 600); „Революции във физиката. От Галилей до наше време“ (Акад. изд. „Марин Дринов“, 1996, тираж 400). Колкото до полемичната нагласа, тя има продължение в „Псевдонаука: критики към Никола Николов, Желю Желев, Фиона Макдоналд“ (Изд. „Христо Ботев“, 1997, тираж 300).

В завършек на това кратко представяне на забележителната житейска и научна кариера на Азаря Поликаров идва интернационалната му известност: през 1967-1970 работи в отдела по философия в седалището на ЮНЕСКО в Париж, член-кореспондент на БАН от 1966 г. и академик – от 1984 г. Преподавал е в Бостън, Питсбърг, Лайпциг и Берлин, а у нас – в Софийския университет, Славянския университет и НБУ. От предпоследната година на живота му са две книги: „Философска Одисея: какво учат философите?“ и немскоезичната Einsteins Theorien und Ansichten. Gesamtdartstellung.

Освен тази биографична история има и една история на книгите. Тя минава през издаваните заглавия, по които може да последваме авторовите търсения и интереси, но също и през тиражите, а по тях можем да съдим за издателската политика – доста несигурна опора във времената на дирижираното книгоиздаване, но все пак показателна за читателския достъп и разпространението на авторовите идеи. Блестящият популяризатор от 1940-те заема позицията на академична фигура и изданията му циркулират само в строго академична среда. Читателската популярност е заменена с начетена професионална експертност.

Научно-техническият обрат и съдбата на едно българско поколение

Постепенно през годините схоластиката на държавно наложената идеология ще превзема научното изложение и тайнственият свят на науката ще има оправдание като аргумент за една преднамерената догматика. Споменът за „книгите на Поликаров“ в късните есета на Марангозов е знак за първите му книги и за въодушевлението на едно българско поколение пред отворилите се нови посоки с научните открития от предходната епоха, скоро пресечено от идеологическите догми, и с това мост към нагласите и духа на следвоенните години, когато възстановяването на разрушенията е и трескаво преобразяване на средата след поредното сдъвкване на патриотично-родолюбивите заблуди – съживяването на разнебитената столица и елит след бомбардировките и политическите трусове, но сред насилие и идеологически натиск. За това поколение темата за науката ще означава не просто скъсване с националноцентричната историко-филологическа линия на самоопределяне, или  еманципация и подравняване по образеца на културния център (за кой ли път! изиграване на представата за движението на българската култура като преместване от „изток“ на „запад“). Ще означава изплъзване от политическото и коренно преустройване на визията за света и за принципите на човешкото действие и мислене, усилие за модерност.

Тогава покълва и нов светоглед, понесен на крилете на вярата в безпрепятствения прогрес, светоглед, колкото основан на съзнанието за материалността на света, толкова и очарован от красотата и загадъчната неимоверност на тази материалност – бихме казали, материалното в ореола (или аурата) на тайната. Но безмилостното налагане на новата идеология и новите правила на режима пресичат кълновете на това космополитно заредено поколение, спират една посока на естественото развитие. За това поколение идването на новия политически режим е преживяно като възвръщане към традиционното господство на стадното и консервативното. Новото в науката остава за него вечно недостижимото и мамещо обещание за простор на духа и промяна.

Бележки:

  1. Срв. посочените заглавия според каталога в: Съветската литература в България, 1918-1944. Сборник от материали, спомени и документи. Съст. и ред. Стойко Божков, Стоян Стоименов и Христо Дудевски. София, изд. на БАН – Институт за литература, 1961, т. І (с. 285-289, 302, 321, 463-471); т. ІІ (с. 445).
  2. Тази бележка за изд. “Нов свят“ се основава на данни от електронния каталог на Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ и данните в цитираните по-горе томове „Съветската литература в България, 1918-1944“.

Библиография:

Загоров 2016: „Ден да българската книга“ (анкета с български издатели). Литературен глас VІІ, бр. 272, 1935. – Книга, книжовност, книгоиздаване. В. Загоров, А. Бенбасат (състав.). София: За буквите – О писменех, 2016, 192-193.

Поликаров 1945: Азаря Поликаров. В защита на науката. Природните науки в основата на научния светоглед. София: Нариздат, 1945, с. 178-179.

 

Фиг. 2. Мисъл и воля V, бр. 3 от 11 ноември 1934:

„Енергия от въздуха“

Биографията на Х. Уелс

Фиг. 3. Постигане на хомункулуса – човек-машина. – Мисъл и воля ІV, бр. 15 от 1 януари 1934.

Фиг. 4. Вл. Ханов. Машините в живота и литературата. – Мисъл и воля V, бр. 9 от 10 феврури 1935.

Фиг. 5. Вл. Ханов. Машините и литературата. Статия втора. – Мисъл и воля V, бр. 10 от 10 март 1935.

Фиг. 6. Вл. Ханов. Машините и литературата. – Мисъл и воля V, бр. 12 от 24 март 1935.

 

Мая Горчева. Изследванията й са посветени на слабо познати творби на едни от най-блестящите автори в новата българска литература – Йордан Йовков, Гео Милев, Борис Априлов и др. Областите на интересите й са история на новата българската литература, теория на превода и компаративистика, тексткритика, модерна култура и медии. Доцент в УниБИТ.

mayagorcheva@abv.bg

Редактор: Мария Русева