Петко Р. Славейков, „Часоказите“

Часоказите[1]

Петко Р. Славейков

По-общите в старите времена часокази били слънчевите часокази, за които казват, че са ги изнамерили Вавилонците, и простийт водочасник, съставляем от един ссъд, пълен с вода и продупчен с една малка дупчица в долнята му част. Но в Александрийските времена, еще и в Арабските, часоказът станал многосложно оръдие, което да показва часовете, даже и минутите на часовете.

Друг часоказ в древните времена имали пескомерът, състоящ от две стъклени пукълчета, съединени с една твърде тясна шийка, от които едното съдържава ситен пясък, който пада връз другото малко по малко за измервание на времето. Пескомерът бил в употребение у Египтените, Римляните, а еще и по средните векове във Франца. А на 1582 Галилей, като съгледал редовното движение на окаченото кандило на върха на Митрополията на Пиза, изнамерва висящийт часоказ. А Христиан Уйсех като усъвършенствува еще повече Галилеевото откритие чрез изнамиранието на семковидното пружило (зембелек), положи основите на по-новото часотворство. Затова и праведно прие от Лудовика XIV титула „възстановител на часотворството” и добър оброк (пенсия) и жилище в Лувър.

А около 1500 след Хр. изнамериха ся в Нюремберг в Германия и те за в пазва часокази, Немците ся вижда да са научили туй художество от Арапите в Испания; но кой е изправил първийт часоказ за в пазва, до сега еще не е доказано. А Авраам Лудовик Бергерт, Швейцарец, въздигна часотворството до най-висок степен на усъвършенствование, и Европа е длъжна на него за великите открития, които придаде на тази чудесна промишленост.

Текста намери и обработи за публикуване Владимир Игнатов.

Редактор Надежда Стоянова.

[1] Текстът е публикуван в сп. „Пчелица”, кн. 5, 1871, с. 78-79.