Димо Кьорчев, „Кинематографът“

През 1920-те години българските автори започват все по-често да поставят въпроса за естетиката на киното. Безспорен е приносът на книгата на Кирил Кръстев „Опит върху естетика на киното“ (1929). Ето и един по-ранен текст на българския критик Димо Кьорчев, който се усъмнява в художествените качества на нямото кино и призовава към обществен дебат по въпроса.

Кинематографът[1]

Ако „изкуството“ на филмите заслужава естетична оценка, трябва да го поставим между живописта и театъра. Непрекъснатите фотографии, закрепени на една лента, се поставят в движение с техниката на кинематографния апарат и дават на екрана своите неми образи. Зрителното възприятие, което получаваме от тях, е непълно, защото липсва разнообразието от тонове и бои, които ни дава живописта. Ние сме лишени също от звукови усещания, които добиваме в театъра от думите на живата реч. Поради тази си особеност – да бъде някакъв жалък сурогат на истинските изкуства – кинематографът винаги запазва белезите на подражателното изкуство с негодни средства. Восъчните фигури по панаирите, представляващи любопитни неща, напомнят по своята отвратителност „художествеността“ на филмите.

Тези недостатъци на кинематографичния театър никак не пречат на толкова много посетители от всички възрасти и положения. Всеки ден големи афиши, изобразяващи важен момент от съдържанието на филма, се зяпат с интерес от всички. Една публика, каквато няма в театрите – смес от най-интелигентни и най-груби хора, изпълва тъмните салони на кинемaтографите и излиза оттам всякога доволна. Ежедневно се гледат подвизи на крадци, исторически събития, градове на далечни страни, фантастични композиции или опитите по някой научен въпрос. От това разнообразие публиката учи що е мъжество, спестовност, грях, архитектурна красота, вижда различните игри на добродетелта и порока.

След всеки празник перачките, съдиите, продавачите на кифли и учителите от гимназията, поповете, ученичките, тайните полицаи и работниците от всички занаяти разказват що са видели през празника в кинематографа. Те подканват другите да видят „прочутия“ филм, най-важното от него, играта на някоя Бети, знаменита с изкуството си да плаче съвсем естествено. Едни разказват само сюжета, като любопитна история, други, по-интелигентните, говорят за играта, други за морала, четвърти за някой тропически остров – всички са намерили нещо интересно, което непременно ще съобщят на другите.

***

Ако край брега на морето привечер видите силуетите на мъже, лесно е да разберете само по техните жестикулации какъв разговор водят. Движението на ръцете и главата са достатъчни да се разбере дали се карат. Наблюдавате ли върху този широк екран по-дълго време, може би безпогрешно ще разберете и целия разговор. Такава картина винаги има някаква прелест. От нея получаваме само зрителни усещания, в най-ограничен тон, жълт-сив или тъмен, а нито едно слухово възприятие, нито една дума. Най-ценното, що сме видели, са жестикулациите на тези сенки. Кинематографът ни дава тъкмо такъв материал. За да бъде интересен обаче един филм, трябва да даде най-много движение, трябва да ни представя събития, които възбуждат любопитството, които ни държат в напрегнатост – та онова, що недостига от липсата на живата реч, да бъде заместено от особеността на сензационното, на това, що е пълно с движение. Ако на морския бряг привечер видехме само две фигури, които стоят неподвижни, нямаше да добием особено впечателение. Движението обаче, на ръцете, на тялото и главата ни, ни принуждава отдалеч да следим и да разберем целия разговор. Кинематографът не е нищо друго освен изкуството на жестикулациите. Той е оная пантомима, в която актьорите са само сенки. Живата пантомима има този недостатък, че се чуват стъпките на артистите, шумът на роклите, докосването до предметите, и усилието да се мълчи, а при кинематографа пантомимата е абсолютна.

***

Езикът на думите е станал толкова усъвършенствано средство – или толкова е похабен, мислете, както щете, че най-мъдрите и най-изтънчените вече се отвращават от него. Борбата срещу фразата днес се дължи на това. Естествен и съдържателен е оня език, който се придружава и от жестикулации. Съзерцанието и молитвата нямат език, защото при тях не се чувства нужда – когато са истински състояния на душата – от жестикулации. Жестикулирането е тъй пълен език, както и говоримият, то ни показва ритъм на речта, то е някакъв акомпанимент в музиката на говора, без който думите губят своето назначение, живост и страст.

Езикът на филма е жестикулацията. Ако не се даваха малки пояснения, предшестващи всеки отделен филм, зрителите ще си тълкуват сюжета винаги  чрез езика на движенията.

***

Отнесем ли се съвсем отрицателно към това „изкуство“ и дадем съвет на публиката да не посещава похабяващите вкуса филми, вярвайте, че никой няма да ни послуша. И най-чувствителният естет намира интерес в този театър. Никой няма сили да предотврати това зло, ако наистина е такова. Щом е така, що трябва да се прави? – Когато едно нещастие е неизбежно и трябва да се преживее, постарай се да откриеш и в него някаква полза за себе си, казва Епиктет. Може би тази мисъл е ръководила хората на това „изкуство“, като ги кара да избират сюжети възпитателни, научни, строго морални и пр.

***

При все това, истинската цена на филма е другаде.  Той е точно и нямо отражение на една реалност, но само в един тон. Тази му особеност позволява да го сравним с радирунга при живописта.

Филма винаги можем да наречем добра скица от една действителност. Ето защо нищо тъй много не възбужда въображението и не е тъй прекалено любопитно като него. Той е скелетът на един пълен живот и затова нему се поддава най-добре възпроизвеждането на гениални творения. Да вземем за пример Дон Кихот. Ако искат да дадат чрез филми съдържанието на това велико творение, то няма да загуби почти нищо от своето величие. Опитайте, напротив, слаби литературни неща, в които има фрази и пусти диалози, да ги представите чрез филми, ще видите, че на екрана ще се явят безсмислици. Ако едно произведение – роман, разказ, драма – би могло да се фотографирва, както се фотографирват живите неща, то наистина трябва да бъде значително.

Всеки предмет, всяко живо нещо, трябва да има една основа, един вътрешен скелет, върху който се държат мускулите и техните форми. Без това няма дори начало на творчество.

***

За романистите, белетристите, кинематографът може да бъде школа. От него те могат да учат как трябва да се вземат скици из самия живот. Скицата е първата стъпка при всяко голямо творчество. За своите Мъртви души Гогол грижливо правеше предварителни описания на лицата. Той знаеше всички особности на другите, шапките, колата, приемните стаи, ханищата, селските пътища, чифлишките сгради и пътните врати. От тези скици после се роди великата галерия Мъртви души.

Даровитите писатели не трябва да стъпват в кинематографа с такава цел.

***

По всички наши малки и големи градове има „модерни театри“. Рядко ще срещнем човек, който да не е ходил в кинематограф. Извънредно е голямо числото на постоянните посетители. Нима всичко това е без значение за нашето развитие? Можете ли замени „изкуството“ на филмите с публични речи, с умни беседи, с циркови зрелища, с театър? Това изкуство привлича всички и всеки учи от него по нещо. Струва ми се, че е от голям интерес да се знае как мислят на тая тема нашите хора, за които културният напредък на страната е първата им грижа.

Д. Кьорчев

Текста намери и подготви за публикация Надежда Стоянова.

Редактор Владимир Игнатов.

[1] Текстът е публикуван във в. „Развигор“, 16. 08.1921, бр. 31.