Чавдар Мутафов, “Пианото”
06.09.2018
Чавдар Мутафов, “Радиото”
10.09.2018

Поради невъзможност да се свържем с наследниците на Чавдар Мутафов публикуваме кратка критическа бележка за текста и цитати, опримеряващи изказаните в нея тези.

 

„Историята на един автомобил“ на Чавдар Мутафов

 

Произведението на Чавдар Мутафов „Историята на един автомобил“ е публикувано за първи път в сп. „Златорог“ (1933, кн. 1, 2 и 3). Следващата му поява е в знаковата за българския модернизъм книга на автора „Технически разкази“ (1944). Разказът се състои от две части, които са разделени на фрагменти. Творбата отразява промените в поетиката на Чавдар Мутафов от 1930-те години: обръщането към сюжета (но най-вече на делничния сюжет), иронизиращия опит за създаване на „реалистично“ повествование; вглеждането в различните социални роли на човека във всекидневието и др.

Тук ще бъдат изведени няколко важни за интерпретацията на машината момента:

  • Автомобилът и идиличната картина

Идиличната природна картина присъства в „Историята на един автомобил“ (1933), но възприемането на тази картина се оказва опосредствано от/огледано в машината, която е и основен ориентир за хода на времето:

Отведнъж въздухът става друг, мирише на ливади, на прах, на вода; машината изглежда излишна […]. Поетът за пръв път преживява нощ навън в полето, разхожда се възторжен, после ляга в тревата и дълго мечтае или скандира, докато му става студено. […] Малко по малко силуетът на машината започва да посивява, светлините на фаровете стават жълти, една светла ивица заблестява на хоризонта, няма ли тези хора да свършват, гледай, съмва се вече.

„Идилията“ в този текст от „Технически разкази“ е представена като осъществяваща се през ироничната буквализация на тъждествеността в огледалното отражение на природата не другаде, а тъкмо върху повърхността на машината:

Тази идилия се развиваше между кълба зеленина и няколко пирамиди чакъл. Предният ден бе валяло, небето се отразяваше съвсем чисто в предпазителното стъкло, във върховете на фаровете, в лака на моторната покривка.

Така през 30-те години на ХХ век машината се представя като единствена опорна точка на носталгично регресивните сюжети, защото в модерния свят тя е и единственият възможен референт на надеждата за съответствеността на знака и значението. Но това е референт, който сам по себе си е неустойчив, подвижен, променлив. Затова и образът на машината в прозата на Мутафов преживява метаморфози. Нейната конструкция се „раздвижва“, „оживява“; превръща се в тяло, жизнено тяло, а самото тяло на човека започва да се приема като машина.[1] Машината метаморфозира до есенциален образ на живото същество.

  • Автомобилът и животното

Машината в „Историята на един автомобил“ на Мутафов се колебае между техническата придобивка и обикновената вещ, като нейната все по-висока усвоимост и употребимост от човека в делника позволява все по-лесното ѝ съотнасяне с живия организъм: „моторът беше топъл, сякаш дишаше“; „машината се бе прекатурила в дола с разпран корем“; „машината изглежда като труп, простряна върху криковете, с изтичащо масло от отворените кутии и безпомощно изпънати лостове и щанги“; „Автомобилът изглеждаше като болник“. Интересно е обаче, че машината се уподобява не на диво, а на домашно животно, извеждайки с това доминиращата позиция на човека и неговото съзнание за одомашнената и покорена другост.

  • „Историята на един автомобил“ и класическите образци на българския разказ

Разглежданият текст на Чавдар Мутафов завършва с ирония към тематиката на класически образци на българския разказ, особено за характерните анималистични сюжети на Елин Пелин от началото на ХХ век и на Йордан Йовков от 30-те години на ХХ век:

На другата сутрин дойдоха биволите, ала забелязаха отдалеч, че имат гост. Един от тях се доближи до метала и облегна тежкото си тяло върху полегналия корпус на машината. Той подуши с участие своя железен брат, след това се потърка доверчиво в него, отвори блажено бялата си уста срещу слънцето и започна да преживя безсмислено.

В електронен вид текстът може да бъде открит в дигиталното хранилище на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, в дигитализираните книжки на сп. „Златорог“, 1933, кн 1, с. 7-20; кн. 2, с. 49-59; кн. 3, с. 120-134: http://www.nationallibrary.bg/wp/?page_id=294&lang=bg

 

Надежда Стоянова

 

 

[1]  Интересно е тук да се спомене, че през 20-те и 30-те години в популярните четива по натурфилософия неведнъж се говори и за човешкото тяло като машина – подобни определения могат да се открият в статията на Стефан Консулов „Животът и материята“: „Наистина, моето тяло може да се сравни с една машина. В тялото постъпват горителни и градивни материали, извършва се градеж, разходват се материали за получаване необходимата енергия за живота и приходо-разходът на тази материя и енергия е съвършено точен“ (Консулов, „Човекът и загадката на живота“).