Чавдар Мутафов, “Историята на един автомобил”
06.09.2018
Богомил Райнов, “Война”
11.09.2018

Поради невъзможност да се свържем с наследниците на Чавдар Мутафов публикуваме кратка критическа бележка за текста и цитат, опримеряващ изказаните в нея тези.

 

„Радиото“ на Чавдар Мутафов

 

Есето „Радиото“ (1932) на Чавдар Мутафов е публикувано за първи път в Юбилейния сборник в чест на Асен Златаров и е посветено на българския учен. Втората му публикация е в книгата „Технически разкази“ (1940). В текста Чавдар Мутафов говори за този технически уред като възможност за човека да преодолява ограниченията на пространството: „о, сладка забрава на пространството“. Посредством музиката, която възпроизвежда, радиото се превръща в шанс за човека да преодолява собствената си тленност в мига на въображаемата съприсъственост с Другия. Съприсъственост, която се преживява като „спомен или чудо“. Това е мигновението на дòсега с „милиони животи“, на пореден дòсег с „гласа на Карузо“. Тъкмо радиото прави разпознаваемо в най-висока степен „нематериалното съществуване“ на „гласа“, защото то „отключва“ сетивата на слушателя, то го „разтваря в своето безвремие или в своя вечен живот“ и го оставя питащ: „Боже, дай ми сила да мисля твоята вечна същина, помогни ми да мина границата, разкъсай завесата!“ (Мутафов, Ч. 1940: 161). Актът на механично възпроизвеждане тук е позволил на читателя да възприеме творбата като деконтекстуализирана, като освободена от нейната времевост, като вечна, така че той да отнесе това свое разбиране към самия себе си – той, който е абсолютно друг на всяка вечност. Машината в този текст не се мисли собствено като реализация на „вечната същина“, като „въплъщение“ на Платоновата идея. Но опитът с машината остава като провокация към човечеството, осъзнало собствената си тленна времева природа, защото той събужда феноменологичното любопитство към „вечната същина“:

 

„Тогава, о сладка забрава на пространството, секундата, която ни дели от Рим или Стокхолм, бесният лов на станции, разплитанията на възлите от съзвучия, ехото на времето, отекващо през мига, сякаш спомен или чудо: – гласът на Карузо, все тъй чист, като в нашата младост, извикващ сълзи през нематериалното си съществувание – негде от един друг свят, и все пак преживял този миг, възвърнал дъха си през годините, които вече не съществуват, за да ридае сега отново своя Палячо, с този същия трепет на чувството, с който ни е разплаквал приживе, в някакъв забравен миг от нашия собствен живот, – за да не знаем повече от где започва и где свършва, пленени сега в тайната на Времето, превърнати в тръпките от всякога и всякъде, в някаква част от битие, което грабва, за да ни разтвори в своето безвремие или в своя вечен живот, – ето! из жалката рамка на апарата, щампована с името на фабриката, дохажда копнежът на Кройцеровата соната, огромната плетеница на Баховите фуги, смъртната песен на Изолда, дохажда призивът на всички, които са живели и обичали и които ни заобикалят сега с трепета на електрическата си душа, странно близки през отвъдното на мембраната, гласове, които не ще забравим, загубени братя в пространството, които ни обгръщат с милионите си животи, –  ето моето жалко аз, докоснато с бързината на светлината и раздадено през трептена на тленното си тяло, с препълнено от любов сърце, загубено в тайната на огромен мираж, в хаоса на някакво друго пространство, жадуващо през света отговора на вечния въпрос – Боже, дай ми сила да мисля за твоята вечна същина, помогни ми да мина границата, разкъсай завесата!“

 

Текстът не е публикуван до този момент онлайн.

 

Надежда Стоянова