Скучният свят на Дилетанта в романа „Дилетант“ на Чавдар Мутафов

СКУЧНИЯТ СВЯТ НА ДИЛЕТАНТА В РОМАНА „ДИЛЕТАНТ“ НА ЧАВДАР МУТАФОВ

Илия Илиев

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

THE BORING WORLD OF THE DILETTANTE IN THE NOVEL DILETTANTE BY CHAVDAR MUTAFOV

Iliya Iliev

Sofia University St. Kliment Ohridski, Bulgaria

This article studies the interpretation of boredom in Chavdar Mutafov’s novel Dilettante. The main character – the Dilettante – is a projection of the estrangement and failure of the youth as a collective image of the 1920s person. The question is if boredom or time are going to fulfill Dilettante’s desire to find a solution of his unfulfilled existence.

Keywords: Dilettante, boredom, unfulfilled youth, estrangement

Едно от лицата на маргиналията в българската литература между двете световни войни е това на Чавдар Мутафов. Тогава е известен писател, който заедно с Гео Милев и Антон Страшимиров изнася сказки в Народния университет в Ямбол, чийто организатор е младият провинциален авангардист Кирил Кръстев. Различни, авангардни, декоративни и твърде модерни за тогавашното време, произведенията на Мутафов остават едни марионетки извън градината на канона.

Целта на настоящето изследване е да се разгледат и интерпретират въпроси от романа, които са свързани със скуката, която главният герой преживява. Такива въпроси ще бъдат: как светът се превръща в едно скучно място на марионетки, в което главният герой знае своята роля и скучае ли от нея; какви са начините на героя да се справя със скуката – намира ли утеха в любовта, или открива единствено отегчение; познава ли наистина Дилетантът скуката, или има своя представа за нея; по какъв начин скуката и отегчението влияят на времето на и във Дилетанта; може ли скуката да е начин за намиране на Аз-а?

Скучните смутни времена

Изтощителната Първа световна война поставя началото на ново време в човешката история. Време на търсене ново търсене на Аз-а, на нови морални устои, на смисъл за живот. Голямата война слага край на Красивата епоха и поставя началото на едно ново време, което е в противоположност на отминалата епоха. След войната хората забелязват, че вече са възприемани като бойни единици. Новият свят е свят на производствени хора, на протези, на безцелно лутащи се манекени, на обезличаване на Аз-а. Именно това поражда смут и криза на Аз-а през двадесетте години.

Как тогава може да се открие скуката в романа „Дилетант“ от началото на двадесетте години? Скуката или отегчението е както липса на интерес, така и несъответствие между желанието за ангажираност и способността за изпълнение. Скуката е в правопропорционално отношение спрямо кризата на Аз-а. Ангажираността изисква човек да бъде или да действа в определена сфера, а когато човек не знае в какво иска да бъде ангажиран, скуката изостря присъствието си, като по този начин напомня за кризата на Аз-а.

Героят на Мутафов е представен като сблъскващ се с програмираността на живота. Той е потопен в тази действителност, но желае да се отърве от нея. Виждаме предизвикателствата на болезнената ежедневност, в която е потопен. Една безкрайна повторителност на събитията, която не води до провокация и ангажираност. Тук  се поражда и скуката у героя. Делничното събитие, което не подбужда, а по-скоро натрапва и натъртва захабената си сивота и монотонност. Тези делнични събития са атрибут на Града, който вече не е място, в което се губи отчуждената и неразбрана душа на героите на символизма, а място на еднаквости. Именно в този град героят вижда, че е вече победен, че не може да намери своята идентичност, че е част от цялото, от не променящото се. Той е както част, така и функция на Града, в който всички са своеобразни марионетки. Тази предопределеност кара героя да изпитва отегчението от градското битие и да намира мимолетно романтическо спасение в природата. В романа са представени различните начини на Дилетанта за спасение от скуката – дали чрез посещения на балове, или чрез едно неспособното влюбване, което не поражда никакъв интерес у него, когато вече е изпълнено. Самото влюбване е представено като поредната  предопределеност в живота на героя, докато ухажването крие в себе си непредсказуемост, която провокира Дилетанта да пречупи себе си, да излезе от сивотата.

Фигура на Дилетанта в града и скуката във всекидневието

Образът на Града в романа на Мутафов е от ключово значение за разбирането на скуката в главния герой. Виждаме го още в началото на романа. Важно е да се отбележат геометричните и стереометричните похвати за очертаването на образа, които се дължат на експресионистичните влияния, характерни за новото време. Градът се е превърнал в експанзивно пространство на масите, в място на машини, марионетки. Градът като противоположност на красивото, като образ на порока. Място на сблъсък между възвишеното и баналното, между стил и плакат. В Града съществува невъзможността да бъдеш чужд. Как тогава градът поражда скука у Дилетанта? Именно чрез несъответствията между героя и еднообразния, програмиран и скучен облик на Града и неговите марионетки. Нека отбележа, че още в самото начало на романа ясно е представена модата на Дилетанта – денди. Денди като стил на обличане за постигане на себе си и разграничаване от статуквото. Ако направим аналогия с образите от статията „Зеленият кон“, може да отбележим, че самият Дилетант е един зелен кон, който трябва да живее в проектираната сивота и безвкусица на Града. Възможност за намирането на правилното място за неговия стил е в природата, тъй като тя би трябвало да предлага непредсказуемост, недиференцираност, ново познание и нов живот извън пространствата на Града. Докато Градът предоставя на Дилетанта „покорни“ цветя, „фризирани“ живи плетове и „пирамидални“ дървета, които пораждат „Скука, гнет“ (Мутафов, 1992: 21). Градът е мястото, което опитомява, предефинира и убива природата: „И от скука птичките падаха мъртви по края на гудронираната алея.“ (Мутафов, 1992: 21).

Героят на Мутафов може да се разчете и през статията „Баналното изкуство“ : „- И може би едва тъй става понятно изкуството на новото време – или, може би, самото ново време? – : една нова действителност, гдето нещата, оголени в тяхната очевидност, добиват жестоката необходимост да бъдат изкуство.“ (Мутафов, 1927). Дилетантът, който желае да бъде изкуство, да поражда някакъв смисъл: „Той даваше своето тържествено представление пред безжизнените очи на тълпата и с напрегнато внимание следеше да не изпусне някоя подробност.“ (Мутафов, 1992: 8), но търпи пораженията на Града чрез постоянното разрушаване на своя образ на денди. „В последните номера на своята програма Дилетантът получаваше скука.“ (Мутафов, 1992: 8) – програмата за изпълнението на неговото изкуство на оразличаването, на пречупването на геометричните форми на града и невъзможността за изпълнението ѝ, което води до натрупването на отегчение в героя.

Виждаме Дилетанта, чието съществуване в Града се установява единствено в собствената му стая. Открояващото се забелязва диаметралната промяна у героя – от марионетката на Града той се превръща в кукловода на мебелите си: „Тук той е господар и герой: той управлява нещата от висотата на най-спокойното си презрение“ (Мутафов, 1992: 8). Още една предпоставка за скука – отегчение от предопределената форма, която му е поставена. Желание за бягство или поне за преобличане в друга фигура, желание той да програмира съществуване не само собственото, но и това на мебелите. Отсъствие от съответната „градината с манекените“. Възможност за съществуване извън вече избраната форма, извън това, което дава скука на Дилетанта.

Отегчението от любовта, или кога Дилетантът губи интерес

Първото пропукване на скучния начин на живот на Дилетанта се открива при срещите му с Дамата от кафето. Какво именно се променя? В диалози на героите се представени интересни теми – за жената и любовта, както за Дилетанта, така и за героинята. Дамата от кафето идва в живота на Дилетанта като разбиващ елемент на установените форми, като глътката свеж въздух, поета в процепите на издигащите се и смазващи геометрични животни, наречени сгради. Интригуваща е, защото се появява като нова форма за героя, която отговаря на интереси му, провокира го и пречупва стреотипизирания, скучен свят. Тя се появява като липсващия елемент, който кара Дилетанта да прояви интерес и да ангажира вниманието си с нея, което се забелязва в бележките на героя в началото на трета част (Мутафов, 1992: 67). Тези седемнадесет бележки свидетелстват за още една промяна – промяна в стила на писане, която обаче наподобява вече познатия стил на дневник. В тези записки виждаме как героят вече използва името й Елен и желае да се срещне с нея. Но как се стига до това? Героинята кара Дилетанта да я чака – това провокира у героя както вълнение дали ще се срещнат отново, така и скука от самото чакане: „Аз умирам, Елен, умирам от тъга, от скука, от любов.“(Мутафов, 1992: 73). След епизода с бала, който е своеобразно развлечение от скуката, Дилетантът не изпитва желание да види Елен и тя да бъде част от неговия живот.

След като Дилетантът успява да я покори, да я притежава, фигурата на Елен се е превърнала в отегчителен елемент, тя започва да се натрапва, да бъде обсесивна. Защо обаче го отегчава? Елен се появява като една възможност, чрез която Дилетантът се опитва да открие своята форма. Опит чрез любовта. Но отново има несъответствие – Дилетантът отново не намира себе си. Елен се превръща от възможност за себеотъждествяване. Отначало виждаме как Дилетантът очаква срещата с Елен, докато към края на романа тя се превръща в досаден орнамент, който не удовлетворя интереса на героя. По този начин Елен се превръща в отегчение. „Отегчителният дори особено интензивно, макар и с отрицателен знак (обременително, тежко – о-тег-чаващо), присъства в живота му.“ (Янакиев, 2011: 58).  Забелязват се двата начина, чрез които Елен присъства в живота на Дилетанта – от вълнението, което изпитва при възможната среща, до скучното чакане на тази среща. Тя придобива формата на поредната вещ от този град, която не носи удовлетворение, а героят „получава“ скука. Тук парадоксалното са обръщенията на Дилетанта към Дамата от кафето. Сякаш самият герой забравя, че Елен е още една марионетка на Града. Героят използва жената като инструмент за справяне с монотонното, на няколко пъти той използва обръщенията „кукло“ и „играчко“ (Мутафов, 1992: 67, 69). Естествено, бихме могли да кажем, че като един любител героят желае да ѝ се наслаждава, той да бъде кукловода, но щом се случи обратното, Елен веднага се превръща в натрапчива вещ, излишна в пространството.

„Дилетантската“ скука

Дилетантът е човек любител, с малък опит, непрофесионалист. Може да се твърди, че героят няма опит със скуката и не знае ефективните механизми за преодоляването ѝ. В поведението му се откриват различни „дилетантски“ опити за бягство от скуката – постоянното обикаляне из града, развлеченията в кафенетата и използването на жената като инструмент за отвличане на вниманието, за продължителна провокация на различни и противоречиви чувства. На пръв поглед се вижда, че героят избягва скуката, той оповестява присъствието й в живота си, но не търси правилните решения за прекратяването й. От друга страна, имайки предвид желанието на Дилетанта да намери своята форма, да излезе от „Несъответствието“, можем да твърдим, че това е една своеобразна възможност да го направи. Начин, по който да напусне света на предопределените повторенията. Но този опит се оказва повратен за героя. Единственият подвиг, който може да направи, за да победи живота, е да намери пътя си в смъртта. Не познавайки скуката, героят не знае как да се отскубне от нея и тя все повече започва да натрива монотонното повторение на живота и на времето.

Според Калин Янакиев скуката е „отсъствието на трансценденция по отношение на съществуването ни…“ (Янакиев, 2011: 62). Отсъствие на онова, което е отвъд познатото. Тоест, Дилетантът като любител и непрофесионалист страда от непознатото. Как непознатото прозира през познатото? Нека да извадим манекените от градината и да ги погледнем. Манекенът е както кукла с човешки пропорции, така и човек, дефилиращ на модния подиум. От една страна, виждаме Дилетантът, търсещ възможностите и катастрофите, тоест търсещ движението като алтернатива на неподвижността на манекените, които са служители на Града. Търсенето на развлечения и екстаз заради еднообразността на битието е едно доста първично решение за справяне със скуката. Само защото човек активира физическите възможности на тялото си, не значи, че ще избяга от скуката. Героят не осъзнава, че скуката е вътрешно състояние. Той не разбира, че това състояние е в застой, че той се е превърнал в духовна марионетка на Града. Дилетантът е активно скучаещ персонаж. Именно затова използвам и второто значение на манекена – знаем, че Дилетантът е денди, който обикаля и показва своят стил, който дефилира в град на баналности. Основен въпрос в романа е дали Дилетантът знае за скуката си, или само мисли, че знае. Той познава скуката, която в романа се явява отново като програмирана – скука от ежедневието, от предрешените форми. Скука, която се появява в определени ситуации: „Аз те избягвам и те търся тъй дълго през моите скъдни вечери, когато мракът и съмнението сплитат всичките ми желания в коварните възли на скуката.“ (Мутафов, 1992: 42). Кризисът, който се забелязва в ситуацията на Дилетанта, е, че той познава скуката на формите, но тъй като няма собствена форма, не познава своята скука.

Скука и време

Скуката и времето са своеобразно свързани единици. По време на скука човек изпитва едно разтежение на време, чувства неговата провлаченост, която е изпълнена с еднообразност и монотонност. Тъй като скуката е липсата на събитие, което иначе би провокирало интереса на човека или би довело до размисъл за екзистенцията, то и времето на скучаене е продължително и наситено с тази липса. Според есето на Бродски „Възхвала на скуката“ скуката е „нашествие на времето в ценностната система“, която показва „абсолютната незначителност“ на човека (Бродски, 2003: 97) . Това разбиране ясно се забелязва в края на романа и монолога на Дилетанта, който е насочен към часовника. Часовникът се явява като още един кукловод в света на героя.

Ако разглеждаме Дилетантът като поредната марионетка, която не е успяла да се измъкне от капана на Града и Битието, то свободно може да твърдим, че героят е поредната вещ на Града. Но кога една вещ старее? Това се случва, когато вещите натрупат твърде много време в себе. Интересен аналог може да се направи между Дилетанта и часовника. Когато Дилетантът спира часовника, като го определя за безименен, с липса на функции, той сякаш назовава себе си – без име, без същност, без Аз (Мутафов, 1992: 102). Виждаме неговия гняв към „спрялото“, неотминаващо време, което е и вътрешно, и външно. Твърде много натрупване на време, което не е изпълнено с предизвикателства, което не корелира с желанията на героя. Времето, което показва нищожността на живота на Дилетанта и невъзможността му да намери своята форма.

Според Янакиев един от основните доводи на скучаещите хора е липсата на време, като по този начин се прави опит да се акцентира „отсъствието на заетост“ (Янакиев, 2011: 63). А всъщност е точно обратното, продължава философът, тези хора имат време и по-точно казано: „времето буквално е „заело“ тях самите – мястото им, личността им.“ (Янакиев, 2011: 63). Ако се върнем към романа на Мутафов, можем да кажем, че отново виждаме невъзможността на героя да има идентичност, а единствено време, което няма как да изпълни с емоции или преживявания. Бродски казва, че единственият начин човек да се справи със скуката е да ѝ се отдаде напълно (Бродски, 2003: 96). В случая на Дилетанта това е невъзможно не поради липса на физическа невъзможност или бездействие, а заради нежеланието му да признае, че истински скучае. Героят постоянно търси начини за преживяване на „скучното“ време, обикаля нощните кафета, балове, среща се с Елен, а единственото, което трябва да направи, е да се отдаде на времето си, защото „скуката говори на езика на времето“ (Бродски, 2003: 97). По този начин се разкрива как Дилетантът не успява да се справи с времето си, а предприема самоубийството си, като опита да убие времето.

Какво е субективното време на Дилетанта? Субективното време е начинът, по който душата отброява потока на определени събития. Кризата на Дилетанта е, че той всъщност не желае тези събития, но те продължават да се натрупват, което води до самоубийствения акт. От една страна, отегчение и скука от повтарящи се и нежелани събития, от друга – криза в намирането на Аз-а. Подходяща перифраза за времето в Дилетанта би била „който трупа време, трупа печал“.  И така героят се превръща в една вехта марионетка, която е натрупала твърде много нежелано време и преживявания.

Образът клише

Една от възможностите на Дилетанта за разграничаване от статуквото общество на марионетки е именно чрез модата. Дилетантът е денди. Според Бродски един от начините за избягване от скуката е търсене на оригиналността и изобретателността, което може да се открие в модата на главния герой (Бродски, 2003: 92). Разбира се, не се стига до успех. Градът не приема неговия образ, а и с течение на времето самият образ се превръща в клише, каквото е и съдбата му изначално. Вече казах, изхождайки от статиите „Зеленият кон“ и „Баналното изкуство“, че Дилетантът не може да съществува в свят на геометрия и стереометрия, в свят на плакати и баналности. В есето си Бродски твърди, че: „Всичко, което е построено върху схема, носи в зародиша си скука.“ (Бродски, 2003: 94). В романа се забелязва как героят си поставя за задача да разруши схемата на Града, да разкъса плакатите, които задушават съществуването му. Опитва се да бъде кривата линия в свят, изграден от прави, да избяга от едноизмерния свят. С течение на времето героят бива разсъблечен и започва да придобива характеристиките на геометричност, четвъртитост.

Фиаското на Дилетанта

Подобно на съдбата на денди, Дилетантът е обречен на вечен провал. През целия роман виждаме желанието на героя да се откъсне от своята форма именно на дилетант. Героят се опитва да се измъкне от реалността по един романтически начин – чрез бягство в природата, опит за влюбване, отделеност от другите. Дилетантът иска да бъде героят на своя роман, но това негово желание остава неизпълнено. Той наблюдава живота на другите и тяхната определеност. Това действие го превръща във вечен наблюдател на чуждото битие, без да има възможност за съ-битие. Един живот извън живота. Убиващото съзерцание и очакване на Чудото. Дилетантът е мъртвороденото дете на Града – никога способното за самоидентификация, за промяна на съдбата на вечната жертва на липсата на Аз-а. „В живота на Дилетанта бе застинал, оголен и безполезен, Вечният Циферблат на Смъртта.“(Мутафов, 1992: 109) – въпреки трите възможности на героя се вижда неговата предрешена и неизбежна гибел.

В заключение бих добавил, че скуката и кризата на идентичността в романа на Мутафов пряко отразят времената на 20-те години. Между скуката и кризата на Аз-а съществува взаимовръзка, но трудно може да се определи някаква каузалност. Неспособността за справяне на отегчителното състояние води до още по-голяма безизходност в намирането на Аз-а. Дилетантът е обречен на тази безизходност, на търсенето на витрините в Града, където да може ясно да види себе си, а не декоративно представения свят. Съществува желание не за бягство от декора, а за превъплъщаване в исканата форма, докато останалите форми на марионетките от Града пораждат скука в героя.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Антонова, А. 2011. Чавдар Мутафов – в търсене на художествения лик. София: Карина-Мариана Тодорова

Антонова, А. Чавдар Мутафов и авангардните естетики; <https://bgmodernism.com/our_modernism/alex_antonova>, [дата на достъп 12.10. 2024]

Бродски, Й. 2003. За скръбта и разума. Превод от руски Аглика Маркова, Александра Велева, Валентин Кръстев, Зорница Христова, Иван Тотоманов, Кристин Димитрова. София: Факел експрес

Господинов, Г. 2021. В пукнатините на канона. София: Жанет-45

Мутафов, Ч. 1992. Дилетант. София: Хемус

Мутафов 1920: Мутафов, Ч. Зеленият кон; <https://litclub.bg/library/kritika/mutafov/zkon.htm>, [дата на достъп 12.10. 2024]

 Мутафов 1927: Мутафов, Ч. Баналното изкуство; <https://litclub.bg/library/kritika/banalno.htm>, [дата на достъп 12.10. 2024]

Мутафов 1920: Мутафов, Ч. Линията в изобразителното изкуство; <https://litclub.bg/library/kritika/mutafov/liniata.htm>, [дата на достъп 14.12. 2024]

Мутафов 1921: Мутафов, Ч. Плакатът; <https://litclub.bg/library/kritika/mutafov/plakatut.htm>, [дата на достъп 12.10. 2024]

Стоянова, Н. 2022. Украси и гримаси: мода и модерност в българската литература от 20-те и 30-те години на XX век. София: Парадигма

Цочева, Н. Подир сенките на облаците, знаците, ароматите… ; <https://bgmodernism.com/our_modernism/nadya_cocheva>, [дата на достъп 14.12. 2024]

Янакиев, К. 2011. Безразличие, отегчение, скука. Сп. Християнство и култура, 2011, бр. 8, 58-65; <https://www.hkultura.com/article/preview/ODc4>, [дата на достъп 14.12. 2024]

Илия Илиев е студент IV курс в специалност „Българска филология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Интересите му са насочени към литературната история на българската литература от периода след Освобождението до съвременната българска литература.

© Илия Илиев

Дата на публикация на статията: 31.12.2024

Леност и скука в българската литература. Сборник с доклади от научна конференция

ISBN 978-619-7785-08-1

© Съст. Надежда Стоянова, Владимир Игнатов, Мария Русева

София: Факултет по славянски филологии, 2025