Мързелив ли е Ян Бибиян?

МЪРЗЕЛИВ ЛИ Е ЯН БИБИЯН?
ИЛИ ЗА ГРАНИЦАТА МЕЖДУ СУИЦИДНОСТ И РЕЗИЛИЕНТНОСТ
   ПСИХОАНАЛИТИЧЕН ПОГЛЕД ВЪРХУ ПРОИЗВЕДЕНИЕ ЗА ДЕЦА

 Ангелина Рангелова

независим участник, България

IS YAN BIBIYAN LAZY?

OR ON THE BORDERLINE BETWEEN SUICIDALITY AND RESILIENCE

A PSYCHOANALYTIC INTERPRETATION OF A CHILDREN’S BOOK

Anguelina Ranguelova

independent participant, Bulgaria

Based on the theory of the psychoanalysis and of the reader-response criticism and illustrated through the art therapy practices, “Is Yan Bibiyan lazy? Or on the borderline between suicidality and resilience. A psychoanalytic interpretation of a children’s book” is a conference paper that focuses on the reader and their inner experience. It advocates the idea of the reader as a meanings co-creator and not only as a text consumer. One of the research’s aims is to present how psychoanalytical knowledge can be useful in the Bulgarian education system, in particular – in the teaching literature. Yan Bibiyan is a Bulgarian children’s novel by Elin Pelin. The topic is about the growing up of a boy and his transformation from a little imp to a mature scientist.

               Keywords: psychoanalysis, reader-response criticism, education system, teaching

            Преди да представя наблюденията си върху романите „Ян Бибиян“ и „Ян Бибиян на Луната“ от Елин Пелин,  е необходимо да направя една уговорка относно това легитимен ли е психоаналитичният подход към литературен герой?

            Очевидно вярвам в положителния отговор. За да спестя време, ще отбележа, че детайлна научна обосновка на този отговор е дадена в книгата на д-р Росица Чернокожева „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (Чернокожева 2019), както и разбира се, в трудовете на проф. Милена Кирова (Кирова 1995), на доц. Младен Енчев (Енчев 2018), на проф. Светлана Стойчева (Стойчева 2006).

            И все пак, коя е анализираната личност и как погледът на наблюдаващия може да ѝ бъде полезен? Така формулиран, въпросът придобива нов нюанс, като измества фокуса върху прагматиката. Това е ключов поглед за мен, понеже една от основните задачи на психоанализата е полезността – психоанализата, разбирайки в дълбочина функционирането на човешката личност, да бъде полезна на някого и да повлияе благоприятно на живота му.

            Изкушаващо е да се каже, че когато пристъпим към психоаналитичен разбор на произведение, всъщност ние работим с личността на автора и научаваме нещо повече за него като човек. Това всъщност се практикува, но не е моята цел. Въпреки че изпитвам любопитство към личността на Димитър Стоянов (Елин Пелин), в този текст няма да се занимавам с биографични препратки.

            Друг изкушаващ отговор е това, че психоаналитичният подход ни помага да разберем мотивацията на героя и да обясним по-проникновено творбата. Това за мен е опорна точка, но също не е моята насоченост, не е крайната ми цел.

            Насоката ми е читателят. С какво знанията от психоанализата могат да бъдат полезни на читателя? И по-конкретно − на младия читател в детска възраст. Темата е наистина широкообхватна и в това изложение ще се фокусирам върху онази част на въпроса, която е в услуга на преподаването на литература в началното училище, или бих искала да говоря за това как психоанализата би могла да е полезна на един възрастен, който е в позиция да предава опита си като читател на по-млади и по-малко опитни читатели. С други думи казано, ще пристъпя също така и в полето на дидактиката, като се опирам на рецептивната естетика и на тематологията.

            Ето какво би могла да привиди психоанализата в първата част от историята, романа „Ян Бибиян“.

            Откриваме Ян Бибиян в етап на отказ от живота. Той отказва да се грижи за тялото си, напуска дома без перспектива за подслон и прехрана, не осъществява емоционална връзка с родителите си, позиционирането в обществото и уважението на околните не представляват двигател за неговите действия, няма стремеж към интелектуално и духовно развитие.

            За разлика от сюжетите на вълшебните приказки и на много авторови романи за деца, където героят напуска дома и поема на път с определена цел и за да се докаже, да се инициира в света на възрастните, Ян Бибиян всъщност няма цел и няма смисъл в живота си.

            Това звучи по-скоро притеснително на пръв поглед, още повече, бих могла да споделя от опита си от провеждане на литературни ателиета, че голяма част от днешните деца се припознават в образа на Ян Бибиян и се идентифицират поне с една част от неговата личност и от неговото поведение. В същото време немалко възрастни са ми споделяли, че в детството са се страхували от този герой и не намират нищо за харесване в него.

            В същото време, преди да се притесни и преди да навлезе в ролята на поучител, възрастният може да си постави един малък въпрос: „Какво прави Ян Бибиян, докато нищо не прави?“.

            В психоанализата живее знанието, че няма състояние на нищо-неправене. Дори напротив, колкото по-малка продуктивност имаш във физическия свят, толкова по-интензивен психичен процес се случва вътре в теб най-вероятно. Действието и създаването (творчеството) нерядко са възпрепятствани именно от нашите вътрешни конфликти-за-разрешаване.

            Психоаналитикът Ерик Ериксън в книгата си „Идентичност – младост и криза“ ни представя структурирано и обосновано какво всъщност се случва на психичната сцена на едно дете, когато то отвън изглежда неприемливо за социалните норми. Според Ериксън всеки един човек в определени възрасти има за задача да се справи с конкретни кризи на личността, за да продължи уверено и ефикасно живота си. В главата „Жизненият цикъл: епигенеза на идентичността“ той дава следната заявка:

            Ще представя човешкия растеж от гледна точка на конфликтите – вътрешни и външни, на които виталната личност отстоява, излизайки отново и отново след всяка криза със засилено чувство за вътрешна зрялост, с повишена възможност за преценки и засилена способност „да се справя добре“ според собствените ѝ стандарти и според стандартите на онези, които са значими за нея.

(Ериксън 1996: 126)

При никой човек обаче това не се случва по идеалния последователен начин. При Ян Бибиян още по-малко. При много от съвременните деца също. Това знание би могло да е полезно на един преподавател в идентифицирането на темата на романа „Ян Бибиян“. Нека да приемем, че това е роман за изграждане на способността да създаваш. С развитието на романа героят Ян Бибиян преминава от това привидно състояние на нищо-неправене към състояние на творчество и откривателство. В края на историята най-голямото му постижение, наред с изработката на машина за полет до Луната, ще бъде именно откритието на механизми, по които той успява да промени функционалността на собствената си личност. Когато учителят по литература има идея, че темата на този разказ би могла да е преодоляване на криза на личността, през каквато преминават всички деца, разговорите с учениците биха могли да имат много благоприятни последици. Опитът на един подрастващ да разбере и да обясни какво се случва във вътрешния свят на Ян Бибиян всъщност е учене как да разбере и да изрази самия себе си. Не е трудно да направим асоциация между подземния свят, в който дяволчето Фют замъква Ян Бибиян, и познатите ни депресивни състояния в детско-юношеска възраст. Разговор в ранна възраст за това, че когато не знаем какво да правим с живота си, може да попаднем в тъмно царство с гора от железни дървета – решетки, всъщност е вид превенция при появата на подобни състояния при младежите – когато това им се случи, а то се случва неизбежно почти на всеки в по-слаба или в по-силна степен, те ще имат понятие какво се случва и ще имат знание и очакване, че рано или късно могат да се измъкнат и да се завърнат на светлата земя.

            Използвайки това знание, учителят лесно може да се предпази от назидателност. Вместо първосигналното, възпитавано вече няколко века в нашето общество, становище: „ако не ходиш на училище, няма да успееш в живота, няма да умееш да изкарваш прехраната си“, учителят би могъл да отправи въпрос: „Ако не ходи на училище, то как Ян Бибиян ще се научи да изкарва прехраната си? Вижте, той е гладен и му е студено, а ако продължава да краде, рано или късно ще получи наказание“.  Това подпомагане на мисълта да се насочи към търсене на решение и да подходи с емпатия към героя всъщност е практическото решение в изучаването на всеки вид изкуство.

            Отговорът, намерен по пътя на разсъждението, остава като една резерва в потенциала на човека да се справя в трудни ситуации, да бъде устойчив или, ако използваме психоаналитичната дума – да бъде резилиентен. Думата „резилиентност“ през последните десетилетия се използва със значението си на психическа устойчивост и способност да се възстановиш след преживяна емоционална травма – тази нейна употреба е въведена от френския психоаналитик Борис Сирюлник, който твърди, че способността да оцеляваш не зависи от външните житейски трагедии (бедствие, войни, загуби), а от това дали в най-ранния си живот – от пренатален период до 3-годишна възраст, индивидът е успял да създаде у себе си базово чувство за доверие към възрастен човек. Резилиентността често е представяна като стълб, за който да се хванеш, когато започнеш да потъваш. “Il s’agit d’un processus, d’un ensemble de phénomènes harmonisés où le sujet se faufile dans un contexte affectif, social et culturel. La resilience, c’est l’art de naviguer dans les torrent”[1] – пояснява Сирюлник в книгата си “Les vilains petits canards” (Cyrulnik 2001: 259).

            Защо на Ян Бибиян му е толкова трудно да пребивава във физическия свят? Това обикновена криза на израстването ли е? Кой е дяволчето Фют и защо иска да му навреди?

            Действително отговорите на тези въпроси психоанализата още от създаването си би потърсила в най-ранното детство на индивида и в отношенията му с майката, респективно и с бащата. Какво знаем за родителите на Ян Бибиян? Те са угрижени, тревожни и много уморени. Майката „денонощно работеше чуждо и тъчеше на стана“, а бащата „гледаше с големи грижи единственото лозе, що имаше, и носеше от планината дърва с магаренцето си“. За бащата знаем също, че неговите съвети в опит да вкара сина си в правилния път „понякога се превръщаха в плесница или дърво” (Елин Пелин 2005: 8). Въпреки че текстът изрично казва, че и двамата родители правят каквото могат за доброто на сина си, то техните усилия са насочени към това „да го вкарат в правия път“ според социалните норми. И те много лесно могат да бъдат разбрани и оправдани от всички поколения читатели, защото, по подразбиране, животът е в пъти по-приятен, ако законите на обществото са ти лесни, отколкото ако са ти трудни. Въпреки това, от образа на семейството на Ян Бибиян трудно можем да си представим момент, в който родители и дете прекарват времето си заедно, за да изградят емоционална връзка и да предадат между поколенията механизми за оцеляване.

            Разбира се, това е актуален, съвременен прочит в контекста на днешните знания за ранното детско развитие. В никакъв случай не мога да твърдя, че „това е искал да каже авторът“ , но от емпиричен и теоретичен опит зная, че този поглед е особено полезен в наши дни. Когато чета Ян Бибиян с деца на 9−11-годишна възраст, най-големите страсти у тях се разпалват на тема: „Родителите на Ян Бибиян“, и не мога да не отбележа, че е от голяма важност в часовете по литература да се даде пространство за тези страсти, за да подпомогнем децата да разберат по-добре собствената си житейска ситуация. Всъщност ситуация, в която родителите са прекалено ангажирани с физически задачи и не съумяват да отделят време и емоционална и ментална енергия за детето в най-ранна възраст, е типична за нашето съвремие. Интензивната индустриализация и установяването на новите технологии водят със себе си все по-нарастващия проблем за самотата на човека и за изпадането в депресивни състояния, подобни на пропадането в подземното царство на дяволите, което преживява Ян Бибиян.

            Ето някои упражнения по литературно творчество, подходящи за тази възраст:

• Напишете сцена, в която Ян Бибиян и двамата му родители вечерят заедно;
• Напишете писмо, което Ян Бибиян да изпрати на родителите си, докато е в подземното дяволско царство;
• Какво разказва Ян Бибиян на родителите си, когато се завръща на бялата земя?

Така поставена, училищната задача ще активира много повече елементи на разсъждение, отколкото познатият ни преразказ в трето лице.

            Сам ли е Ян Бибиян? По-скоро да. Когато психоанализата слуша история с главен герой и негов спътник, тенденцията е да се мисли като за една личност и нейните отделни компоненти. Дяволчето Фют се появява в историята като побратим на Ян Бибиян. И двамата са прогонени от домовете си, защото не успяват да усвоят нормите на обществото – Ян Бибиян не успява да бъде „добро момче“, а Фют не умее да прави злини, което е важно за дяволите. Фют въвлича Ян Бибиян в света на тъмното, злото и скованото. Зигмунд Фройд въвежда знанието за нагона към смъртта, който според силата си, може да подтикне индивида към саморазрушение. В този смисъл, една от основните житейски грижи, които имат хората по принцип, е да поддържат нагона си към смъртта в много ниски вибрации. В книгата си „Балада за Нангияла: прагматика на смъртта в детската литература“ Младен Енчев говори за „детската литература като терапия на страха от смъртта“. „По-пълното познаване на смъртта потенциално предлага защита, застрахована от изненади“ – казва той (Енчев 2018: 170).  Това е тема и в разработката на д-р Чернокожева. Аз бих добавила, че детската литература е добра превенция не само когато става дума за познаването на крайната точка на физическата смърт. Тя е полезна за това младият читател да изгради понятие за състояния, продиктувани от нагона за смъртта, защото умирането, суицидността и всичко около тях са процеси с различни степени. Интересна илюстрация на това е, че дяволчето Фют никога не изоставя Ян Бибиян. Той се появява в неговите любовни отношения във втората част на историята – романа „Ян Бибиян на Луната“. Този път обаче неговата интензивност е по-слаба, лесно е овладяна и не успява да доведе до пагубни последици – знак за житейския опит и за емоционалната зрялост на героя, който остава обект на идентификация за младия читател.

[1] „Става дума за процес, за една цялост от синхронизирани явления, където субектът се промъква във вълнуващ социално-културен контекст. Резилиентността е изкуството да плаваш в бурни течения“ (Cyrulnik 2001: 259) (преводът е мой – А.Р.).

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Елин Пелин. 2005. Ян Бибиян. Ян Бибиян на Луната. София: ПАН.

Енчев, Младен. 2018. Нангияла. Прагматика на смъртта в детската литература. София: Кръгозор.

Ериксън, Ерик. 1996. Идентичност: младост и криза. София: Наука и изкуство.

Кирова, Милена. 1995. Сънят на медуза. Към психоанализа на българската литература.
София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

Стойчева, Светлана. 2006. Идеи за преподаване на вълшебна приказка с оглед на психоанализа. – LiterNet, № 2 (75), 2006, < https://liternet.bg/publish/sstoicheva/idei.htm >, [дата на достъп 15.06.2024].

Чернокожева, Росица. 2019. Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити. 90-те години на XIX век – 40-те години на XX век. София: Просвета.

Cyrulnik, Boris. 2001. Les Vilains Petits Canards. Paris: Edition Odile Jacob.

© Ангелина Рангелова

Дата на публикация на статията: 30.12.2024

Леност и скука в българската литература. Сборник с доклади от научна конференция

ISBN 978-619-7785-08-1

© Съст. Надежда Стоянова, Владимир Игнатов, Мария Русева

София: Факултет по славянски филологии, 2025