Участие на екипа в предаването на БНР „Литературата. Начин на употреба“
16.03.2024
Понятиятa „леност“ / „униние“ в старата българска литература
03.04.2024

      ЛЕНОСТТА КАТО СЪЗЕРЦАТЕЛНОСТ И САМОВГЛЪБЯВАНЕ

В ПРОЗАТА НА МАРТИН МАРИНОВ

                     Дора Колева, Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий“, България

 

INDOLENCE AS CONTEMPLATION AND SELF-ABSORPTION IN MARTIN MARINOV’S PROSE

Dora Koleva, University of Veliko Turnovo St Cyril and St. Methodius, Bulgaria

Martin Marinov’s concept of indolence as contemplation and self-absorption is considered in its inextricable relationship with the writer’s overall view on human existence, of his creative, inventive ability, which is not satisfied with and limited only to the practical everyday plan of existence but also includes the soul’s need for elevation in other spheres and dimensions, where one can feel, experience and apperceive more intensely and more deeply.

Keywords: genre, miniature, contemplation, self-absorption, knowledge,  self-knowledge

 

Романите „Блян“ (1988) и „Булото“ (1994) на Мартин Маринов са отличени с национални литературни награди, но размишленията в настоящето изложение се основават върху неговата „малка проза“, към която през последните десетилетия той проявява подчертано предпочитание. Влечението към жанра на миниатюрата, най-вероятно, е свързано  със завръщането на писателя в своя Делиорман, в обезлюдяващото родно село, воден от синовния си дълг – да продължи живота му –сегашния и съхранения в паметта, като го претвори със средствата на словесното изкуство. Това е единственият достъпен му начин да се противопостави на все по-властно настаняващата се мъртвина в опустяващите къщи. В жанровите признаци на миниатюрата – лаконизъм, своеобразен синтез на лирично и епично, художествена завършеност и тенденция към циклизация, писателят вижда възможности да превърне разказа за единичния факт, за най-обикновената делнична случка в обобщаваща идея, а обединените в цикъл миниатюри – в мащабна, мозаечна картина на битието, която той, в духа на Иво Андрич, определя като роман. А може да е осъзнавал, че силната страна на дарованието му е в краткостта, в премереното, но тежащо слово, че този жанр му дава възможност да се обръща дълбоко доверително, проникновено и непосредствено към читателя.

За тематичното разнообразие, за различните жанрови вариации на миниатюрата в прозата на Мартин Маринов може да се съди  и по творбите, в които той тълкува темата за леността. Една и съща, авторската концепция намира израз в непосредствената лирическа рефлексия или се въплъщава в художественото изображение на други обекти – природни картини и човешки характери.

В цикъла „За гнева и милостта на времето“, чиято логика на сцепление е постоянното подхващане на мотива за движещото се – от сезон към сезон – природно време, е сътворен изпълнен с жизнена енергия, с действени сили художествен хронотоп. В неговия контекст на благословен труд, на делнични грижи, проточили се от рязането на лозовите пръчки до беритбата на гроздето, е поместена миниатюра, отразяваща късен есенен ден с дошло като дар топло слънце. Онова, което отделя този ден като различен и необикновен, е решението: „Има толкова работа за вършене, но аз нищо няма да правя днес.“  Припомнената фраза – „препоръка“ на Дж. К. Джером“ „не може да лентяйстваш, ако нямаш работа – лентяйства се, когато имаш най-много работа“ засилва впечатлението за поставянето на въпрос с универсален характер; тя придобива значение на отправна точка за размисъл, призоваващ към включване и читателя.

Заявеното като нищо неправене състояние всъщност е означено с много глаголи, с оценъчни епитети и въпроси, насочващи към темата за екзистенциалната безкрайност на света и за мястото на човека в него: „Ще седя на поваленото дърво на пътя и ще гледам как лениво се размотават безработни котки, охранени, безчувствени гъски и изобретателни кучета, които винаги си намират занимания на улицата. Ще се радвам на топлината по гърба си и ще си преговарям… изтеклото време. Къде отива наистина, особено изгубеното? Дали се съхранява някъде, невидимо и лишено от материалната си осезаемост – като изгоряла хартия – или грижливо бива съхранявано някъде в твърдия диск на вселенската памет? Така че, докато лентяйствам, все ще свърша нещо […].“ „Нещото“ няма да е физическо действие, а вглъбяване в себе си, вслушване в най-вътрешния си глас, идващ от времето на изначалните удивления, на първозданната чистота и свежест на детството.

В крайна сметка този вид леност, която е кратко отклонение в наситеното от всекидневен труд време, не е загубено време. Тя се превръща в начин да се изкаже концепция за човешкия живот, който има различни планове и равнища – освен всекидневното, битово-практичното, има и друго – метафизично равнище – на унеси, на сънища наяве, на мечти и представи, на самоанализи и самопознание. Това равнище представя един от аспектите на човешката екзистенция; неговото значение е в хармонизирането на личността, в удовлетворяването на потребността от въображение, от спомени, от пренасяне в други времена и пространства.

Нравствено-философският смисъл, съдържащ се в краткия текст на миниатюрата, може да се успореди със съветите на Сенека в неговите „Нравствени писма до Луцилий“ и по-конкретно с писмо ХV, носещо заглавие „За здравето на душата“: „освобождавай място за духа“, „Трябва да се даде на душата някаква почивка, не за да се отпуска, а за да възвръща силите си.“

***

Миниатюра със заглавие „Съзерцание“ пресъздава самия процес на вътрешна активност, на душевен подем, компенсиращ външната бездейственост и статичност. Устременият към летния сайвант поглед не остава при емпириката на сетивното възприемане. В гледането се включват съучастието, асоциациите, паметта, интуицията и от следите, оставени по снега от краката на котки, кучета, врабчета и гугутки израства жизнеутвърждаваща картина на дружеска беседа, осмисляща названието „беседка“, с което „някой някога несполучливо“, а всъщност много прозорливо, е нарекъл летния сайвант.

Внимателното вглеждане в нещата открива многослойността на всяка реалност – съществуването ѝ в обективния свят, но и в света на нейната оценка. По-специалното задържане при детайл, като висящото в ъгъла на беседката знаме, неговото обрастване със споменност, със сюжет, е обусловено от лирическо настроение, съчетаващо патриотичното чувство с елегично оцветена полемичност заради изчезващото българско население в този регион.

В художествената картина на новата снежна покривка се отразява възгледът на автора за творческия заряд в природата и за чудото, което не е нужно да търсим встрани от бита, от заобикалящия ни живот; нужно е само да разтворим сетивата си, за да го видим, да го преживеем и съхраним в душите си.

Съзерцанието става по-богато, когато към насладата от „странните и загадъчни форми“ на естетически преобразените от снега „разхвърлени, забравени от лятото предмети на двора и беседката“ се прибавят и културни асоциации: „овална делва, килната на една страна и нежно покрита с пухкав сняг е приела очертанията на еротична скулптура, напомняща изкусителните извивки на някой от шедьоврите на Хенри Мур“. Съпоставката е израз на идеята за взаимовръзката между природното творчество и инвенциите на човека-творец.

С присъщата си нагласа да възприема нещата в сферата на общението дори към мълчаливите предмети съзерцаващият субект отправя своя одухотворяващ поглед. Съсредоточеното вглеждане се представя като динамичен процес, като действие, при което с усещането си за битийното, с духовната си жажда за диалог той се докосва до тях. Всяко ново докосване е изпитание на собственото му мислене в безкрайния стремеж към тяхната същност. Този стремеж той ще завещае на бъдещите погледи и ръце, които ще се докосват до тях, и в тази връзка възникват въпросите: „Дали ще бъдат разбрани и дали ще продължат да служат вярно, като на мен? Дали ще оцелеят? Каква ще е съдбата им…“

Идеята за оцеляването и съдбата мотивира новото обръщане към темата за снега, към роящите се във въздуха снежинки, които най-вероятно именно в този план имат „да кажат нещо важно, далечно и загадъчно – не може да пристига някой чак от небето и да идва напразно“. Пълен с трепетна тайна и философска значимост, образът на снежинките е създаден със слово, което не толкова изобразява, нито пък отива само в субективността на душата; то всъщност преодолява границата помежду им. Само като резултат от съ-битието на човека и света, образът на снежинките може да получи дълбокото си въплъщение на природно чудо, изпълняващо своето предназначение – да преобрази „черната гротеска на  всичко видимо и грозно“, същевременно, издигайки се от сферата на сетивното възприемане да премине в интимно-духовната сфера, за да даде на човека урок за преходността, за насладата и болката като неотделими съставки на живота.

Движението на художествената мисъл в разработването на темата за творчеството като универсална сила, с която са надарени и природата, и човекът, логично стига до музиката –„последния спасителен бряг, който ще ни поднесе животът“. Става дума за благодатната и щедра музика на света, с която можем да се съпричастим дотолкова, доколкото съумеем да я хармонизираме с музиката на собствената си душа. В този смисъл като заключителен акорд идва образно оформеният извод: „Понякога едно пощадено листенце от лайкучка може да те въведе в разкошна градина от орхидеи. Ако не е пощадено с безразличие.“  Наред със заглавието, този финал придава художествена цялостност на краткия текст, синтезирайки авторския възглед за феномените природа – човек – творчество.

От внимателния и трепетен поглед на писателя не убягва нито едно движение в природата; той възприема света като жив, като променящ се всеки миг. Затова един и същ образ в контекста на творчеството му може да получи различно преживяване и изображение. Ако в „Съзерцание“  снегът е претекст за лирическа рефлексия, в две много кратки миниатюри без заглавия той е импулс за сътворяване на изпълнени с философски възторг химни на живота.

Дошло като внезапна реакция, възклицанието, с което започва едната от тях: „Какво е това чудо..“, задава тона на възхищение и изумление  при вида на красотата: „Летят едни едри, бели пеперуди и като полудели кацат навсякъде. Не просто вали, а опъва божествени стълби между небе и земя – бяло, нежно-копринен десант.“ В стила на одухотворяването са възприети  и конкретните  живи същества, чието присъствие придава на картината струящата светлина на всеобхватна радост: „Две врабчета церемониално се целунаха на оградата и отлетяха щастливи, а най-малкото яре подскочи възторжено отвесно нагоре, сякаш и то плесна с криле и направи опит да полети…“ Преживяването на възторга естествено води до мисълта за красотата като неоспоримо свидетелство за величието на Бога.

В другата миниатюра („Ако попаднеш в борова гора през зимата“) снегът не е изведен на първи план. Той е видян в съюз с ослепителното божествено слънце, „обвило в искрящо сребро всичко наоколо“, и с дърветата в нашенска борова гора. От взаимопроникването между земно и космично се ражда неповторимият въздух, встъпващ в творбата като жива, проникната от смисъл, поетическа реалност. Упоен от чистотата и простора на този въздух, човекът познава състоянието на щастлива хармония, на постигната свобода – оттук и уподобяването на птица пред полет. Онтологичната и екзистенциална наситеност на този миг го прави незабравим и безсмъртен. На човека са дадени мигновения вечност, които в краткотрайния си живот той трябва да изживее – такъв е нравствено-философският смисъл на творбата.

***

За съзерцателността като генетически свързана с творческата дарба, Мартин Маринов говори и в миниатюрата „Арменката“, която още със заглавието си създава очакване за разказ-портрет, за разказ-лице. Но както е характерно за лирическата проза, и тук лицето –обект на повествованието, изцяло се намира в свободния поток на чувствата и преживяванията на лирическия субект, превръща се в изразител на авторското съзнание. В синтеза на субекта и обекта, в едновременния процес на лирическото самоизразяване и рисуването на портрета се гради композицията на творбата.

Разказът за арменката е провокиран от внезапно забелязан килнат камък с излиняла снимка на стара жена в гробищата, където повествователят е дошъл да прелее гробовете на своите близки. Означената с многоточие пауза бележи прехода във времето на детството, в уютното и топло пространство на бабината му къща, където често е идвала старата арменка. Аргумент за значителността на нейната личност е оценката на такава висша инстанция като паметта: „Бях съвсем малък, не ходех още на училище, но я помня. Идваше често у нас и през зимата, и през лятото. Беше приятелка на баба ми. Името й беше Арпине. […] Арменка, която  отнякъде бяха заселили в нашето село. Друга такава жена като нея не бях виждал, не видях и по-късно, когато пораснах. Навярно няма и да видя. […]Баба Арпине беше ефирно, изискано създание, което не зная дали ще се поддаде на описание изобщо.“

Пряко изразените изповедни признания въвеждат в настроението, породено от спомена; те определят повествователния ритъм и основната тоналност на преклонение и проникновение. Възстановяването на някогашните мигновения в цялата им трогателна пълнота и съкровеност изтъква доминиращото място на проявилата се още в детска възраст съзерцателна устременост към различното и особеното. Отключилата се у момчето щастлива способност да гледа, да забелязва, да се наслаждава, се отразява в повтарящата се, подобно на словесен рефрен в стихотворение, все една и съща поза: „Гледах ненаситно и с възхищение в устата старата арменка…“, „Стоях и гледах като омагьосан прекрасната стара жена и мълком й се възхищавах отдалеч – изплашен да не смутя говора й с непредпазливо движение или дума.“, „Очарован и безмълвен дълго гледах след нея през прозореца, докато изчезнеше по пътеката към пътната врата…“

Насладата от съзерцанието на прекрасната стара жена прелива в наслада от пластиката на словото. Структурата на речта е изплетена от фигурите на поетическия синтаксис – епитети, сравнения, емоционални думи, различни форми на повторение. Всички детайли от нейния облик – от позата „с прибрани колене изпод дългата, скъпа копринена роба с дантели по ръкавите и деколтето, с проблясващите златни пръстени по синкаво-белите ръце“ до „прецизните, деликатни и премерени маниери“, с които поднася чашката с кафето до устните си или мило кимва с глава, преди да се сбогува, са обвеяни с приказна светлина. Детското съзнание изпитва потребност да гради вълшебни светове и баба Арпиме, която то оприличава на „загадъчна царица, изровена от историята на някоя стара и завладяваща книга“, поддържа вярата му, че такива светове съществуват.

След възхищението, омагьосването, фантазирането, с които е наситен споменът, връщането в реалното време съчетава дълбокия лиризъм с осмислянето и самопознанието. Освен удовлетворението, че е създадена памет за личност – пример за човешко достойнство, за душевен финес и духовен аристократизъм, в миниатюрата се съдържат внушения за това какъв скъпоценен дар за светогледа, за художническите заложби на автора са онези, препълнени от щастие и възторг, съзерцателни мигновения. Тяхната ценност изпъква още по-силно на фона на гробищата, с които започва и завършва творбата.

***

Концепцията за леността като съзерцателност и самовглъбяване има своето потвърждение и в миниатюрите с обективно присъствие на други, самостоятелни герои. Най-често това са герои-турци и тяхното значително място в прозата на Мартин Маринов се обяснява с дългогодишното добросъседско живеене на българи и турци. Започналият през 1984 година „възродителен процес“, причинил стъписване, унижение и болка, разклаща „старата непоклатима постройка на Делиормана“. За тези събития от нравствената позиция на човек, изпитващ лична вина за злото в своята съвременност, Мартин Маринов разказва в романа „Булото“. През целия повествователен ход на романа, чиято цел е търсенето на истината, се чувстват пулсациите на  безкомпромисната и страдаща съвест.

В миниатюрите субективният стремеж към изкупване вината на държавната власт за извършеното зло се трансформира в  носталгично обръщане към типа на турчина-мъдрец. Една след друга в ретроспективното време на разказвача преминават фигурите на Юсуф ага, на Орхан бей, на Рамадан ага, на Кара Ахмед. Обект на лирическата рефлексия, всички те, независимо от социалния им статус, еднакво са обкръжени от наситена с уважение и почит художествена атмосфера. В тяхно лице авторът вижда своеобразни философи, самородни мъдреци, чиято мъдрост е дошла не по книжен път, а от природата и от живота, от интуитивните познавателни възможности на човека. Те вълнуват ума му като една от загадките на земното битие, на човешката душа. Привечер, след трудовия ден, когато цялата природа отдъхва, в съзвучие с нея те сядат на „пейки, на повалени дървета, на купчини камъни или просто на земята“ пред своите къщи. Усетили как всичко наоколо тайнствено притихва, придобива двойствен – реален и призрачен вид, настройва мистично, те се смълчават, потопяват се в себе си, за да се вслушат в тихия глас, идващ от най-дълбинното им Аз. Писателят нарича това състояние „медитация“, но знае, че това е особена „медитация“, защото никой не ги е учил как да снемат натрупаното напрежение, как да насочват силата на разума си в нужното русло, за да достигнат до прозрение, как да дават простор на душата си. Това поведение е част от живота им, от техния манталитет, естествена реакция, израз на потребността им от  единение с целия свят. Затова още по-настойчив е интересът му към ставащото вътре у тях по време на самовглъбяване. За него той  може да гадае само по външните му проявления: „Човекът до мен е като скулптура на мълчаливото величие. Гледа някъде пред себе си, мълчи и пуши, но ако се съди по изражението на лицето му, сякаш вижда изключително интересни неща. […] Преди да стана, виждам профила му – лишен от привичното делиорманско напрежение, което касае ожесточеното всекидневие, от лицето му отсъства всичко, освен намерилата завинаги убежище там хладнокръвна, ориенталска мъдрост […]“ (“Любопитство“)

Темата „мълчание“ занимава писателя и в чисто естетически план; вълнува го въпросът „за дарбата да кажеш с малко думи много“. Когато сяда до някой унесен в съзерцателност турчин с авторската интенция на съпричастие с чуждата душа, той също мълчи и пуши, търпеливо изчаква избликването на словото – онези две-три реплики, в които няма нищо излишно, нищо случайно. Всеки опит да се наруши мълчанието е като изтръгване, последвано от болезнена реакция: „Недей, недей разваля всичко. Не можеш ли да помълчиш малко.“ Когато очакваните две-три реплики все пак прозвучат, става ясно, че селският човек, неграмотният турчин Юсуф ага всъщност се измъчва от трудни въпроси – за ценностите, които осмислят живота, за съдбата на отделната личност и на човешката общност: „Ти усещаш ли как глупаво ще свърши тос живот, българино. По улицата не минава никой, селям няма кой да ти даде. Вече си мисля за другото място, белким има повече хора от нас двамата.“

Предчувствието за приближаващия край усилва жаждата да се преживява всеки ден като последен, което означава – като наслада от живота и сбогуване с живота. С поглед „някъде далеч пред себе си“ старите турци уморено следят как слънцето се скрива зад баира, как вечерта преминава в нощ и смирено се подготвят за своя собствен заник.

Въпреки че се ограничават в рамките само на няколко творби, аналитичните наблюдения дават основание да се обобщи: каквито и да са обектите и сюжетите, във връзка с които писателят Мартин Маринов размишлява за леността като съзерцателност и самовглъбяване, концепцията му остава все една и съща – това са състояния, в които умът и душата проявяват своя потенциал за познание и самопознание.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Маринов, Мартин. 2017. Играчки от кал. Велико Търново: Фабер.

Маринов, Мартин. 2019. Лазурния бряг на болката. София.

Маринов, Мартин. 2021. Завинаги. Велико Търново: Фабер.
Маринов, Мартин. 2022. Нежното сияние на покрусата. Велико Търново: Фабер.

Проф. д-р Дора Колева е дългогодишен преподавател във Великотърновския университет  „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на книгите „За поетиката на Багряна“ (1983), „Лириката на 60-те години. Стилови тенденции и многообразие“ (1998), „В художествения свят на Андрей Германов“ (2000), „Лириката на Павел Матев“ (2001), „Блага Димитрова: човек, общество, всемир“ (2003), „Български писатели. Естетика и поетика“ (2004), „Атанас Далчев. Поетът философ“ (2004) и „Яна Язова и Александър Балабанов – двуединството на духа“ (2020).