Леността като съзерцателност и самовглъбяване в прозата на Мартин Маринов
31.03.2024
Скука, мечтания и мании – две литературни биографии на стария ерген
24.04.2024

ПОНЯТИЯТA „ЛЕНОСТ“ / „УНИНИЕ“ В СТАРАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Раймонд Детрез, Университет в Гент, Белгия

„LAZINESS” AND “DESPONDENCY” IN OLD BULGARIAN LITERATURE

Raymond Detrez, Ghent University, Belgium

 

In the Old and the New Testament, labor is presented as a punishment or as a futile occupation in the light of everlasting life after death. In Old Bulgarian texts, which are translations of Greek theological writings, “despondency” (unynie) is mentioned as one of the eight vices, described by Ephrem the Syrian and Evagrius Ponticus, that monks should beware of. In the damaskins, sermons written in the Ottoman era in the Bulgarian vernacular on the model of the sermons in Damascenus Studites’s Thesaurus (16th century), the authors – priests and monks – insist on diligence only in religious matters. Industriousness in worldly affairs appears to be a secular virtue that was recommended by writers not earlier than the National Revival period.

Keywords: laziness, despondency, Bulgarian literature, religion

В своята „Автобиогрaфия“, написана през 1883 г., Григор Пърличев забелязва, че „[б]ългарското трудолюбие редко се намира в другите народи; то ни е облагородило; то е било, е, и ще бъде наше спасение. Ако е истина, че безделието е майка на всите зла, то тъй също истинно е, че трудът е баща на всите добрини“ (Пърличев 1894: 365). През Възраждането не са рядкост подобни възхвали на труда и призиви към него. Всеки знае стиховете, с които Петко Р. Славейков (1978: 296) поучава мързеливия си син:

Пенчо бре, чети!

Пенчо не чете.

Пенчо, работи!

Пенчо пак не ще.

Пенча го мързи,

гледа да лежи,

ходи, та се май,

търси да играй.

Покрай героичното, което страни от всекидневната баналност на труда, в традиционната българска ценностна система винаги е присъствала еснафската работливост. Все пак изглежда, че високата оценка, която дават на труда възрожденците, е свързана с навлизането в България на капиталистическия начин на производство, който изисква от работещите повишена производителност с оглед на продажбата на пазара.

В настоящата статия ще проследим, доколкото ни позволят изворите,  отношението към трудолюбието и леността през Средновековието и през османския период преди Възраждането. Предварително трябва да обърнем внимание на посланията по въпроса, които излъчва Библията – книга, която не приналежи към българската литература, но е оказвала огромно влияние върху старата българска литература и върху ценностната система и менталните нагласи на българите през вековете.

 

Леността в Библията

Библията от самото начало проявява отрицателно отношение към труда. В Битие 2: 15 Адам и Ева след създаването си прекарват известно време в Едемската градина, която Адам трябва „да я обработва и да я пази“[1]. От това, което следва, личи, че още не става дума за тежък земеделски труд. В Битие 3:17, след Грехопадението, Бог изгонва Адам от рая с думите:

(…) проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си;

3: 18 тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева;

3: 19 с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш.

Трудът изрично се представя като наказание. Еклисиастът 2:11 направо обезкуражава хората да работят: „И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето!“. Само в „Притчи Соломонови“ срещаме няколко доста колебливи упрека и заплахи към ленивците, например 14: 23: „От всеки труд има печалба, а от празнословие – само вреда“, 21: 25:  „Гладът на мързеливеца ще го убие, защото ръцете му се отказват да работят“, и 21: 14−15: „Врата се върти на куките си, а ленивец – на леглото си. Ленивец потапя ръка в блюдото, и тежко му е да я подигне до устата си“.  В „Притчи“ 6: 8 се дава като пример работливата пчела: „Иди при пчелата и се научи, как е трудолюбива, каква похвална работа върши; труда ѝ употребяват за здраве и царе и прости човеци; нея всички обичат, и тя е славна; макар по сила да е слаба, но по мъдрост е почтена“. Много повече внимание се обръща на другите Божи повели.

И в Новия завет Христос като че ли насърчава към леността:

Матей 6:25 Затова казвам ви: не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете. Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото?;

6:26 Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях? (…);

6:31 И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем?;

6:32 Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това.

Думите на Христос трябва да се разберат в контекста на очакваното от ранните християни Второ пришествие. Посланието им е, че човек трябва да се грижи за отвъдния вечен, а не за временния земен живот, и да има пълно доверие в Божието провидение. Св. ап. Павел във Второто си послание до солуняните (3: 10−12) като че ли се обръща към тези, които разбират думите на Христос буквално:

Защото и когато бяхме между вас, наръчвахме ви това: който не иска да се труди, не бива и да яде.

Но слушаме, че някои у вас живеят безчинно, нищо не работят, а се занимават с празни работи;

на такива заповядваме и ги молим в Господа нашего Иисуса Христа да работят безшумно и свой си хляб да ядат.

Това е най-настоятелният призив към работа в Новия завет.

Понятието „леност“ или „униние“ при църковните отци

При църковните отци понятието „леност“ или „униние“, както се превежда на старобългарски език, на гръцки − ἀκηδία (акидиа), се появява за първи път в съчинението „За осемте порочни помисли“, написано от  Ефрем Сирин (ок. 306−373) за нуждите на монашеството (Ἐφραίμ 1743: 428). Тези помисли са, освен леността, чревоугодието, блудството, сребролюбиeто, печалта, гневът, унинието, тщеславието и гордостта. Съвременникът на Ефрем, Евагрий Понтийски (346−399), който смята борбата срещу пороците за сърцевина на практиката на монашеския живот, подробно ги коментира в съчинението си „Наръчник, или Монахът“ (За Евагрий, вж. Каминис 2022). Евагрий е разработвал концепцията за осемте порочни помисли в редица други съчинения, които често се приписват на други автори, между които Нил Синайски († ок. 450)[2].

Нас ни интересува тук само порока на унинието. Евагрий ни е остявил подробно описание: „Духът на унинието, който също се нарича пладнешкия дух (Псалом 90: 6), е най-тежкият от всички духове. Той обхваща монаха около четвъртия час на сутринта, като обкръжава душата му до около осмия час“. Става дума за времето между 10 и 15 часа. Евагрий продължава:

И първо слънцето му се вижда като че се забавя или като неподвижно, така че денят да изглежда петдесет часа дълъг. Тогава той принуждава монаха да гледа през прозореца и да се втурва от килията си, за да наблюдава слънцето, за да види колко време остава до деветия час и да хвърля погледа си във всички посоки, в случай че някой от братята е там. После навежда на мисълта му омраза към мястото, при което пребивава, начина му на живот и към ръчната работа; и че любовта се е отклонила от братята и за него няма утешител (Плач Иер. 1:17−21). Ако някой през онези дни е огорчил монаха, демонът добавя и това, за да усили омразата му. Кара го да желае други места, където лесно може да намери всичко, от което се нуждае и да се занимава с по-лесен и по-удобен занаят; в крайна сметка демонът, който добавя молитвата към Бога не зависи от мястото; навсякъде може Бог да бъде почитан. Към всичко това присъединява още и спомена за семейството на монаха и предишния му начин на живот и му подсказва, че той все още има дълго време да живее, повдигайки преди очите му видение за мъките на аскетичния живот. Така че използва всяко средство, за да движи монаха и да го прави да се откаже от борбата. Никой друг демон не следва след него, но след борбата, душата получава спокойно състояние и неизречима радост (Каминис 2022: 204; Evagrius 1858b: 1273).

В приписаното на Св. Нил Синайски съчинение „За осемте духа на коварството“, Евагрий обяснява ἀκηδία с един пример:

Когато чете книга, унилият често се прозява и клони към сън, търка лицето си, протяга се, повдигайки ръцете си и отделяйки очите си от книгата, упорито гледа стената; като се обърне отново към книгата, чете малко, прехвърли листата, за да види края, брои страниците, прави сметка за числото на целите страници, осъжда почерка и украшенията, и най-накрая, като затвори книгата, слага я под възглавницата и заспива не много дълбок сън, защото гладът започва вече да тревожи душата му и го кара да се погрижи за себе си. Унилият монах е ленив в молитвата и никога не изговаря добре молитвените изречения. Както болният не понася тежко бреме, така и унилият не е в състояние старателно да изпълни Божието дело, защото у първия са разстроени телесните сили, а при този липсват душевни сили (Каминис 2022: 206−207, цит. Николова и др. 2000: 268; Nilus 1863b: Col. 1160).

В друго съчинение, Евагрий препоръчва ръчния труд като средство против покушенията на духа на унинието:

Създай си ръкоделие и стой над него, ако можеш денем и нощем, за да не бъдеш в тежест на никого, но ако имаш възможност, давай на другите, както заповядва св. ап. Павел (2 Сол. 3: 12, Еф. 4: 28). Така ще побеждаваш и беса на унинието и ще отблъскваш всички други вражески похоти. Защото духът на унинието обикновено напада празния, за когото Премъдрият казва, че е целият в похоти (Каминис 2022: 210, цит. Петров и др. 2007: 592; Evagrius 1858a: 1260).

Явно за Евагрий трудът има смисъл само като лечебно или защитно средство. На друго място смята, че унинието се лекува не с трудолюбие, а с търпение (ὑπομονή) (Evagrius 1863: 1141).

Осемте порочни помисли в старата българска литература

Въпреки присъдата му като еретик, съчиненията на Евагрий, под негово или под чуждо име, на гръцки или на други езици, били широко разпространени из византийския свят. Сред българите и другите славянски православни народи те проникват по различни пътища. Още през късния IX в. в Преслав под надслов „Римският патерик“ се превежда на старобългарски в кратка и в обширна версия гръцкият превод на латинските „Диалози“ на папа Григорий Велики (540 – понтификат 590−604). В „Римския патерик“, в който се разправя живота на Св. Бенедикт, пороците не се изброяват и описват изрично, но се посочват като причини на разни боледувания. Във връзка с унинието се разказва  следната случка, станала с един монах в манастира, чийто абат е Св. Бенедикт (Книга II, глава XXV, “De monacho qui de monasterio discedens, draconem in itinere invenit”):

Имаше в манастира на светия Бенедикт монах, който беше овладян в помислите си от беса на унинието (ὑπὸ τοῦ τῆς ἀκηδίας δαίμονος κυριευθείς). Никак не искаше да се държи на твърдо установеното правило. Божият човек [Св. Бенедикт, RD] не спираше да го наставлява. Не се уморяваше постоянно да го учи. Той обаче не искаше да се подчини на бащинските му указания. Не спираше безсрамно да пада на колене пред светеца [за да го моли] той да го пусне да отиде при родителите си. В един ден честният отец беше овладян от неговите молби. Ядоса се и му заповяда да се отстрани от манастира. Той веднага излезе от манастира, но тогава намери пред себе си на пътя змия с отворени уста, готова да го погълне. Той започна да трепери и с много висок глас да вика: „Тичайте, тичайте, защото змията иска да ме изяде“. Притеклите братя не видяха никаква змия. След като намерили викащия монах, се върнаха в манастира. Той веднага обеща, че никога вече няма да напуска манастира (Дидди 2001: 178−179).

Римският патерик се превежда отново през XIV в. и се радва в голям интерес (Милтенова 2008: 565).

Идеите на Евагрий за порочните помисли се разпространявали сред славяните и в резултат на включването им в „Извлеченията от Свещеното писание“ (Πανδέκτες τῆς ἁγίας γραφῆς) от византийския монах Антиох (VII в.). Това е сборник с различни полезни извадки от Светото писание и от разни богословски трактати, между които и Евагриевото „За осемте порочни помисли“ (Popovski 1989: 14). И „Извлеченията“ са  предназначени за монаси, но се четат масово и от миряните извън манастирите. Най-ранният запазен славянски превод от XI в. носи черти на по-стар глаголически антиграф, създаден в лоното на Преславската книжовна школа. Запазени са 18 копия на споменатия превод от XI в. и към 15 славянски съчинения, които съдържат части от него, но всички извън България (Popovski 1989: 114). На старобългарски през XIV в. са преведени и Пандектите на Никон Черногорец, но сред многобройните имена на представените автори, които споменава Румяна Павлова (1999: 204), не се намират тези на Евагрий Понтийски или на Нил Синайски, но не е изключено да са разбрани под „и редица други“.

Превод на „За осемте порочни помисли“, под заглавието „Нила философа осем помишления“, е включен и в Иван-Александровия или Лаврентиевия сборник от 1348 г. (Куев 1981: 133−141). Осемте пороци все още са „чрѣвное обядение“, „любодѣяние“, „сребролюбие“, „гнѣвъ“, „печаль“, „оуныние“, „тщеславие“ и „гръдини“ [гордост]. За унинието четем (в превод на съвременен български):

Униние е душевно безсилие. Не може душа, страдаща от безсилие, да стои здраво против изкушенията. Каквото е храната за силното тяло, това е изкушението за здравата душа. Северният вятър е храна за житата, а изкушението за душевното укрепление. Безводен облак се гони от вятъра, а ум без търпение [се гони] от духа на унинието. Унилият монах бърза със служенето, и смята собственото си удовлетворение за заповед. Обикалящ монах е като суха ветва в пустинята, за малко си почива и пак се влачи без да иска. Често пресажденото дърво не носи плодове, и обикалящ монах не произвежда добродетелен плод. На сладострастника една жена не стига, а на унилия монах не стига едно жилище. Очите на унилия монах гледат вратата. Като чуе глас, бързо се навежда към прозорчето и не се отдалечава от него докато, седнал, не се сковава. Унилият монах, като чете книги, се прозява и си трие лицето и разтяга ръцете. Обърнал пак лист, чете малко, и пак затваря книгата, иска да приключи с четенето. Пречита тетрадките и после затваря книгата, я слага под главата си и заспива не много дълбоко, гладът държи душата му. Унилият монах е ленив в молитвата. И никога не упорства в учението. Както боледуващ не понася тежки бремена, така и унилият монах не върши божиите дела прилежно. Той с отслабването на душевната сила е изнемогнал и с телесната сила. Унилия го излекува търпението на молитвата със страх божи. Поставѝ за себе си мярка за всяко дело и не го оставяй, преди да си го довършил. И често прилежно се моли, и духът на унинието ще побегне от тебе. (Куев 1981: 138−139)

Трудно е да се установи до каква степен схващанията за унинието и за другите порочни помисли са продължавали да се разпространяват и по-късно, в османския период. Според Куйо Куев от обширната редакция на „Нила философа осем помишления“ са били известни още десетина преписа предимно от XVI до XVIII в., но повечето са руски редакции. Не всички изброяват осемте порока. В някои липсва унинието, а в някои вместо думата „униние“ се използва „леност“, например в Зографския патерик от XIV в.: „Ленив инок, в служени дръз. И заповед непщует свое извещение. Сад пренашаем, не творит плода“. И в сборника с постни слова от Исак Сирин, създаден през XVI в., става дума „о лености“ (Куев 1981: 129−133). Съществува и съкратен вариант на „Нила философа осем помишления“, възникнал на славянска почва и без известен гръцки аналог (Мирчева 2001: 114). Тя според Куев се срещала много често в старите славянски ръкописи. Включена е в Тихонравовския дамаскин (Демина 1971: 226) и в един сборник от XVIII в. (Васиљевић 1898: 34). Елка Мирчева (2001: 115) обаче, претърсила книгохранилищата и описите, намира само един друг препис от XVI в. в Синодалната сбирка.

Особен случай в средновековната българска литература, който не можем да подминем, макар да е встрани от правоверното християнство, е богомилството. Богомилите се позовавали на Христовия призив в Матей 6: 25−32 да не се върши светски труд. Презвитер Козма пише: „Но познай и другите им думи, с които улавят душите на простите люде. Te казват: Не е прилично да се трудим, да вършим земни (дела), както е казал господ: „Не се грижете какво ще ядете или какво ще пиете, или с що ще се облечете; защото всичко това дирят езическите народи“. На това презвитерът отговаря: „Да чуем и апостола Павел, който даром не е ял хляба на никого: „На мене, рече, и на тези, които бяха с мене, служиха тези ръце“. И за ленивите пише, като казва: „Празният, който не работи, да не яде“ (Динеков и др. (ред.) 1967: 208). Всъщност от трите категории в богомилската йерархия – съвършените, вярващите и слушателите – само първите не вършели „земен труд“, а се занимавали с медитация и молитва (Obolensky 1972: 136−137). Тяхното бездействие няма нищо общо с леност или униние. Отказът им да работят ръчен труд по-скоро напомня за радикалния избор на медитативен живот на исихастите.

 

Леността в дамаскините

През османския период привличат вниманието друг вид слова, предназначени за миряните и известни като дамаскини. В проповедите и житията, включени в знаменития сборник „Съкровище“ (Θησαυρὸς) на Дамаскин Студит (ок. 1500−1577), думата ἀκηδία (униние) не се среща (Δαμασκηνός 1751). На едно място намираме ὀκνηρός, „ленив“, „мързелив“, в съчетание с ἀμελής, „небрежен“, „немарлив“, отнасящи се към възкръсналите при Второто пришествие, които през живота си „не уважавали църквата и в неделя и по църковните празници цяла нощ спели („οἱ ἀμελεῖς καὶ ὀκνηροί, ὁποῦ δὲν σπουδάζουν τὴν Ἐκκλησίαν, ἀλλὰ κοιμῶνταὶ ὁλονυκτὶς τὴν ἁγίαν Κυριακὴν καὶ τὰς ἄλλας Ἑορτας“ − Δαμασκηνός  1858: 178). В сборниците със смесено съдържание, които включват дамаскинови, но и тъй наречени „недамаскинови“ слова, които имах възможност да изследвам, думата „униние“ не се намира (Ангелов 1963; Демина 1971; Иванова 1967; Милетич  1908; Милетич 1923; Младенова, Велчева 2013). В Тихонравовския дамаскин (XVII в.) обаче е поместен като недамаскиново слово гореспоменатият съкратен вариант на „Нила философа осем помишления“ от Иван-Александровия сборник (Демина 1971: 226). В него имената на седемте порока са „преведени“ на тогавашния български книжовен (всъщност народно-разговорния) език като „чрѣвообьядение“, „курвовство“, „сребролюбьство“, „каразь“, „грижа“, „нехарнаство“, „залудо почитание“, „комьсувание“. За „нехарството“ пише: „Ако ли щешь на навиеш на нехарство, а ты работы от что знаешь мало много от занаят. И почитай и м[о]ли често“[3].

Дамаскинарите продължават да проповядват против осемте порока и против много други като украшенията на жените, пиянството, плача, яростта, светските радости, високоумието, баене, разврат, ереси, вещерство и т. н., те научават пасомите си как е прилично християнин да стои в църквата и как да ходи, как трябва родителите да възпитават децата си („с тоягата“) и т. н. (Петканова 1965: 118−119). Занимават се с поведението и обноските на хората далеч извън сферата на религиозното, но леността не се осъжда, нито трудолюбието се препоръчва. В съставения от Мичева (2014) изчерпателен списък на действията, които дамаскинарите смятат за грешни, леността липсва. Думите „работа“ и „работя“ в дамаскините основно имат същото неутрално значение, което имат в съвременния български език, но без положителните конотации на социално задължение, начин на себереализация и творчески процес, които добиват през Възраждането и по-късно. В Ловешкия дамаскин е отбелязано: „И пакь нѣ сь принесле ч[е]стаа м[о]лба Б[ог]у. Ами като са биле лѣнивы, и мирска работа работиле. Та им са записувале като нѣ са струвале б[o]жиа заповѣдь“ (Младенова, Велчева 2013: 285). Който върши „мирска“, т.е. светска, работа, явно е ленив; само молитвата и изпълнението на верските задължения се оказват пълноценна работа. „Лѣнивь чл[oвѣ]к та е по зло от болниго“, се споменава пак в Ловешкия дамаскин, „Защо болень лежи и не яде, ами м[о]ли бога за здравие. А лѣнив лежи и яде и б[ог]а не моли“ (Младенова, Велчева 2013: 220). „Светската работа“ се коментира косвено в Коприщенския дамаскин в едно слово, чието послание на първо място е „не опивати се с вином“:

Знайте, бл[агосло]вены хр[ис]тиянe, малы и великы, защо безаконно пиaнство умь погубѣва и лудость струва и люде въ грѣх намѣрѣ. Пианство на ц[а]риете пуста земята струва, и людиe вь робство заводы, а на другы людие дългь наноси, а на хытрым майсторим майсториата им забоварѣ и сбрькува им умъть та не можать да смислать сь ръцѣте си каква работа да чинять. (Милетич 1908: 165)

Свищовският дамаскин прави сравнение с физическия труд само да обясни по-убедително ползата от религиозното усърдие:

И легомы не знаймъ часать самрътны, да ни са уленѣвами на доброто на душата наша, защо лѣнивство никога добро ни стори, никоги благо не съвърши нети телѣсно, нети душевну. И като коги се улени нѣкой (на) нивата си или лозито си и не гу покупай, загубѣва са от тръния и трева, тъй е и на душата на секиго христианина, коги са улени человѣкъ на работата божиа и дубиваниту на душата му, загобѣва са душата на человѣкатокъ оногози (от) разумъ злъ и от мислый диаволский и от друго припаднувани лукавно. Ради туй прилича, да ни са уленѣвами на доброту душевно наши и да казувами днес да сьгрѣшими и утрѣ щемь се покаяй, на младината ни да стори(м) сьгрѣшение и на староста ни щемь са покаяй. (Милетич 1923: 266-267)

Старобългарската дума трудъ значи πόνος, labor, тоест „мъчителен труд“. (Miklosich 1862−1865: 1005). И Геров обясвява новобългарската дума труд като „усилена, мъчна работа“ (Геров 1978: 360). Семантично е свързана не само и не толкова с „работа“, отколкото с „мъки“, едва ли не с „мъченичество“. В Свищовския дамаскин четем: „(…) каквото каже и богословъ Григорие: от зло теглены, от труд’, от болестъ, от грижа, от сѣкакви злины, щото има на тази земя проклета“, „Ами много трудъ има, защо мучението има трудъ и болестъ“ и „Погледни от небето, господи, и виждь трудь мои и чуе в’здишение и болести слуга твоего“ (Милетич 1923: 91, 104, 274). В смисъл на „работа“, която изглежда поначало мъчителна, на труда се гледа като на изкупление с оглед на вечния живот в отвъдното. „И сѣкый спроти своать трудь и работата му“, пише в Ловешкия дамаскин, „тъи ще да прииме поч[е]сть и вѣнець от руки г[оспод]не.“ (Младенова, Велчева 2013: 273). Друг смисъл трудът няма. Да се работи с цел обогатяване всъщност пречи на Спасението. Ловешкият дамаскин изрично предупреждава: „[Св]е с[a] труди и мльви [се вълнува, RD] да се оболѣри, а от болѣрство тъкмо си омрьсѣва д[у]шьта, а [на о]н[з]и свѣть що заноси“ (Младенова, Велчева 2013: 228). Изобщо Ловешкият дамаскин в духа на Еклисиаста смята, че всеки труд е абсолютно безсмислен: „На землята се родих голь. И пак отхождам в землю голь. И защо се трудишь залудо пустошны чл[овѣ]че“, „Залудо се труди и мльви сѣкы живь чл[овѣ]к на тоизи свѣть“ (Младенова, Велчева 2013: 222, 231).

Единственият смислен и полезен труд за дамаскинарите, значи, е усърдието в изпълнението на религиозните задължения, а с оглед на вечния задгробен живот лeнивите пък ще бъдат наказани на Страшния съд. Според Тихонравовския дамаскин: „Тогива щать да въскрснать тиа нехарныте людие, които се са олѣнѣвале и спале са като свинïe, та нѣ е ималь страх от б[ог]а да ходи вь черкова, да дава рѣч б[ог]у“ (Демина 1971: 217). Свищовският дамаскин успокоява пасомите, че малко труд стига за голямо възнаграждение: „Заради туй да са не обленимъ, благословени християни, защо е в’зможно нам да испльнимъ добродѣтелъ, защото трудъ добродѣтелний е сасъ малко време, а дето ще да баде почивание безкрайно и сѣкогишние“ и „За една нощь трудь да искупимь радость вѣчна“ (Милетич 1923: 233, 307). Тъй като се очаква трудът да бъде възнагражден от Бог, някои дамаскинари не пропускат да изтъкнат колко труд са влагали в писането. Поп Теодор от Враца през 1775 г. пише в седмия си сборник: „И много време отставихъ, догде ю изписахъ. Прежде пишехъ без очила, беше лесно, а сега не могу и съ очила писую и многу ми е трудъ, но б[о]гъ да заплатитъ трудъ и писущаго и чътущаго“ (Петканова 1965: 173, цитира Спространов 1902: 62).

Единственото занимание, към което дамаскинарите настоятелно насърчават пасомите си, е четенето и ученето, но това се отнася само към религиозно четиво. Йосиф Брадати (ок. 1714 – ок. 1789) пише:

Неучень человекъ нарича се като слепець; като слепаго ока, де го водать за руку, тако и кои са учены водать неученаго. Како есу слепи оть телесны очи, тако и неучены слепи са от душевны очи… Якоже рекохьме, кога са още мали чеда ваши, да ги учите на закон б[о]жий. (Васиљевић 1898: 29)

Специално прилежание и упорство при четенето и ученето изискват дамаскинарите от духовниците, понеже знанията ще им помагат при възпитаването и просветяването на пасомите им. Негодувайки от нехайността на поповете и монасите, Йосиф Брадати упреква колегите си, че „От васъ никой не иматъ да се упразнитъ да узметъ книга въ свои руце, но въместо книга коткы дръжите или кучета гладите, или мангала играите, или духанъ пиете и точите смрадни лигы и гнусну плювате или праснословите“ (Петканова 1965: 160, цитира Ковачевски сборник № 687, НБСФ., л. 133б).

Съвременникът на Йосиф Брадати − иеромонахът Йосиф Хилендарски − не по-малко по-остро напада ленивите си събратя:

А тебе ти са не вдаваши да се научишь, та за то думашь, че е завалено и покриту, та ти не можишь да го разбирешь. Ни е то тъй, ами ты искашь да лежишь, а книгата сама да ти дума. А ась да ти кажа, туку слушай. Ако бы ти и книгата сама думала, пакь ты, коги не рачишь да я слушашь, не беше ли ти са додеяло да я махнешь каде годи, туку да та не застава. (…) Ами пакь слушай да ти кажа. Коя рабута быва безь трудь, без мука? Ядение лесно, а то и то ищи пакь да са дьфчи. Я сметни, коги ядашь, колко хапки изядаш дуру са наядешь. Тако замни и книгата в рьцете си, та па и толку пьти прочети. Една молитва или идна стихира, или идна панакида, дету се вика, а че избери, която не си хичь читаль, та я почети. А че коги огладнеешь, пак стори тъй, та пакь. (…) Я помисли, като гледашь ты сас очите си кокошкиты какво струвать? Дали са насищат, та вечи да ни ровять? Тия сита да е, пакь не стои, а рови. А ты, коги са научишь книга, арниса да читешь. (Ангелов 1963: 202−204)

Накрая, показателно за мястото на труда в ценностната система на средновековните писатели и дамаскинарите са и житията. Самите светци, чийто живот се описва, вършат разни подвизи, но рядко се споменава за някоя професия освен духовник. (Изключение правят житията на новомъчениците.) Прави впечатление, че родителите на бъдещите светци (ако не са езичници) са благородни, благочестиви, благоверни, благоговейни, праведни или боголюбезни, но никога не са трудолюбиви (Иванова 1986; Петканова 1990).

За въздействието на тези слова и жития върху пасомите липсва информация, но за разстоянието между Божиите заповеди и неоценената „светска работа“, която те ежедневно са вършили, ни подсказват като коментар поговорки от типа „Бог помага, ала в кошара не вкарва“, „Лозето не ще молитва, а мотика“, „Лозе не ще дядо попа, иска чичо пота“, „Ти работи, аз ще ти помагам – рекъл господ“ и много други  (Григоров & Кацаров: 1964).

 

Заключение

Религиозните трактати, слова и подобни, с които се занимавахме в тази статия, проявяват общо взето пренебрежително отношение към „светския труд“, т.е. към това, което ние разбираме под „работа“. Цялото внимание е насочено към спазването на Божии заповеди и забрани с оглед на посмъртния вечен живот. От тяхната позиция земният живот е само подготовка и светският труд необходимо зло. Показателна в това отношение е липсата на каквато и да е религиозна аргументация (която в други случаи изобилства) на безцеремонното „който не иска да се труди, не бива и да яде“ на св. ап. Павел.

Единственото поприще, на което изрично се изисква човек неуморно да се труди, е религиозното – молитвите, постите, присъствие на литургиите, съобразяване с Божиите заповеди и забрани, изобщо изпълнението на всички религиозни задължения. Упреците в леността се отнасят само към небрежност в тази област и специално се насочват към тези, от които разбираемо се очаква най-голямо усърдие: монасите, когато се отдават на „ниние“, и  свещениците, когато не желаят да четат. На миряните настоятелно се препоръчва да са прилежни във верските работи, но извън тази сфера трудолюбието не се насърчава, нито леността се осъжда.

Разгледаните текстове не ни позволяват да заключим, че българите през Средновековието и през османския период са били мързеливи, нито пък, че през Възраждането са се отличавали, както твърди Пърличев, с особено трудолюбие. Човекът общо взето е така настроен, че винаги работи толкова, колкото обстоятелствата го принуждават да работи, каквито и да са насърчаванията и упрекванията. Сигурно по занаятчийските цехове и по време на кърската работа са се чули много устни насърчавания и упреквания, които не са могли да стигат до нас. През разгледания тук период всички тези, които са ни оставяли писмени извори, са били свещеници, чиято задача не е била да карат вярващите да работят. Предполагам, че и свещениците през XXI в. не се занимават с това. Трудолюбието като начин за самореализация, за постигане на лично материално благоденствие или за изграждане в полза на всички на проспериращо общество е феномен на секуларизацията, който може да не е несъчетаем с религиозните добродетели, но все пак изхожда от едно коренно друго разбиране на мястото на човека в света и на смисъла на живота.

[1] Цитираме синодалния превод: https://dveri.bg/bible/, [дата на достъп 04. 02.2024].

[2] След като на Петия вселенски събор в Константинопол през 553 г. Евагрий е осъден като еретик, разпространяването на съчиненията му се забранява. Те са запазвани или в превод на арменски, сирийски, коптски и други езици на християнски общности, които не приемат решенията на събора, или на гръцки като творби на други автори.

[3] Тук и по-нататък правописът по технически причини е опростен.

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелов, Боню Ст. 1963. Съвременници на Паисий I. София: БАН.

Васиљевић, Jован. 1898. Маћедонски зборник прошлаго века. – Споменик Српске Краљевке Академиjе ХХХI. Београд: Државна штампариjа Краљевине Србиjе, 6−36.

Геров, Найден. 1978. Речник ня българския език. Т. V. Р−Я. София: Български писател [фототипно издание, 1904].

Григоров, Милко, Костадин Кацаров. 1964. 5000 избрани български пословици и поговорки. София: Наука и изкуство, <https://litclub.bg/library/bg/pogovorki/trud.html>,  [дата на достъп 09.02.2024].

Демина, Евгения И. 1971. Тихонравовский дамаскин. Болгарский помятник XVII в. II. Исследование и текст. София: БАН.

Дидди, Кристиано. 2001. Патерик Римский. Диалоги Григория Великого в древнеславянском переводе. Москва: Индрик.

Динеков, Петър, Куйо Куев, Донка Петканова. 1967. Христоматия по старобългарска литерстура. София: Наука и ивкуство.

Иванова, Ана. 1967. Троянски дамаскин. Български паметник от XVII век. София: БАН.

Иванова, Климентина. 1986. Стара българска литератута. Т. IV. Житиеписни творби. София: Български писател.

Илиевски, Петар Хр. 1972. Крнински дамаскин. Скопjе: Институт за македонски jазик.

Каминис, Йоаннис. 2022. Пътят на духовен възход според Евагрий Понтийски. София:

Изток-Запад.

Куев, Куйо. 1981. Иван Александровият сборник от 1348 г. София: БАН.

Милетич, Любомир. 1908. Коприщенски дамаскин. Новобългарски паметник отъ XVII век. София: Държавна печатница.

Милетич, Любомир. 1923. Свищовски дамаскин. Новобългарски паметник от XVIII в. София: Придворна печатница.

Милтенова, Анисава и др. 2008. История на българската средновековна литература. София: Изток-Запад.

Мирчева, Елка. 2001. Недамаскиновите слова в новобългарските дамаскини от XVII век. Велико Търново: Фабер.

Мичева, Ваня. 2014. „Концептът грях в езика на новобългарските дамаскини“. – Известия на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин” XXII, с. 113-129.

Младенова, Олга, Боряна Велчева. 2013. Ловешки дамаскин. Новобългарски паметник от XVII век. Sofia: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”.

Николова, Христина и др. 2000. Добротолюбие II. Света Гора, Атон: Св. Вмчк. Георги Зограф.

Павлова, Румяна. 1999. За историята на произведенията на Никон Черногорец в склавянската писменост. В: Търновска книжовна школа. VI. Българската литература и изкуство от търновския период в историята на православния свят. Шести международен симпозиум Велико Търново, 26−28 септември 1994 г. София: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, с. 203−220.

Петканова, Донка. 1990. Народното четиво през XVI-XVIII век. София: Български писател.

Петканова-Тотева, Донка. 1965. Дамаскините в българската литература. Содия: БАН.

Петров, Людмил и др. 2007. Добротолюбие I. Света Гора, Атон: Св. Вмчк. Георги Зограф.

Пърличев, Григор. 1894. „Автовиография“. – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина IX (1894), с. 346−403.

Славейков, Петко. 1978. Малък Пенчо [1888]. В: Събрани съчинения. Том I. София: Български писател.

Спространов, Ефтим. 1902. Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир. София: Държавна печатница.

Evagrius. 1858a. Rerum monachalium rationes, earumque juxta quietem appositio / „Τῶν κατά μοναχῶν πραγμάτων τά αἴτια, καί ἡ καθ’ ἡσυχίαν τούτων παράθεσις“.  В: Migne, Jacques Paul, Patrologia graeca cursus completus XL. Paris: Imprimerie Catholique, col. 1252-1264.

Evagrius. 1858b. De Octo Vitiosis Cogitationibus /  Περὶ τῶν ὀκτὼ λογισμῶν. В: Migne, Jacques Paul, Patrologia graeca cursus completus XL. Paris: Imprimerie Catholique, col. 1272−1278.

Miklosich, Franz. 1862−1865. Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum. Vindobonae: Guilelmus Braumueller.

Nilus. 1863a. De vitiis quae opposita sunt virtutibus / Περὶ τὰς ἀντιζύγους τῶν ἀρετῶν κακίας. В: Migne, Jacques Paul, Patrologia graeca cursus completus LXXIX. Paris: Imprimerie Catholique, col. 1040-1045.

Nilus. 1863b. „De octo spiritibus malitiæ“ / „Пερὶ τῶν ὀκτὼ πνευμάτων τῆς πονηρίας“. В: Migne, Jacques Paul, Patrologia graeca cursus completus LXXIX. Paris: Imprimerie Catholique, col. 1046−1064.

Obolensky, Dmitri. 1972. The Bogomils. A Study in Balkan Neo-Manichaeism. Twickenham, Middlesex: Anthony C. Hall [1948].

Popovski, Josif. 1989. Die Pandekten des Antiochus Monachus. (Докторска дисертация). Amsterdam-Nijmegen.

Δαμασκηνός ο Στουδίτης.1858. Βιβλίον ονομαζόμενον Θησαυρός, όπερ συνεγράψατο ο εν Μοναχοίς Δαμασκηνός ο υποδιάκονος και Στουδίτης ο Θεσσαλονικεύς. Ἐν Βενετία: Ἐκ τῆς Ἑλληνικής Τυπογραφίας τοῦ Φοίνικος.

Ἐφραίμ „Toῦ  Ὁσίου Πατρός ἡμῶν Ἐφραίμ περὶ τῶν ὀκτὼ λογισμῶν.“ B: Sancti patris nostri Ephraem Syri Opera omnia quae exstant Graece, Syriace, Latine: in sex tomos distributa: ad mss. Codices Vaticanos aliosque castigata, multis aucta, interpretatione, praefationibus, notis, variantibus lectionibus illustrata III. Romae: Ex typographia Vaticana, Jo. Mariae Henrici Salvioni, MDCXLIII, cоl. 428−432.

Раймонд Детрез (°1948). Професор емеритус по история на Източна Европа в Университета в Гент и в Католически университет в Льовен в Белгия. Автор на Криволиците на мисълта (ЛиК 2001, изследване на живота и делото на Григор Пърличев), Не търсят гърци, а ромеи да бъдат (Кралица Маб, 2015, за православната общност на Балканите под османска власт), Historical Dictionary of Bulgaria (Rowman & Littlefield, 2015³) и др.

 

© Раймонд Детрез


© Леност и скука в българската литература. Сборник с доклади от научна конференция.

Дата на публикация 03.04.2024