Децата[1]
Кат змей непобедим
извива дълъг влак
и сплита в черен флаг
искри и тежък дим.
Над пустото поле
надвисва самота
и врани на ята
отмерят там криле.
С помръзнали лица,
в разкаляния път,
към влака с вик търчат
рой дрипави деца.
Но тренът все лети,
далече устремен,
и в гаснещия ден
проблясва и трещи.
И всеки ден така
пламтящ и чужд лети
и в сънни пустоти
те махат му с ръка.
Те пращат му привет
с възторжени очи
и гледат как хвърчи
живота все напред.
А в пустото поле
пристъпя вечерта
и врани на ята
отмерят там криле.
[1] Стихотворението е публикувано в сп. „Червен смях”, 1921, бр. 9.