Валери Петров, „Към полюса. Роман на един полет“

Към полюса[1]

Роман на един полет

(откъс)

Тревога

Атмосферата е полудяла; радио-апаратът – също: фю-фю-фъ-р-р-р… Виена се върти и люлее под звуците на някакъв старинен валс; Будапеща мечтае томително под сладката тъга на циганските цигулки; Варшава – клавирен концерт; Москва – курс по радиотехника. Милионите радиолюбители от целия свят са унесени. Слушалките са на ушите им, дясната им ръка върти копчето на апарата. Часът е 11 – бащите и майките току-що са си легнали; по-големите братя и сестри, изтегнати по кушетките, четат някакви романи. Любителите са вече уморени, лениво търсят последната интересна станция, но са вече готови с другата ръка да врътнат ключа и да се приберат да спят. В този момент обаче по радиото става нещо, което приковава всички на място; приведени към апаратите, те наместват по-добре слушалките, засилват тона, цели замръзнали във внимание и напрежение. Какво е това? Валсът е спрял, клавирният концерт – също; от всички станции и на всички езици крещят едни и същи питания: „Генерал Нобиле, къде сте, обадете се! Генерал Нобиле, къде сте? Генерал Нобиле…“ 20 минути, 30 минути – все едни и също, хиляди пъти повтаряни въпроси, на които далечината не отговаря нито с един звук. Нещо се е случило; до скоро радиостанцията на дирижабла „Италия“ поддържаше редовна връзка с всички станции, но преди ½ час тя изведнъж млъкна и от този момент една страшна несигурност и големи опасения са обхванали всички, които с радост и очакване следяха съдбата на смелите пътешественици, тръгнали по въздуха за Северния полюс. По всяка вероятност нещо се е случило.

Етерните възгласи към неизвестната далечина дълго безпокоеха умовете и не даваха сън. Какво ли се е случило? Дали само радиостанцията на „Италия“ се е повредила, или пък нещо по-страшно е станало със самия въздушен кораб? Европейските радиостанции не млъкнаха: цяла нощ те повтаряха хиляди пъти един и същ въпрос с надежда, че поне веднъж ще бъдат чути от залутания в далечината кораб. Но и това не стана, никой не ги чу, никакъв отговор не се получи: и все пак предавателите безспирно изпращаха един и същ въпрос: „Генерал Нобиле, генерал Нобиле, къде сте? Обадете се! Generale Nobile, generale Nobile, dove siete? Generale Nobile, generale Nobile”…

Да, наистина нещо се беше случило. Една катастрофа, която взе десетки жертви, разби много надежди, но събуди в сърцата на смелите голям порив за борба, безкрайно и прекрасно себеотрицание. Тази именно история (полетът, катастрофата, жертвите, отчаянието на останалите, световната тревога за тяхната съдба и най-после тяхното спасяване) ще ви разкажем тук. Ето я!

Тръгването […]

Контрабандист

Бръмчат и трите мотора. „Италия“ лети със седемдесет километра в час. Всичко е благоприятно, особено времето. И всеки е на мястото си; Помела и двамата му помощници са на съответните мотори; Нобиле при кормилото за височина; Беунек при своите инструменти за измерване въздушното електричество; Милмгрен – над своите карти и метеороложки инструменти; малкият Лаго, кореспондентът на Popolo d’Italia, пише въодушевено своите първи впечатления; Мариано се опитва да определи със секстанта точното местонахождение на кораба. Самият кораб лети равно и спокойно.

Гледката надолу е съвършено еднообразна: морето е вече свършено и пътниците виждат под себе си пуста и еднообразна ледена площ. На небето гъста облачна покривка, продрана тук-таме от малки осветени полета

[…]

– Опасно? Какво опасно има тук? Корабът се плъзга гладко, трите мотора бръмчат успокоително, генералът мисли за нас! Чудесно, спокойно, сигурно!

– И все пак, народната мъдрост казва: „На дърво без корен не се качвай!“

[…]

Нобиле изкомандува:

– Направление към североизток!

– Това значи „право към самия полюс!“ – обясни Понтремоли.

И корабът извърна своя голям корпус и тръгна смело и бързо към желаната цел. Вятърът стана много силен, но – за щастие – попътен. Летяха бързо. Не, корабът стоеше неподвижен на едно място – летяха бързо и главоломно облаците над главите на пътниците и необятната бяла плоскост под краката им.

[…]

– Внимание, след половин час – полюсът!

Сърцата изтръпват: най-после! Това не било само мечта и сън, а жива действителност! Всички се притискат към прозорците, погледите се взират напред. А „Италия“ лети. Половината час се стори на пътниците цяла вечност, но най-после гласът на Мариано прекъсна голямото им нетърпение:

– Полюсът!

[…]

Катастрофата

[…]

„Корабът вляво!“ – изкомандува Нобиле.

Но корабът внезапно изви надясно. Как е възможно това? Въжетата ли са скъсани, перките ли са счупени, или хората не са вече в състояние да чуват и изпълняват?

Няма ли край? Напредват ли или се движат в кръг, надолу и нагоре? Може би са попаднали в някой въздушен въртеж и в такъв случай всичките им усилия ще отидат сто на сто напразно! И все пак, трябва да се борят, колкото и малка да е надеждата. „Напред, напред! Съберете силите си“ – вика генералът, „Скоро ще излезем от тази проклета област“. Но нямаше вече сили. Бурята трае около два часа. Слава Богу, моторите добре работят.

[…]

Радиото

Много полезни неща бяха намерили – и хранителни припаси, и инструменти, дневници и фотографии, но най-интересното и най-полезното откритие направи Биаджи: между купищата изкривени железа, изпочупени дъски, лъскави тенекии и извити жици Биаджи намери една неголяма кубическа дървена кутия, с капак отгоре, с няколко лъскави ламби вътре, няколко жички, няколко копчета и колелца отвън – една проста наглед, но чудотворна магическа кутия. Това беше един малък, но доста мощен английски радио-приемник. Очите на Биаджи светнаха от радост. Той разгледа апарата най-внимателно, остана видимо доволен от него, но не напълно: сложи го внимателно върху един леден блок и наново взе да човърка из развалините.

[…]

– Не – отговори Биаджи, – имаме само един радиоприемник, но още и един радиопредавател от 25 вата. Последният е моя направа и аз го взех случайно, почти на шега, но сега, при нашето положение, ние нямаме право да сме много взискателни.

[…]

Мечка

[…]

Раздяла

[…]

Немият проговаря

[…]

– Ура за Биаджи! Ура за кутийката! Най-после тя проговори! Ураааа!

Всички едногласно повториха неговите възгласи.

И наистина, причинителят на този голям изблик беше малката кутийка. Тя, със своите няколко наглед безжизнени лампи, с преплетените си жички и с късичката си наставена антена беше направила чудото: един безкрайно дълъг мост беше хвърлен от малкия леден остров до обитавания свят, до парахода „Милано“, до столицата на Италия. Каква голяма радост! Нали има мост – сега ще могат да минат по него приятелите и да им дойдат на помощ.

[…]

Световна тревога

[…]

Започна трескава спасителна работа: не остана държава, която не се запретна да допринесе според възможностите си за благоприятния изход; шведите, норвежците, французите, германците, русите и, разбира се, на първо място, италианците – всички затаиха своите политически разногласия и противоречия и организирано се спуснаха по разни пътища към далечната пустиня.

[…]

Тогава крушенците боядисаха палатката си в червено, окачиха много географически карти по антената, събраха накуп разни книжки, дръвчета, стари филми, ненужни абонатни радио части и т.н. и приготвиха по този начин една клада, която в нужния момент запалена, ще ориентира с пушека си приближаващите апарати.

[…]

– Да се струпаме на компактна маса и да махаме с дрехи – предложи Трояни.

– Радиото! – каза Биаджи – само то може да помогне.

Спряха се на това последно средство и без бавене Биаджи се запретна да съобщи на „Милано“ отличителните знаци на лагера и отклоненията, правени от досегашните летци.

[…]

Дойде вечерта – без промяна в светлината, а само по часовника.

[…]

Тримата

[…]

Животът в лагера

[…]

Всички се сгушиха близо един до друг в кожените си чували, заспаха и засънуваха сънища. Прекрасни сънища с аероплани, стотици хиляди аероплани с мощни мотори, остри витла и бляскащи на слънцето криле.

[…]

Из дневника на капитан Сора

[…]

Походът на „Красин“

[…]

Водолазът Желудов съобщи, че чул бръмчене на мотори; трите минути услушване показаха, че водолазът е станал жертва на самовнушение. Никакво бръмчене, никаква дума по радиото. Нищо.

Цял час трая това тягостно очакване, но най-накрая ръката  на радиотелеграфиста се удължи и моливът започна да чертае бавно по хартията буква след буква:

„Мъглата ни пречи да видим „Красин“. Видяхме групата Милмгрен. Търсим място за кацване в района на Седемте острова.“

Самойлович отговори:

„Разбрахме ви. Всеки пет минути пущаме ракети; на леда гори голяма клада.“

[…]

„Красин“ се приближи към ръкомахащата точка и скоро станаха ясни две фигури: едната силно викаше и жестикулираше, другата – легнала на леда, едва-едва махаща с ръка. Още едно-две движения на парахода и машините спряха. Десетина матроси се спуснаха върху леда, снабдени със стълби и носилки. Ледът беше съвсем малък, около 8 м. на 10 м.

[…]

Нещастен баланс: шест души изчезнали с обвивката на балона, убития машинист Помела, Амундсен и Гилбо, с четиримата им спътници, Милмгрен, авиатора Мадалена, който се връщаше падна и се уби… да, страхотен баланс! Но колко красота има в полета, себеотрицанието и дисциплината на крушенците, каква спокойна самоотверженост в характера и подвига на Малмгрен, какво геройство в алтруизма на Амундсена и Гилбо и най-важното: каква утеха във факта, че целият цивилизован свят забрави всекидневните си взаимни борби и омрази и почувства в себе си едно голямо човешко сърце. Подобно на мотора на „Красин“, то затуптя в хармоничен такт и, без оглед на жертви и опасности, се отправи към загиващите, към опасния и далечен Север – ubi nec aquilla, там, гдето и орлите не прелитат…

Варна – Кьошковете,

август 1937 год.

[1] „Към полюса. Роман на един полет“ е дебютната книга на Валери Петров. Публикувана е под псевдонима Асен Раковски през 1938 г. от издателството на Д. Чилингиров. В нея се разказва за полета на Умберто Нобиле до Северния полюс, извършен през 1928 г.