Валери Петров, “Влакчето”
25.02.2018
Валери Петров, “Към полюса. Роман на един полет”
25.02.2018

Три съня[1]

III.

На верха на Стара горня планина[2], гдето всегда вятър студен и здрав вее[3], гдето извори живодатни изобилно извират, гдето разни и на…[4] цвета благоуханно воздуха наслаждават, гдето юнак храбро владее под дебели сенки, гдето крак невярнаго и иностраннаго земля не е посквернил. На това място  τίς ευαγγελιας[5] се наишел и в една равна зелена поляна естествено от благоуханното цвете игликата насеяно, видял една много висока кула. В това удивително случай неповинний българин, всегда по-буден от оная вкоренена в сърцето му жажда, запътил се към кулята и видял едни малки железни врата на дъното, които като с немалък труд отворил, начнал бедний с тежките си обкови железни на ногите, както беше в темницата, да се качува с голям труд на верхът на тая кула[6] и след много отрушение достигнал на верхът, гдето видял с голямо удоволствие на неповинната си душа един дом, който показваше страшна пустота и че отдавно време человечески крак не беше постъпил тамо.

Като поразгледа плахо-плахо принесен доволни минути насам-нататък в домът, както се случва на такива времена и места, абие дойде в себе си и съзре на една страна в домът един телескоп ръждясал и опрашен от времето, когото взе в ръцете си и като го изтри сос скутовете на връхната си дреха, тури го в действие и начна да гледа и от едната и от другата страна на Старата планина с толкова изкусност, щото от южната страна видеше с отличие всичките градища и села даже до Дуная, а от източната страна также даже до Стамбола. Градищата и селата бяха потемнели сос страшна мрач и ги беше прикрила една темна и гъста мъгла, нигде светлина не се виждаше, нигде глас человечески не се чуваше.

В това разстояние неповинний българин виде с душевно сожаление птици черни и грозни, коихто нападаха страшно в градищата и селата, με άκομιστιήν[7] и коихто уподоби на диви гарвани. А сегаж-тогаж виждаше и от някои си села и градища да изхвръкват и някои си красни и питоми птици, коихто уподоби на исахани догани и голоби и се изгубваха дирята в доволна време и пак се завръщаха в градищата и селата, но с едно устремление и като че носеха една сила и светлост сос себе си. Това последува така в доволно време и первата мрач и темнина начна мало по мало да се разижда от селата и градищата и да се види тук-там една радостотворна светлина, която се умножаваше скоро-скоро. Неповинний българин, побуден от тия нови и нему сходни случаи, непрестанно държеше телескопа и гледаше с непримигвание на все и от двете страни, щото заборави и тежките си железни обкови, и че се нахожда в темницата, осъден за 7 години.

Абие виде да се умножат и двата вида на гореречените птици и да излизат от всичките градове и села на воздухът и да се сбият с такава една злоба и ярост, щото страшен вид показваше тая борба и страшни гласове грачеха гарваните с отчайвание, на коихто исаханите голобите[8] храбро надвиваха, и след доволно време като погубиха много от грозните и дивите гарвани, остатните ги изгониха далеко.

[1] Публикацията е направена по изданието Раковски, Г. Съчинения. Т. 1. Ред. К. Топалов София: Български писател, с. 40–41. Тук поместваме само третата част на текста. Съчинението е от 1851 г. (БИА, Б I – 214, 215). Бележките, дадени тук, са по съответното издание и принадлежат на проф. Кирил Топалов.

[2] Бележка на Раковски: „Горната планина се отличава, понеже Стара планина се разделя на долна и горна планина. В долната планина летен ден се нахождат многу стада, овци, куих изкарват българити, и всегда се пречи от человеци, а горната за височината си; рядко се нахождат человеци, отсвен няки си войводи пусии.“

[3] Редът на думите във фразата „гдето всягда вятър студен и здрав вее“ е уточнен допълнително с цифри отгоре. Било е „гдето всегда вее студен и здрав вятър“.

[4] Отгоре е написана нечетлива дума.

[5] Евангелско (гр.).

[6] Отгоре е написано „няколко векове“.

[7] С нехайство (гр.).

[8] Отгоре е написано „исиханите“.