Иван Вазов, “Последният ден на ХХ век”
25.02.2018
Георги С. Раковски, “Три съня”
25.02.2018

Влакчето[1]

Валери Петров

Отвръх чардачето резбато
тъй синьо е небето днес
и мед, ръжда и вехто злато
се смесват в есенния лес.

А щом човек добре се втренчи,
ще види, сякаш в дивен сън,
как из гората лази тренче
от времето на Стивънсън.

То ту е там, ту гледаш: де го?
Тук пак черней сред есента
и всичко вижда се по него
с далекогледна яснота.

То пуфка и пълзи полечка
с дветè вагончета насам,
подобно чайник по пътечка,
от печката побягнал сам.

„Ще сгазя някого, ей Богу! –
гневи се то. – Сторете път!”
И ситни, без да бързат много,
траверсни клечки се редят.

А щом достигне до баира,
горкото, свирка и пуфти
и тук-таме дори запира
пред Божиите красоти.

Пуфти, напъва се на место
и свири: „И-ида ей сега!”
И пак стои. И пуща често
маслò с размесена дъга.

И тръгва пак. И смей се бука
с благословия във гласа.
И викат му: „Добра сполука!” –
пчели и гъби от леса.

И пойно пиле в пъстри дрехи
му пуща къдраво листо.
И катеричката орехи
му слага, да ги чупи то.

А то все тъй нослето вири,
разсмяло гъсталака цял,
и свири, и баири дири,
и бълва кълбест облак бял.

[1] Стихотворението е част от цикъла „Нежности“ (1940-1946).