КОНЦЕПТУАЛИЗАЦИЯТА НА ВЛАКА В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ ОТ 30-те ГОДИНИ НА ХХ ВЕК

КОНЦЕПТУАЛИЗАЦИЯТА НА ВЛАКА В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ ОТ 30-те ГОДИНИ НА ХХ ВЕК

Дечка Чавдарова (Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“)

CONCEPTUALISATION OF TRAIN IN 20th-CENTURY THIRTIES BULGARIAN POETRY

Dechka Chavdarova

Abstract: Object of the investigation is the conceptualisation of railway/train in Bulgarian poetry of the 20th-century thirties: the Bulgarian specifics in the avant-gardist apology of the phenomenon (the point of view of patriarchal consciousness, along with the counterpoint of machine as sign of the new technical civilisation of the patriarchal world); the abandonment of the negative connotations of chtonic (Lamar, N.Marangozov); the conceptualisation of train as home, shelter from nature’s chaos (Vaptzarov, Bagryana), of technical discoveries as essential to culture, and of man as homo faber (Vaptzarov); the connection of railway with the idea of cosmopolitism (Bagryana); the entering of train into the natural world and the celestial sphere (Vutimski).

Key words: train, railway, Bulgarian poetry, conceptualisation, Lamar, Vaptzarov, Marangozov, Bagryana, Vutimski

Темата за влака в литературата/културата е част от темата за превозните средства и средствата за комуникация, а в още по-широк план – на темата за техниката, на която е посветен проектът „Литература и техника“, включващ провеждането на кръгла маса в рамките на Славистичните четения на Факултета по славянски филологии при Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през април 2017 г. и Научна конференция през март 2018 г. Съюзът „и“ в заглавието „Литература и техника“ подсказва, че обект на научния интерес ще бъде както концептуализацията на техниката в литературните произведения, така и осъществяването на друг тип връзки между двата феномена¹. Когато се обръщаме към начина, по който литературата (даден автор или дадена национална литература) концептуализира техническото изобретение (например влака), нашето внимание ще бъде привлечено от спецификата на осмисляне на извънлитературния свят, към която насочва Е. Фарино в своя „Програмен коментарий“ към темата „Связь и транспорт в быту, в культуре\языке и в искусстве/литературе:

Всички култури и отделните състояния на една и съща култура си приличат по нещо и заедно с това са принципиално различни. Приличат си най-малкото по това, че имат отношение към един и същ извънкултурен свят, който се опитват да усвоят („окултурят“, „преподредят“, осмислят, или, ако този свят има някакъв свой ред, да го „разгадаят“, „разсекретят“ […]. Във всички европейски страни през ХІХ век се строят железопътни линии, във всички тях се въвеждат телеграфът, телефонът, киното и радиото. Въпреки това, железницата в Англия не е същото, което е в Руската империя: те имат различни задачи, по различен начин ги възприемат (митологизират), от тях се страхуват по различни причини. От рационална гледна точка железницата е къде по-нужна на огромната Русия, отколкото на малката Англия (на която, бихме казали, е по-нужен флот). Въпреки това именно островната Англия изобретява и бързо изгражда гъста мрежа от железопътни линии, а Николай І в своята континентална Евразия за дълго забранява това и всячески поощрява строителството на много по-скъпите канали и флот. Технологичното обяснение в този случай е недостатъчно (от инженерна гледна точка каналите и корабите са по-сложни от железопътните линии и локомотивите). Необходимо е още и нашето – културологично обяснение (преводът мой, Д. Ч.).

                                                           (Faryno 1999: 199-200).

Специфично руската концептуализация на железницата можем да извлечем от текстове на националната литература, нещо повече – можем да кажем, че литературата не само въплъщава концепти на националната култура, но и ги създава, утвърждава в културното съзнание. Своя специфика има и концептуализацията на железницата в творчеството на даден автор. Изследователите на руската литература анализират образа на железницата/влака в творчеството на Достоевски², Толстой (Lönnqvist 1997), Некрасов³, Платонов (Желнина-Левченко 1999), Пастернак (Anderson 1987, Флакер 2001, Мансков 1999 и др.), Есенин⁴. Освен детайлните изследвания на семантиката на железницата/влака в творчеството на отделните писатели, в литературоведската русистика се появяват обзори на мотива, които също подсказват руската специфика в интерпретацията на това явление (вж. Пиретто 1995, Березин 2001, Непомнящих 2012).

Българската концептуализация на железницата ни се разкрива по-ясно в ракурса на външния поглед – през призмата на чуждата култура (особено руската, в която доминират отрицателните конотации на явлението: ‘антиприродност’, ‘Апокалипсис’, ‘смърт’, ‘разрушение’, ‘демонично’). Текстовете на българската литература/култура, които интерпретират железницата като знак на прогреса и приобщаването на България към европейската култура, са основание да разглеждаме железницата/влака като концепт на националната култура⁵. Не е случайно, че изследователите на българската култура на Възраждането проявяват интерес към идеите за железницата в текстове на възрожденски културни дейци, към полемиката между привържениците на железницата и нейните отрицатели от определени прагматични позиции  (вж. Лилова 2005, Аретов 2007), че и специалисти по железопътно дело се обръщат тези текстове (Ангелов 2018). Просвещенският поглед към железницата особено ярко се проявява в пътеписите на Алеко Константинов, в пътеписите и художествените произведения на Иван Вазов, които също не остават извън внманието на изследователите (можем да кажем, че концептът железница в българската култура включва подконцепта Дядо Йоцо, поддържан жив в нашето културно съзнание и от паметника над Искърското дефиле).

Развитието на концептуализацията на железницата/влака в българската литература може да се проследи в поезията от 30-те години на ХХ век, в която намират израз идеите на авангарда. В този случай пред нас ще възникне въпросът как общоевропейските идеи на авангарда диалогизират с националната традиция.

В стихотворението на Ламар „Железница“ (1930) влакът има антропоморфни черти в съзвучие с поетиката на авангарда (например в „Чевенгур“ на А. Платонов): огънят на локомотива се осмисля като сърдечна топлота („на сърцето си топлите удари“), машината се превръща в любим човек („да излезнат премръзнали селяни,/ да целунат машината в челото“) (Ламар 1955: 157). В изобразения свят машината и природният свят не са в конфликт: „И на селския труд ветровете/ да лъхнат с дъха на железница“ (Ламар 1955: 157); „А тук машината е слязла/ Да пукне ризата на пролетта/ И в лятото да писне по боазите-/ Да разлюлее тишината и света“ (Ламар 1955: 158).

Връзката на железницата с подземния свят, с хтоничното начало загубва своите отрицателни конотации и придобива смисъла на разрушаване на стария свят и създаването на нов: „Една железница гърми отдолу/ И разлюлява тези тлъсти ниви,/ В които гледа безучастно вола/ И в погледа му небесата се изливат“ (Ламар 1955: 158). Патриархалният свят е видян „отвътре“, той е „свой“ за лирическия „аз“, въпреки неговото отрицание, което отличава концепцията на Ламар от футуристичната апология на техническата цивилизация и новия свят. (Самият поет използва в стихотворението си „Любов“ израза „на тора на селското ми въображение“ – Ламар 1967, т. І: 153). Железницата като знак на новия свят се противопоставя на воденицата („по старите и глухи воденици“) въз основа на опозицията старо – ново, върху която се гради семантичната цялост на стихотворението. (В руския авангард, например у Пастернак, железницата и мелницата се сближават семантически чрез своята функция на претворяване на света или на творческия акт: вж. Родионова 2002). Като имаме предвид влиянието на Есенин върху Ламар, отбелязвано от неговите изследователи, бихме могли за открием същностно различие между концепциите на двамата поети за „срещата“ на новото с изконното, народното: в цитираната по-горе поема „Сорокоуст“ Есенин застава морално на страната на кончето − знак на природния свят, − което не може да надбяга влака.

В стихотворението на Ламар звукът на парния локомотив се противопоставя и на звука на кавалите (знак на традиционната култура), което сближава концепцията на Ламар с футуристичната: „Няма вече кавали да фъфлят,/ Ни звънец на врата на овена:/ Парна свирка в долините цъфне/ И трактор пречупва остените“ (Ламар 1955: 157). Ако имаме предвид, че музиката в поезията често е метафора на самата нея, то в стилистичното снизяване на песента на кавала (чрез глагола „фъфлят“) и естетизацията на звука на парната свирка можем да открием и футуристичната идея за отхвърлянето на старата естетика и утвърждаването на нов тип поезия. (В поезията на Пастернак пещта е символ на творчеството – у Ламар, разбира се, тази идея не намира развитие в цялостния текст, не е авторова интенция).

В стихотворението на Ламар железницата получава и знаковост, присъща на социалистическата (съветската) култура, в която влакът символизира революционната идея (което доказва прехода на авангарда в соцриализъм не само в съветската поезия, но и в нашата). Мотивировката на подобна символика на влака разкриват Е. Фарино и Р. Бобрик: „В случая със съветската култура локомотивът (и влакът) става носител на основните революционни значения и по-точно – на постулираната идеология. Това става възможно въз основа както на неговата сила и стремително движение напред, съзвучни с представите за революцията, така и  на обществено-историческите конотации (между които и значителното участие на железничарските обединения в революционното движение)“ (Faryno, Bobryk 1999: 243 – преводът мой, Д. Ч.). В стихотворението на Ламар символиката на влака като въплъщение на революционната стихия намира израз в знаците на стремителното движение (глагола „нахълта“), метафората „с червени очи ще ни гледа“ (железница) и образа на посрещането на влака, носител на победата, от работниците и селяните: „В нощта ще нахълта железница -/ С червени очи ще ни гледа;/ На пътя й боси да слезем ний/ С хляб и сол, и със вяра в победата!“ (Ламар 1955: 157). Това значение преобръща митологичния архетип на огненото чудовище, който се активизира в масовото съзнание при първоначалната „среща“ с влака. Към социално-историческите конотации на железницата (революционната роля на железничарите) насочва образът на машинистите с „мазни ризи“⁶:

И в тоя ден, когато спрат локомотивите,

Да слезат с мазните си ризи машинисти –

По гарите, нанизани като мъниста,

Ще ревнат селяни с работниците жилави.

Един ще хване ръчката на телеграфа:

Ще писне Морз от пресата на столиците –

Да дойде господ – оня босия –

Да духне вяра на света с цафарата си!

А друг ще разпояса пояса си

И ризата си на коминя ще развее,

На подвиг и борба да позове

Народите до двата полюса.

                                       (Ламар 1955: 159)

Наблюденията над стихотворението „Железница“ потвърждават обобщението на Г. Начева за поетиката на Ламар: „Творчеството на Ламар свидетелства за сложните синтези на българския художествен авангард с неговите специфики, деструкции и смесвания. Тук съжителстват национално колоритното и абстрактно модернистичното“ (Начева 2010:82). Ще добавя, че това творчество предполага деконструиращи стратегии не само с оглед на съчетанието на елементи от различни поетики в един художествен текст, но и с оглед на непоследователността на поета в концептуализацията на съотношението машина – природа, машина – човек: в стихотворението „Човекът и желязото“ се утвърждава естествеността на човека и намира израз страхът от автоматизирането му, от замяната на живото с желязото (а този страх противоречи на символиката на желязото/стоманата в социалистическата култура).

Със стихотворението „Железница“ на Ламар диалогизира стихотворението на Н. Марангозов „Влакове“ (1933⁷). Двете творби са близки не само по своята основна тема, закодирана в заглавията, но и по интерпретацията на тази тема. Марангозов също „сблъсква“ новия свят със стария, патриархалния, който е „свой“ за лирическия „аз“:

Уморено

и бавно

лъкатушите

между теменужни

полета и ниви –

тъжен

дъжд

ви облива.

От злачните пасбища

Кротки добитъци ви гледат

И ви се радват

Или побягват изплашени

Низ прашните кърища…

 (Марангозов 1981: 67)

Както у Ламар, противопоставянето на новото и старото намира израз и в мотива за „музиката“ на новото време („железната песен“), въплътена в сирената на локомотива, в противопоставянето на железницата на воденицата („по старите и глухи воденици“) и на природния свят.  Но природната сфера в поетическия свят на Марангозов разширява своите рамки извън образа на българското, обхваща и чужди, екзотични пространства, което придава на този свят космополитни черти:

Сега вие прегазвате росната утрин

И навлизате през цъфтящи лъки и поречия,

Където се плъзгате

Край огледални крайбрежия

Сред безмерни

Прерии

Вие се надбягвате

Със стада и бизони,

Камилски птици

И ковбои.

             (Марангозов 1981: 66-67)

Образът на влака у Марангозов е двузначен: той съчетава хтоничната с небесната символика, тъмното със светлото, в него е въплътен сблъсъкът на митологичното мислене (архетипа на огнения змей) с мисленето на човека от епохата на техническата цивилизация:

Най-сетне

вие стигате следата на залеза –

и ликувате

цели окъпани в блясък

над снежнобелите върхове,

откъдето внезапно

отбивате вашия курс –

към Млечния път…

……………………………

където

развихря

огнена

грива –

локомотива –

………………………….

разнизвате

вашите прешлени –

о, метални влечуги!

                 (Марангозов 1981: 67)

Образът на влака (и въобще на машината) заема съществено място и в поезията на Вапцаров, в която той се вписва в цялостна авангардистка концепция. Изследователите на поета откриват футуристична интерпретация на машината в каноничните му стихотворения (друг е въпросът за спорния характер на Вапцаровия футуризъм), но отделят по-малко внимание на поемата за деца „Влак“. Съвременници на поета свързват поемата с реално пътуване до Владая, по време на което се случва буря и възниква опасност от катастрофа, предотвратена от бдителен кантонер⁸. Връзката между реалното събитие и стихотворението отново доказва, че литературата е не „отражение на действителността“, а нейна концептуализация, интерпретация. Литературоведската ориентация към естетическите измерения на поемата се проявява в структурния анализ на нейния стихови ритъм от страна на М. Янакиев, който разкрива функцията на хорея да внуши ″монотонното, „сънно“, но непозволяващо пълно заспиване „тракане на релсите“″ (Янакиев 1948). Интересно е, че в същата година, когато е написана поемата на Вапцаров, полският поет Ю. Тувим пише стихотворението за деца „Локомотив“, в което стихът също наподобява ритъма на движението на влака („Tak to to, tak to to, tak to to, tak to to“) и се използва ономатопеята⁹, на която разчита и Вапцаров:  Buch – jak gorąco / uch – jak gorąco / puf – jak gorąco” („Бух – че горещо,/ ух – че горещо,/ пуф – че горещо,/ уф – че горещо“). Това неочаквано сближаване насочва към междутекстови връзки, които бихме могли да определим с термина на Н. Георгиев „мълчалив диалог“, което предполага да потърсим и различията в интерпретациите на двамата поети.

Антропоморфните черти на влака в поемата на Вапцаров, намиращи експлицитен израз, са мотивирани и от адресирането на творбата към детското мислене („Тя, машината, е също/ като всеки жив човек“). В сравнение с Тувим, Вапцаров въвежда в своята творба и диалог между машината и човека, в който се утвърждава ролята на човека във функционирането на машината. Тази идея е подчинена на възпитателната роля на детската литература, но тя надхвърля тази цел и поставя универсалния въпрос за ценността на културотворческата дейност на човека, човека като homo faber. В поемата на Вапцаров, както у Ламар, машината също се съотнася с природния свят, при което тя се осмисля като посредник между природния хаос и дома, и дори като своеобразен дом:

Стига песни и игри!

Над гори и канари

вечерния здрач пълзи,

над горите, с здрач покрити,

виснат сиви,

дъжделиви,

буреносни

зли

мъгли.

Ей, читателю, ела

да се върнем у дома!

Не виде ли, капка дъжд

падна вече.

Изведнъж

Недалече

секна огнена стрела.

У дома! У дома!

                  (Вапцаров 1983: 147)

Тук е топло, приятно, нали?

Във вагона дъжда не вали,

но навънка със дъжд и със вятър се бори

човек неуморен.

                              (Вапцаров 1983: 149)

Поетът възпява откривателите –  „Браво, браво, Вестинг Хаус, Хардий, Божич, Кунц и Кнор“ (Вапцаров 1983: 157), тружениците (машиниста и огняря). Тази апология на техниката се отличава от футуристичната, тъй като Вапцаров не противопоставя техническата цивилизация на предишната култура, а интерпретира техническите открития като същност на човешката култура: „…и разнасяте честта/ и труда, и гордостта/ на културния човек“ (Вапцаров 1983: 157). (Ще добавя, че възхвалата на влака в текста на поемата включва и възхвала на медицината). Интерпретацията на изобретателите и техниците като герои напомня митологизацията на културните герои и героите на труда в съветската култура, за която пише Х. Гюнтер (Гюнтер 2000): „Браво, браво вам, безбройни,/ вам, безименни герои!“ (Вапцаров 1983: 158). Но Вапцаровата апология на тези фигури е лишена от идеологизацията, с която те са натоварени в съветската култура от 30-те години на ХХ век (образцовият машинист е носител на орден „Сталин“, летците са „сталински соколи“) – това е апология на универсалните ценности на културния прогрес.

С концепцията на Вапцаров за съотношението култура (машина) – природа е близка концептуализацията на влака в стихотворението на Багряна „Експрес в пустинята“ (1936). В текста на Багряна влакът също е убежище от природния хаос: „А вън – безкрайност, нощ и ден пустиня,/ пустиня сива, тъжна и безплодна,/ без жилище, река, дърво, човек/ и само вятър гони сухи тръни“ (Багряна). Същевременно, както в стихотворението на Марангозов, образът на влака съдържа митологичния архетип на огнения змей, който се „среща“ с модерната идея за космополитизма, върху която се гради семантичната цялост на творбата („ти, огнен змей, експрес космополитен“). Образът на космополитното общество в пространството на влака отличава интерпретацията на железницата като защита от природния хаос в стихотворението на Багряна от тази на Вапцаров (в която железницата се вписва в българското пространство, познато на адресата на стихотворението  – детската аудитория):

Каква приспивно сладка песен е

на колелата тракането мерно,

смешението на езиците,

на нациите и на расите.

И погледите се кръстосват, питат:

– Коя си? Кой си? Накъде? Отде?

Каква незнайна участ тук те гони?

Какво преследваш – хляб, жена, пари?

Фиордите на Скандинавия,

снегът и лесовете на Русия,

и замъците на Шотландия,

и на Америка небостъргачите,

и на Египет пирамидите,

и фабриките на Германия,

водите на Босфора и на Мармара,

и нашите долини хлебоносни

                             (Багряна 1936: 25-26)

Концептуализацията на влака в българската поезия от споменатия период придобива нови черти в стихотворението на Вутимски „Влак“ (1938), в което, вместо преобръщането на знака на подземния свят, или сблъсъка между машината и природния свят, влакът се ситуира в сферата на небесното чрез метафорите „лети като птица“, „лети към звездите“: „И лети, и лети, и лети/ като птица-дълбоко в полята“; „Към звездите, далече напред,/ срещу мрака безкраен в полята…“ (Вутимски 1979: 26). В контекста на тази поетическа концептуализация на влака негативната символика на черния цвят се запазва в определението на природната сфера („черния вятър“) и се преобръща в оксиморонния израз „пее весело черният влак“. Сближаването на влака с птицата е закодирано в детайла „крила“, който напомня за логото на БДЖ. Отделно бихме могли да разсъждаваме над функционирането на едни и същи метафори в поезията и в културата на ежедневието.

Концептуализацията на влака може да се проследи в поезията от следващите периоди  – през 40-те години на ХХ век и след това в социалистическата култура. Тук ще насоча само към стихотворението на Валери Петров „Влакчето“ от цикъла „Нежности“ (1940-1946 г.⁹). Влакът в това стихотворение загубва конотациите си ‘стремителна скорост’, ‘сила’ – то „пуфка и пълзи полечка“ (значение, закодирано и в умалителното название от заглавието). Образът на влака е  одомашнен и опредметен (предметният код замества антропоморфния: „подобно чайник по пътечка“). Специфична е и интепретацията на съотношението машина – природа в творбата на В. Петров: липсва както сблъсъкът между новото и старото, машината и природата, така и превръщането на машината (влака) в част от природния свят – те остават в различни сфери, но общуват безконфликтно, дори любовно: влакчето „тук-таме дори запира/ пред Божиите красоти“, а природата не само не е заплашена от него, но дори го благославя („и смей се бука/ с благословия във гласа/ И викат му „Добра сполука!“ -/ пчели и гъби/ от леса“).

Въз основа на направените наблюдения се налагат следните изводи:

В поезията от 30-те години на ХХ век „странстват“ устойчиви мотиви, въз основа на които можем да реконструираме актуалните идеи в българската култура от това десетилетие. Често в литературата се търси художественият израз на политически, философски, социални идеи, но изследователският ни ракурс може да бъде обърнат: от литературата към идеите от другите редове на културата (по терминологията на ОПОЯЗ).

Характерната за авангарда (и социалистическата култура) апология на железницата в поезията от 30-те години на ХХ век продължава с нови художествени средства просветителското й утвърждаване в българската литература/култура от края на ХІХ век (докато в руската култура се поражда сблъсък между авангардистката и соцреалистичната концептуализация на железницата (и въобще машината) с негативните конотации на явлението в литературата на ХІХ век).

Апологията на железницата в българската поезия от 30-те години на ХХ век, близка на футуристичната традиция, в някои случаи съдържа гледната точка на патриархалния човек (както е у Ламар и Марангозов), докато в поезията на футуризма субектът е човекът на техническата цивилизация.

В поемата на Вапцаров „Влак“ техническата цивилизация не се противопоставя на културната традиция, техническото откривателство се осмисля като същност на културния човек.

В творбите на българските поети снемането на романтичната опозиция цивилизация – природа, присъщо на поезията на авангарда, се осъществява с различни похвати: победата на машината над стария патриархален свят (идея, характерна за поетиката на футуризма и соцреализма), осмислянето на пространството на железницата като спасение от природния хаос, вписването на железницата в природния свят и извеждането й от сферата на хтоничното в сферата на небесното.

БЕЛЕЖКИ

1. На конференцията бяха изнесени доклади върху функционирането на литературата в епохата на Интернет, върху ролята на техниката за разпостраняването на литературата, дори за присъствието на литературата при използването на техническото превозно средство (влака).
2. Изследователите на романа „Идиот“ отбелязват митологизацията на железницата в концепцията на Достоевски като знак на Апокалипсиса („звезда полынь“). Наблюдения над руското общуване в пространството на влака вж. в: (Чавдарова 2009).
3. Некрасов осмисля железницата като носеща смърт в поемата си „Железная дорога“.
4. Ще приведа христоматийния пример от поемата на Есенин „Сорокоуст“: опозицията кон – влак, която се вписва в руското противопоставяне природа срещу цивилизация (естественность): „Видели ли вы,/ Как бежит по степям,/ В туманах озерных кроясь,/ Железной ноздрей храпя,/ На лапах чугунных поезд?/ А за ним/ По большой траве,/ Как на празднике отчаянных гонок,/ Тонкие ноги закидывая/ К голове,/ Скачет красногривый жеребенок?“.
5. Тази е мотивировката за включването на концепта „Железница“ в сборника „Концепти на българската култура“. Издателство на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, 2010 (редактор и съставител  Д. Чавдарова).
6. В поезията от 30-те години на ХХ век устойчив детайл в образа на машиниста е „синята блуза“, чиято функция можем да свържем с „илюзията за реалност“, но на друго ниво със символиката на небесното: у Ламар епитетът „синеблуз“ се появява в поемата „Роби человечески“ (в която образът на „плачещите влакове“ се свързва с идеята за социалната неправда); „синята блуза“ на машиниста се споменава и в стихотворението на Вапцаров „Машинист“.
7. Данните за първата публикация на стихотворението в сп. „Златорог“, кн. 6, с. 312, са от „Антологията“ в сайта на проекта „Литература и техника“.
8. Вж. спомените на Й. В. Коларов в бележките към стихотворението в „Съчинения“ на Н. Й. Вапцаров. София: Български писател. 1976, с. 335.
9. Е. Фарино пише, че сричката szy (ши), „не бидейки морфема, не притежава самостоятелно значение“ и че тя е „използвана и изведена на преден план с цел да изобрази звуковия аспект на света (предмета на изказването), т. е. се натоварва с чисто ономатопеическа или звукоподражателна функция“ (Faryno 2004: 567).
10. Данните са от „Антологията“ в сайта на проекта „Литература и техника“.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелов, Красимир. 2018. Език, литература и железници. В: Доклад на националната конференция с международно участие „Литература и техника“, 9–11 март. Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

Аретов, Николай. 2007. Един модерен и един контрамодерен поглед към железниците: Стоян Заимов и Захари Стоянов. В: Доклад на научната конференция „Наука, техника, модернизация“, 12–13 октомври. [Интернет]. [цитиран 27.03.2018AD]. Available from: http://bulgc18.com/Science/Aretov_Science.htm

Багряна, Елисавета. 1936. Експрес в пустинята. В: Е. Багряна. Сърце човешко. София: Хемус, 25–26.

Березин, Владимир Сергеевич. 2001. Железный путь русской литературы. – Октябрь, № 8. [Интернет]. [цитиран 27.03.2018AD]. Available from: magazines.russ.ru/October/2001/8/b1.html

Вапцаров, Никола. 1983. Влак. В: Никола Вапцаров. Съчинения. София: Български писател, 145–158.

Вутимски, Александър. 1979. Влак. В: А. Вутимски. Избрани произведения. София: Български писател, 26–27.

Гюнтер, Ханс. 2000. Архетипы советской культуры. В: Соцреалистический канон. Редакторы: Ханс Гюнтер и Евгений Добренко. Санкт-Петербург: Академический проект.

Желнина-Левченко, Мария Александровна. 1999. Паровозы в прозе Андрея Платонова. В: Studia Litteraria Polono-Slavica 3. Warszawa, 223–234.

Ламар. 1955. Железница. В: Ламар. Избрани произведения. София: Български писател, 157–159.

Ламар. 1967. Любов. В: Ламар. Избрани стихотворения в 2 т., т. 1. София. Български писател, 153.

Лилова, Десислава. 2005. Европа като колониален господар: дебатът за железниците във възрожденския печат. В: Литературна мисъл, № 1, 20-28. [Интернет]. [цитиран 15.07.2018AD]. Available from: http://www.bulgc18.com/occidentalism/Lilova_Bg.htm.

Мансков, Сергей Анатольевич. 1999. Поезда в „Докторе Живаго“ Бориса Пастернака. В: Studia Litteraria Polono-Slavica 3. Warszawa, 235–242.

Марангозов Николай. 1981. Влакове. В: Николай Марангозов. Стихотворения и поеми. София, Български писател.

Начева, Гергана 2010. Варваринът-разрушител в поезията на Ламар – „Арена“ и „Железни икони“. В: Научни трудове на Русенския университет, том 49, серия 6.3, 78–82.

Непомнящих, Наталья Алексеевна. 2012. Железная дорога как комплекс мотивов в русской лирике и эпике (обзор). В: Сюжетно-мотивные комплексы русской литературы. Новосибирск, 92–105.

Пиретто, Джан Пьеро (Gian Piero Piretto). 1995. Тройка и поезд: „свое“ и „чужое“ в русской культуре. В: Studia Russica Helsingiensia et Tartuensia IV: Свое и чужое в литературе и культуре. Тарту, 297–309.

Радионова, Алла Владимировна. 2002. Путь Бориса Пастернака к „Доктору Живаго“. Диссертация кандидата филологических наук. Смоленск, 2002.

Фарино, Ежи. 2004: Фарино Е. Введение в литературоведение. Санкт-Петербург: Издательство РГПУ имени А. И. Герцена, 565-568.

Флакер, Александар. 2001. Освоение пространства поездом (заметки о железнодорожной прозе Б. Пастернака). – Slavica Tergestina, № 8, 219–225.

Чавдарова, Дечка. 2009. Rus(оист)кият идеал. Понятието естественост и автопортретът на руснака в руската литература на ХІХ век. Велико Търново, Фабер.

Янакиев, Мирослав. 1948. Стиховият ритъм на Никола Йонков Вапцаров. – Език и литература, III, 1948, № 3, 93–109. [Интернет]. [цитиран 27.03.2018AD]. Available from: www.miryan.org/download/stihoviyat_ritwm.pdf

Anderson, Roger. 1987. The railroad in “Doktor Živago. In: Slavic and East European Journal 31, 4.

Faryno, Jerzy. 1999. Связь и транспорт в быту, в культуре/языке и в искусстве/литературе (Программный комментарий). – Studia Litteraria Polono-Slavica 3. Warszawa, 199–209.

Faryno, Jerzy, Bobryk, Roman. 1999. Parowóz wzorowego maszynysty. Studia Litteraria Polono-Slavica 3. Instytut Sławistyki Polskiej Akademii Nauk. Warszawa, 243–246.

Lönnqvist, Barbara. 1997. Символика железа в романе Анна Каренина. In: Celebrating Creativity. Essays in Honour of Joste Børtness. Grimstad, Knut Andreas, Lunde, Ingun (eds.). Bergen, University of Bergen, 97–107.

Piretto, Gian Piero. 1995. Дорожные жалобы Пушкина в железнодорожной перспективе. – Studia Russica Budapestinensia, 1995, II-III, s. 87-96.

Редактор Владимир Игнатов