Христо Смирненски, „Аеропланни разговори“

Сологуб, „Лампата и кибритя“
26.03.2018
КОНЦЕПТУАЛИЗАЦИЯТА НА ВЛАКА В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ ОТ 30-те ГОДИНИ НА ХХ ВЕК
21.04.2018

Аеропланни разговори[1]

– Пиехме си ний кафето с мъж ми двамата и ето, чувам, топовете тряскат, вънка хора тичат, кряскат. Бърже мъж ми вън излиза, както беше си по риза, аз не знам пък как се случи, дяволът ли ме научи – пакост, знаеш, лесно става – някак закачих с ръкава табличката с кафето и разля се то проклето! Ама работа бе фина, чиста розова коприна! Ех, дойде ми да заплача! Как с лекета ще я влача?

– Аз излязох на сокака, квартирантът туй пък чакал – взел си куфара в ръката и полека край стената, офейкало диването! Яд ми падна на сърцето. Толкоз месеци кирия не бяхме му взели ния!

– Аз пък тъкмо варях мляко. Слушам – трясък надалеко, зазвъниха и камбани… сигур са аероплани! Надве-натри се обличам. Хайде вънка бърже тичам, гледам вънка: хора, хора, отрпавили горе взора! Гледам облачета бели. Туй са, викат, сé шрапнели! Те едвам се забелязват. Ту излизват, ту изчезват… Нейсе… скриха се далече… Влизам в кухнята аз вече – що да видя? – Митко вземе, кат намерил сгодно време, гледайки аероплани, да загине захарта ни!

– Наша Стана пък детето зарязáла и в мазето пъхнала се със войника. А детето плаче, вика… Лазейки счупило джама… Те пък доле, знаеш, двама, сещаш се – във тъмнината…

– Тихо, слушат ни децата!

– На обяда капитана вика войника и Стана и за онова ги пита! Стана със усмивка скрита ординареца поглежда и безспир лъжи нарежда. „Я, господин капитане, плашим се от хируплане, та как чух, че идат тука, нещо сякаш ми се спука, тука, башка у сърцето… Па избягах я в мазето, но спънах се в тъмнината, та ударих си главата… и Иван добре, че стигна, та ме от земята дигна, вън да ме изнесе взе ме, но тъй някак в това време, слезе доле госпожата“…

– „Нейсе, скрои пак лъжата“ – позасмя се капитанът.

– Поотпусна се и Стана: „Трябват и войници“ – вика – па подмигва на войника.

Подслушал: Ведбал

 

Текста подбра и обработи за публикация: Надежда Стоянова

[1] Текстът е публикуван в сп. „Българан“, бр. 23 от 30.09. 1916, с. 6.